Кон Игълдън
Завоевателят (12)

12.

Огул Хаймиш стоеше на брега на Орхон и гледаше как тъмните води се носят покрай нея. Двама мъже стояха от двете й страни, за да й попречат да се хвърли в реката, преди да е дошло времето. Тя потръпна леко в студа на утрото, мъчейки се да овладее ужаса, който заплашваше да я лиши от всякакво достойнство.

Монгке стоеше недалеч с някои от приближените си. Видя го да се усмихва, когато един от офицерите му каза нещо. Дните, в които те щяха да представляват ярка и живописна сцена, бяха отминали. Всички до последния човек, от воините до първенците, бяха облечени в прости делове без никаква украса, ако не се броят оскъдните бродерии. Повечето бяха обръснали черепите си в традиционния монголски стил, оставяйки само една опашка. Лицата им бяха като от камък, намазан с овча мас. Единствено Яо Шъ и неколцината му оцелели дзински писари бяха невъоръжени. Останалите носеха дълги мечове, които стигаха до коленете им — тежки кавалерийски оръжия, създадени за посичане. Каракорум имаше собствена леярна, пред чиито пещи оръжейниците се потяха денем и нощем. Не беше тайна, че Монгке се готви за война веднага след като изколи и последните поддръжници и приятели на Гуюк.

Поддръжници и приятели на съпруга й. Огул не чувстваше нищо в този ден, сякаш имаше някаква защитна обвивка около сърцето си. Беше изгубила твърде много за твърде малко време и все още бе замаяна от всичко случило се. Не можеше да понесе погледа на старата си прислужница Баярмаа, вързана с десетки други, очакващи в мрачно мълчание Монгке да заповяда смъртта им.

Орлокът като че ли не бързаше. Беше солидна фигура в центъра на останалите, почти един път и половина по-широкоплещест от най-едрия воин в свитата си. Въпреки масивното си тяло той се движеше с лекота като човек, уверен в силата си и все още достатъчно млад, за да й се наслаждава. Огул стоеше и мечтаеше да го види как рухва мъртъв пред всички, но това си бяха само мечти. Монгке не обръщаше внимание на окаяното положение на скупчените пленници. Пред очите й той прие чаша айраг от един слуга, като се смееше с приятелите си. Някак това, че изобщо не го беше грижа за участта им и в последния им ден, я жегна повече от всичко. Огул видя как един от вързаните изпусна мехура си. Гамашите му потъмняха от тънката струйка урина, която се събра на локвичка в краката му. Човекът като че ли не забеляза, погледът му вече беше изцъклен. Огул се извърна, мъчейки се самата тя да събере кураж. Единственото, от което имаше да се бои този мъж, беше ножът. За нея краят щеше да е бавен.

Това, че Монгке се бе съгласил, че жената на един хан е от владетелско потекло, никак не й помагаше. Погледна към тъмния канал, прокопан от Угедай, и потръпна отново. Усещаше напъна да изпразни собствения си мехур, макар да се бе постарала да не пие тази сутрин. Лицето и ръцете й бяха ледени; кръвта се бе отдръпнала от тях, а сърцето й биеше бясно. Въпреки това Огул се потеше и дрехата на подмишниците й вече беше мокра. Съсредоточи се върху малките промени в тялото си, докато чакаше, правейки отчаяни опити да се разсее.

Монгке допи айрага си и подхвърли чашата на слугата. Кимна на един от офицерите си и онзи изрева заповед да се строят. Всички мъже застанаха мирно, дори някои от пленниците се поизпънаха, доколкото позволяваха въжетата им. Огул поклати глава, докато гледаше горките глупаци. Нима очакваха да впечатлят палачите си и да получат милост? Такава нямаше да има.

Яо Шъ също бе тук и на Огул й се стори, че долавя огромното напрежение у стареца. Беше чула, че съветникът не е присъствал на първите екзекуции, като се оправдавал с разклатено здраве. С тънкия си усет към жестокостта Монгке бе доловил неудобството му. Сега Яо Шъ играеше роля във всички смъртни наказания. Огул се заслуша в списъка и гледаше тъжно как всеки пленник вдига леко глава, когато чуе името си.

След безкрайното чакане процедурата изведнъж започна неочаквано бързо. Пленниците бяха повалени на колене, от групата на Монгке излезе един много млад воин и извади дългия си меч. Огул знаеше, че младежът е спечелил честта като награда за някаква проява пред Монгке. Много от воините желаеха тази задача, ако още не са окървавили мечовете си в битка. Тя си припомни, че Чингис бе избил десетки хиляди в някакъв чуждоземен град, само за да накара хората си да свикнат с реалността на убиването.

Не слушаше Яо Шъ, който с несигурен глас четеше обвиненията от свитъка пред себе си. Палачът зае позиция над първата коленичила фигура, твърдо решен да изнесе добро представление пред Монгке.

Когато избиването започна, Огул се извърна към реката, като се мъчеше да не обръща внимание на одобрителните викове и смеха от групата на Монгке. Баярмаа беше четвърта в редицата и Огул се насили да гледа, когато дойде нейният ред. Престъплението й бе единствено връзката й с Огул Хаймиш, беше обвинена, че е покварила съпругата на хана с черната си магия.

Баярмаа не беше свела глава или изпънала шия и палачът й заговори грубо. Тя не му обърна внимание, а се обърна към Огул. Двете се спогледаха и Баярмаа се усмихна, преди да бъде убита с два удара.

Огул отново се загледа към тъмните води, докато всичко не свърши. Когато и последният от групата беше мъртъв, тя се обърна и видя младия воин да оглежда оръжието си с изумена физиономия. Несъмнено се беше нащърбило от досега с костите. Монгке излезе напред, потупа го по гърба и пъхна в ръката му чаша айраг, докато Огул наблюдаваше с мрачна омраза. Когато орлокът я погледна, сърцето й се сви от паника и изтръпналите й ръце стиснаха въжето.

Яо Шъ изрече името й. Този път гласът му определено трепереше и дори Монгке го погледна намръщено. Чингис беше постановил народът му никога да не пролива кръвта на владетеля си, а обратното изпълваше Огул с ужас.

— Огул Хаймиш, която опозори името на хана с магьосничество и отвратителни действия, дори с… убийството на собственото си дете.

Ръцете й се свиха в юмруци при тези думи и тя затърси сили в себе си, за да се задържи на крака.

Когато приключи с четенето на обвиненията, Яо Шъ попита дали някой няма да се застъпи за нея. Миризмата на кръв изпълваше въздуха и никой не помръдна. Монгке кимна на воините от двете й страни.

Огул се тресеше, докато я вдигаха и полагаха върху дебел килим от плъст. Усети как мускулите на краката й се свиват неконтролируемо. Тялото й искаше да избяга, но не можеше. Яо Шъ неочаквано започна да припява пресекливо молитва за нея. Монгке го изгледа свирепо, но старецът не млъкна.

Воините я увиха в килима и мухлясалата тъкан се притисна в лицето й и напълни дробовете й с прах. Паниката я изпълни и тя извика, но викът й бе приглушен от килима. Усети придърпването, докато стягаха вързопа с кожени ремъци и закопчаваха катарамите. Нямаше да вика за помощ пред Монгке, но не успя да сдържи ужасения стон, който се изтръгна от гърдите й като от попаднало в капан животно. Остана неподвижна сякаш цяла вечност. Чуваше ударите на сърцето си в гърдите и ушите си, подобно на барабан. Изведнъж се задвижи и започна бавно да се върти, докато я търкаляха към канала.

Ледената вода я обгърна и тя започна диво да се съпротивлява, навсякъде около нея изригнаха сребърни мехури. Навитият килим потъна бързо. Огул задържа дъха си колкото можеше повече.

 

 

Сорхатани лежеше под съвсем тънка завивка, макар че нощта беше студена. Кублай бе коленичил до нея и когато пое ръката й, едва не се дръпна рязко назад от горещината й. Треската беше прогорила пътя си през Каракорум и всеки ден съобщаваха за все по-малко случаи. Всяко лято беше една и съща. Няколко дузини или стотици умираха от някаква болест. Най-често жертвите бяха оцелелите от предишния мор, които още бяха слаби и мършави.

Кублай усети как сълзите опариха очите му, когато майка му се закашля — отначало слабо, а после все по-силно, докато не започна да се дави, гърбът й се изви в дъга и мускулите й се стегнаха под кожата. Изчака я, докато не успя да си поеме треперливо въздух. Изглеждаше смутена, че я вижда в такова окаяно състояние, и му се усмихна немощно. Очите й бяха като стъклени от треската.

— Продължавай — рече тя.

— Яо Шъ се е заключил в покоите си. Никога не съм го виждал толкова разстроен. Смъртта не беше добра.

— Не съществува подобно нещо — изхриптя Сорхатани. — Смъртта никога не е добра, Кублай. Единственото, което можем да направим, е да не й обръщаме внимание, докато не й дойде времето.

Усилието й да говори беше огромно и той се опита да я спре, но тя махна с ръка на възраженията му.

— Хората са толкова добри в това, Кублай. Живеят със съзнанието, че ще умрат, но колкото и пъти да го казват, не вярват на думите си. Мислят, че смъртта някак ще ги подмине, че ще живеят вечно и никога няма да остареят.

Закашля се отново. Кублай трепна и я зачака търпеливо да се успокои и да си поеме дъх.

— Дори сега очаквам да… живея, Кублай. Виж само каква глупава старица съм.

— Нито си глупава, нито си стара — тихо рече той. — И все още имам нужда от теб. Какво ще правя без нашите разговори?

Видя я да се усмихва отново, но кожата й се набръчка като стар плат.

— Не смятам… да се събера с баща ти тази вечер. Бих искала да кажа на Монгке какво мисля за смъртните му списъци.

Изражението на Кублай се вкисна.

— Доколкото чувам, здравата е впечатлил принцовете и военачалниците. Те са от онези, които се възхищават на касапницата. Казват, че бил новият Чингис, майко.

— Може би… е — каза тя и се задави.

Кублай й подаде чаша ябълков сок и тя отпи със затворени очи.

— Можеше да прогони Огул Хаймиш и старата й прислужница — каза Кублай. Беше изучавал живота на дядо си Чингис и подозираше, че майка му е права, но това не премахваше горчилката му. Брат му си бе спечелил слава на безмилостен човек със смъртта на по-малко от сто души. И това определено не го злепоставяше пред народа. Хората гледаха на него като на човек, който ще положи началото на нова епоха на завоевания и разширяване. Въпреки всичките си опасения и лична неприязън Кублай чувстваше, че може би са прави.

— Той ще стане хан, Кублай. Не бива да поставяш делата му под въпрос. Той не е Гуюк, не го забравяй. Монгке е силен.

— И тъп — промърмори синът й.

Майка му се разсмя и последвалият пристъп на кашлица беше най-лошият. Продължи ужасно дълго и когато тя избърса уста с чаршафа, Кублай видя кърваво петънце по тъканта. Не можеше да откъсне очи от него.

Когато пристъпът отмина, Сорхатани поклати глава.

— Не е глупак, Кублай — едва чуто прошепна тя. — Разбира нещата далеч по-добре, отколкото предполагаш. Безчислените воини на хана не могат отново да станат пастири. Той вече е яхнал тигъра, синко. И не смее да слезе от него.

Кублай се намръщи. Беше раздразнен, че майка му сякаш подкрепяше Монгке във всичко. Искаше да сподели гнева си с нея, а не да чува извинения за действията на брат си. Преди обаче да заговори отново, изведнъж разбра. Сорхатани му беше майка и приятел едновременно, но никога не можеше да погледне ясно на синовете си. Това беше сляпо място за нея. С тъга си даде сметка, че единственото, което може да постигне, е да я нарани. Затова предпочете да си затвори устата, въпреки всичките си аргументи, и да запази мълчание.

— Ще си помисля — рече той. — А сега оздравявай, майко. Несъмнено ще искаш да си тук и да видиш как Монгке става хан.

Тя кимна едва-едва и той избърса потта от лицето й, след което я остави.

 

 

Тялото на Гуюк бе изгорено на погребална клада извън Каракорум и дните на траур достигнаха кулминацията си. Дори в прохладното мазе на двореца трупът бе започнал да се разлага и около кладата се носеше задушлива миризма на благовонни масла. Монгке гледаше как съоръжението се срутва в себе си и пламъците изригват към небето. Естествено, половината народ беше пиян, под предлог че бди да види как духът на хана се преселва в отвъдния свят. Хиляди отиваха със залитане до кладата и ръсеха айраг в огъня или го пръскаха от устата си. Не един и двама приближаваха прекалено близо и се дърпаха с писъци, когато дрехите им се подпалваха и се налагаше да ги гасят. В здрача нощни пеперуди и насекоми цвърчаха в огъня, привлечени от светлината на града и герите. Монгке си помисли за момичетата, слугите и воините, които бяха погребани с Чингис. Усмихна се при мисълта, че в смъртта му за Гуюк ще се грижат единствено мухите.

Когато огромната клада се превърна в тлееща купчина, все още по-висока от човешки бой, Монгке изпрати да повикат братята му. Кублай, Хулегу и Арик-Боке го последваха на крачка отзад по негова заповед и малката група тръгна обратно през притихналия град, оставяйки народа да продължи гуляя си. След тази нощ щяха да се народят деца. Мъже и жени щяха да загинат в пиянски сбивания, но такъв бе редът на нещата — животът и смъртта се преплитаха и вървяха вечно заедно. И това беше добре.

Градът изглеждаше пуст. Почти несъзнателно, Монгке и Кублай водеха групата — пълни противоположности като физика и външен вид. Зад тях Хулегу имаше широкото чело и масивното телосложение на Монгке, докато Арик-Боке беше най-дребният, а погледът му се стрелкаше от човек на човек, докато вървеше. Стар белег обезобразяваше най-малкия брат — дебела линия през лицето, която варираше на цвят от тъмнорозово до жълто. Една злополука преди години го беше оставила със счупен нос и се чуваше как диша през устата, докато вървяха. Всеки би познал, че са братя, но в малката група се долавяше повече напрежение, отколкото приятелство. Всички мълчаха и чакаха да видят какво е замислил Монгке за тях.

Кублай усещаше напрежението повече от другите. Само той беше отказал да изостави дзинските си навици — от косата до дрехите от фина коприна. Беше истински малък бунт, но Монгке бе избрал засега да не повдига въпроса.

Нощните стражи пазеха пред двореца под светлината на фенерите. Когато групата приближи, застинаха неподвижно като статуи. Монгке бе толкова потънал в мисли, че сякаш не ги забеляза. Пресече енергично външния двор и Арик-Боке трябваше да подтичва, за да не изостане от другите, докато вървяха през коридорите към залата за аудиенции.

До обкованите с полирана мед врати имаше още стражи. По блестящата мед нямаше нито едно зелено петно, а във въздуха се носеше силната миризма на вакса за под. Монгке може и да не беше все още хан, но заповедите му бяха закон в града и всички работеха здравата.

Кублай гледаше със скрито раздразнение как брат му влезе и прекоси помещението, махна кърпата от една кана с вино и си наля чаша, която пресуши с няколко бързи глътки. Нямаше къде да се седне. Залата беше почти празна, ако не се брои дългата маса, покрита с безразборно пръснати свитъци и карти, някои от които съшити с пъстроцветни конци. Бляскавият трон на Гуюк и Угедай беше изчезнал и несъмнено щеше да остане в някой склад през следващите сто години.

— Пийте, ако искате — каза Монгке.

Хулегу и Арик-Боке се присъединиха към него на масата, а Кублай остана сам и зачака да чуе защо са тук. Отговорът не закъсня.

— През пролетта ще бъда хан — каза Монгке. Тонът му не бе тържествуващ, той само съобщаваше простия факт. — Аз съм орлок на войската и внук на Чингис. Байдур няма да оспори избора ми, а Бату ми писа, че имам подкрепата му.

Замълча, когато Кублай леко пристъпи от крак на крак. Двамата най-важни принцове бяха получили огромни земи по силата на завещанието на Угедай. Нямаше да предизвикат брат му. Въпреки че мислеше мудно, Монгке се бе издигнал над всички тях. Приемаше положението си като нещо естествено, но истината беше, че той бе единственият, когото туманите биха приели.

— Значи ще бъдеш хан, братко — рече Кублай, приемайки неговото заключение. — Баща ни би се гордял да види един от синовете си издигнат толкова високо.

Монгке впери поглед в него, търсейки някаква подигравка. Не откри и изсумтя, доволен от господстващата си роля.

— Въпреки това няма да ви изоставя — каза той на братята си. Кублай забеляза, че се обръща към Хулегу и Арик-Боке, но все пак кимна, докато Монгке продължаваше: — Ще се издигнете с мен, както би желал баща ни. Тази вечер ще обсъдим бъдещето на нашето семейство.

Кублай се съмняваше, че ще има истинско обсъждане. Монгке бе уверен в новата си роля, раздаваше мъдрост като баща на децата си, а не като брат. Тупна Хулегу по рамото и Кублай си помисли колко си приличат двамата. Макар Монгке да бе малко по-широк в раменете, Хулегу имаше същите студени очи като неговите.

— Няма да чакам пролетта, за да започна настъпление — каза Монгке. — Светът чака твърде дълго смъртта на един слаб хан. Враговете ни натрупаха сили, докато никой не ги стискаше за гърлото или не опираше нож във вратовете им. Време е да им напомним кои са господарите им.

Хулегу изсумтя одобрително, пресуши поредната чаша червено вино и млясна с устни. Монгке го гледаше доволно. Явно виждаше у него същите качества, които бе забелязал и Кублай.

— Хулегу, написах заповед да поемеш командването на войската на Байдур на запад, с още три тумана от Каракорум. Направих те орлок на сто хиляди воини и ти давам трима от най-добрите си хора — Байджу, Илугей и Китбука.

За най-голямо смущение на Кублай Хулегу направо коленичи и сведе глава.

— Благодаря, братко — каза той и се изправи. — Това е огромна чест.

— Ще опустошаваш земите на юг и запад, като използваш за център Самарканд. Байдур няма да се противопостави на заповедта ми. Довърши делото, започнато от дядо ни, Хулегу. Стигни по-далеч и от него. Целта ми е да си създадеш свое ханство, пълно с богатства.

Монгке подаде на Хулегу свитък и загледа как брат му развива карта на района, копирана с голямо старание и белязана с извитите заврънкулки и точки от нечия отдавна изсъхнала персийска ръка. Кублай я загледа като омагьосан и приближи въпреки волята си. Библиотеката на Каракорум пазеше много чудеса, които още не бе виждал.

Хулегу разстла картата на масата и я задържа развита с чаши по краищата. С блеснали очи заразглежда изобразените земи. Монгке го потупа по гърба, наведе се и посочи със свободната си ръка.

— Най-големият град е тук, братко, на брега на реката Тигър. Самият Чингис никога не е стигал толкова далеч. Това е центърът на вярата, която наричат ислям. Ще го завладееш за мен и ще го направиш сърце на новото си ханство.

— Ще бъде направено, братко — отвърна шашардисаният Хулегу.

Монгке видя ликуването му, усмихна се и напълни отново чашата му.

— Потомците на Толуй дойдоха на власт — рече той, хвърляйки поглед към Кублай. — Няма да позволим да я изпуснем, не и сега. Пътят, започнат от Чингис, ще бъде продължен от семейството ни. Това трябва да е съдба, братя. Баща ни даде живота си за един хан, майка ни удържа града и родината обединена, когато всичко можеше да бъде унищожено.

Очите му блестяха, изпълнени с видения за бъдещето.

— Всичко досега е било подготовка за този момент. Четирима братя в една стая, а светът ни очаква като сладка девица.

Кублай гледаше мълчаливо как Хулегу и Арик-Боке се ухилват, увлечени от помпозните думи на Монгке. Не се чувстваше удобно да остане настрана от тях и импулсивно взе последната останала чаша, посегна да си сипе вино. По-младите братя му направиха място да вземе каната, а Монгке леко се намръщи. Докато отпиваше, Кублай видя със свито сърце как Арик-Боке направо трепери от очакване да чуе какво му е отредено. Белегът му бе потъмнял още повече и беше станал почти червен.

Монгке избра този момент да стисне ръката на най-младия брат.

— Арик, говорих с майка ни и тя се съгласи с мен.

Кублай рязко вдигна глава. Не мислеше, че Сорхатани е била достатъчно добре, за да обсъжда каквото и да било. Монгке продължи, без да забелязва подозренията му.

— Двамата с нея се съгласихме да наследиш ханството в родината без самия Каракорум, който ще остане собственост на хана. Не искам това разяждано от болести място, но казват, че се е превърнало в символ за народа. Останалото е твое и ще го управляваш от мое име.

Арик-Боке едва не разля виното си, докато също коленичеше и свеждаше предано глава. Когато се изправи, Монгке го хвана за тила и го разтърси приятелски.

— Тези земи бяха на баща ни, Арик, а преди него са принадлежали на Чингис. Грижи се за тях. Направи ги зелени, напълни ги със стада.

— Ще го сторя, братко, кълна се — отвърна Арик-Боке. Само с няколко думи беше получил невъобразимо богатство. Очакваха го безброй стада и милиони коне, наред с изключително висок пост в държавата. Монгке го беше направил владетел само за миг.

— Ще говоря допълнително с вас утре — продължи Монгке. — Елате сутринта и ще ви кажа всичко, което съм замислил.

Обърна се към Кублай и по-младите братя замръзнаха, долавяйки напрежението, което винаги бе съществувало между двамата. Монгке беше до мозъка на костите си монголски воин в разцвета на силите си. Кублай беше по-висок, а дзинската му роба рязко контрастираше с всичко наоколо.

— Хулегу, Арик, сега ни оставете — тихо рече Монгке. — Искам да поговоря насаме с брат ни.

Нито един от двамата не погледна към Кублай, докато излизаха. Вървяха с пружинираща стъпка, внезапно окрилени от възможността да осъществят най-големите си амбиции. Кублай почти завиждаше на увереността им и на лекотата, с която бяха получили всичко.

Когато останаха сами, Монгке внимателно напълни чашите и му подаде едната.

— А с теб какво да правя, братко?

— Изглежда, че си решил всичко. Защо просто не ми кажеш?

— През целия си живот почти не си напускал града, Кублай. Докато яздех със Субодай на запад, ти беше тук и си играеше с книги и пера. Докато превземах Киев, ти се учеше да се обличаш като дзинска жена и да се къпеш два пъти дневно.

Монгке се наведе към брат си, подуши и се намръщи на деликатния аромат около Кублай.

— Може би някой пост в градската библиотека ще бъде подходящ за човек с твоите… вкусове.

Кублай се вцепени. Много добре знаеше, че брат му нарочно го дразни, но въпреки това усети как бузите му пламват от оскърблението.

— Няма нищо срамно в учението — процеди той през зъби. — Щом ти ще си хан, може би наистина ще бъда най-щастлив тук, в града.

Монгке отпи замислено от виното си, макар Кублай да подозираше, че е взел решение много преди срещата. Брат му не беше особено интелигентен, но пък за сметка на това бе старателен и търпелив. Тези качества можеха да послужат на човек почти колкото острия ум.

— Въпреки всичко обещах на баща ни, че ще се грижа за семейството, братко. Съмнявам се да е искал от мен да те оставя сред прашни свитъци и с изцапани с мастило пръсти.

Кублай се застави да не поглежда ръцете си, макар да знаеше, че това е вярно.

— Той искаше синовете му да бъдат воини, Кублай, а не дзински писари.

Въпреки волята си, Кублай не се сдържа.

— Когато бяхме малки, братко, самият Чингис каза на хората си да идват при мен, когато имат проблем. Каза им, че мога да виждам и през най-гъстия храсталак. Да не би да ме питаш какво искам от теб?

Монгке бавно се усмихна.

— Не, Кублай. Казвам ти какво искам аз. Хулегу ще разруши твърдините на исляма, Арик-Боке ще се грижи за благоденствието на родината. Имам сто други маши в огъня, братко, чак до Корио. Всеки ден посрещам пратеници и посланици от десетина малки държави. Аз съм бъдещият хан, сърцето на народа. Ти обаче трябва да тръгнеш по друг път, който Угедай и Чингис оставиха недовършен.

Умът му моментално направи заключението и Кублай преглътна с мъка.

— Сун — промърмори той.

— Сун, Кублай. Десетки градове, милиони селяни. Това ще бъде делото на живота ти. От мое име ще довършиш онова, което започна Чингис.

— И как искаш да изпълня тази твоя голяма мечта? — тихо попита Кублай, като скри нервността си с голяма глътка вино.

— Чингис започна завладяването на Дзин с района Си Ся. Съветниците ми са открили друга порта към Сун. Искам да поведеш войската покрай югозападната граница, Кублай, в района Юнан. Там има само един град, макар да е в състояние да свика армия, равна на моята. Въпреки това мисля, че задачата не е чак толкова трудна дори за човек, който не е цапал още ръцете си с кръв.

Усмихна се на снизходителната си подигравка.

— Искам да станеш внука, когото искаше Чингис, Кублай. Монголски завоевател. Открих, че имам средството и волята да променя живота ти. Закълни ми се днес и ще ти дам да поведеш туманите. Ще те превърна в ужаса на сунския двор, в име, което няма да посмеят да изрекат на глас.

Кублай пресуши чашата си и потръпна, а кожата на ръцете му настръхна. Трябваше да изкаже първото си подозрение, в противен случай то щеше да го тормози до края на живота му.

— Да не очакваш да бъда убит, братко, като ме изпращаш срещу подобен враг? Това ли е замисълът ти?

— Още ли търсиш игри и заговори? — със смях отвърна Монгке. — Май Яо Шъ те е държал твърде дълго под крилото си, братко. Понякога нещата са прости, каквито и трябва да бъдат. Наред с теб бих изгубил ценни оръдия и най-добрите си военачалници. Нима бих пратил Уриан-Хадай на смърт? Успокой се, братко. След няколко месеца ще стана хан. Имаш ли представа какво означава това за мен? Спомням си Чингис. Да стоя на неговото място е… повече, отколкото мога да обясня. Не ми е нужно да играя игри или да кроя сложни схеми. Сун вече нахлува в територията на Дзин, при това не само на един фронт. Ако не отговоря бързо със сила, постепенно ще си върнат завладяното от Чингис. Това е единственият ми замисъл, братко. Единствената ми цел.

Кублай видя простата истина в погледа на Монгке и кимна. В момент на откровение осъзна, че брат му се мъчи да отговаря на ролята, която си беше спечелил. Един хан се нуждае от широта на погледа, да може да се издигне над дребните кавги на семейства и народ. Монгке се мъчеше да прави точно това. Беше впечатляващо и Кублай с усилие се отърси от съмненията си.

— Каква клетва искаш? — попита накрая той.

Монгке го гледаше внимателно, скрил добре чувствата си.

— Закълни ми се, че ще изоставиш дзинските навици, че по време на кампанията ще се обличаш и държиш като монголски воин, че ще се обучаваш с меча и лъка всяка сутрин, докато не останеш без сили. Закълни се, че няма да прочетеш нито една учена книга по време на похода, нито една, и ще ти дам войската още днес. Ще ти дам Уриан-Хадай, но командването ще бъде твое.

За момент устните му се свиха присмехулно.

— Ако това е твърде много за теб, можеш да се върнеш в библиотеките тук, да гледаш как годините отминават и непрекъснато да се питаш какъв ли си можел да станеш, какво ли си могъл да направиш с живота си.

Мислите на Кублай препускаха. Монгке се опитваше да бъде хан. Изглежда смяташе, че може да наложи подобна промяна и у брат си. Почти се умиляваше да види този едър здравеняк така искрен и добросърдечен. Помисли си за Яо Шъ и мирните години, които бе прекарал в Каракорум. Обичаше тишината на библиотеката, величието на проникновението. Част от него обаче винаги бе мечтала да води мъже в битка. Кръвта на баща му течеше в жилите му точно така, както и в жилите на Монгке.

— Обеща на Хулегу ханство, ако превземе Багдад — каза Кублай след размисъл, който сякаш бе продължил цяла вечност.

Монгке се изсмя и смехът му отекна в залата. Беше започнал да се тревожи, че ученият му брат ще откаже. Чувстваше се почти опиянен от способността си да прозре бъдещето, докато посягаше към купчината карти и документи.

Пръстът му спря върху огромните земи на Северен Китай.

— Тук има два района, братко. Нан-чин и Чин-чао. Мога да ги дам. Избери си някой от тях и ще бъде твой, с моята благословия. Ще имаш залог в дзинските земи, свое собствено владение. Ако се съгласиш, ще можеш да го посетиш. Преди да ти обещая повече, нека видя дали можеш да печелиш битки за мен.

Усмивката му остана, когато видя как Кублай изучава като омагьосан картите.

— Разбрахме ли се?

— Дай ми Яо Шъ като мой съветник и се споразумяваме — каза Кублай, оставяйки думите да излязат от устата му, преди да се е разкъсал в избора си. Има моменти, когато решението трябва да се вземе бързо и част от него бе изпълнена със същото вълнение и радостна възбуда, които бе видял у по-младите си братя.

— Имаш го — незабавно отвърна Монгке. — Бащата небе ми е свидетел, можеш да вземеш всички останали в Каракорум дзински книжници, стига да кажеш „да“! Ще видя как семейството ми се издига, Кублай. Светът ще запомни имената ни, кълна се.

Кублай се взираше внимателно в картите. Нан-чин се намираше близо до Жълтата река и той си спомни, че равнината често бива заливана. Районът бе многолюден и Монгке със сигурност очакваше, че ще избере него. Чин-чао беше южно от Йенкин, на границата на основната монголска територия. Там бяха отбелязани само две градчета. Прииска му се Яо Шъ да беше тук, за да каже мнението си.

— С твое позволение, ще взема Чин-чао — най-сетне каза той.

— Това ли? Не е достатъчно. Ще ти дам още… — пръстът на Монгке запълзя по картата — Хуай-мън. Владения с такива размери са почти ханство, братко. И ще има още, ако постигнеш успехи. Не можеш да кажеш, че не съм щедър.

— Даваш ми повече, отколкото очаквах — съвсем честно рече Кублай. — Добре, братко. Имаш клетвата ми. Ще се опитам да бъда онзи, който искаш да съм.

Протегна ръка и Монгке я стисна с гордост и задоволство. И двамата останаха изненадани от силата на другия.

 

 

През пролетта народът се събра в равнината Аврага, дълбоко в родината на прадедите. Най-старите мъже и жени още помнеха времето, когато Чингис бе обединил племената тук, бе сменил отделните им знамена само с един прът избелени конски опашки. Равнината беше огромна и почти плоска, виждаше се на много мили във всяка посока. През едната й част минаваше поток и Монгке се погрижи да пие от водата там, където бе стоял Чингис преди толкова много години.

Бату беше оставил руските си владения, за да дойде с почетната си стража. Удивително приличаше на баща си Джучи. Беше видимо потресен да намери Сорхатани така съсипана и отслабнала, раздирана от кашлица, която се влошаваше с всеки ден. Треската й идваше на вълни и понякога Кублай вярваше, че майка му се е вкопчила в живота само за да види как Монгке става хан.

От запад дойде Байдур, синът на Чагатай. Богатството му беше очевидно в златотканите му дрехи и прекрасните коне на хилядата му гвардейци. Като хан на родината, Арик-Боке беше уредил всичко, така че се събраха в рамките на два месеца. Един по един принцовете и военачалниците идваха и се установяваха на лагер, докато огромната равнина не почерня от хора и животни. Християнски монаси пристигнаха чак от Рим и Франция, принцовете на Корио изминаха хиляди мили да почетат мъжа, който щеше да ги управлява. Докато не дойде и последният, множеството търгуваше, разменяше стоки и коне и сключваше сделки, които щяха да направят едни богати, а други бедни за поколения напред. Айраг и вино се лееха на воля, десетки хиляди животни бяха заклани, за да послужат за храна.

Когато моментът настъпи, Монгке излезе пред множеството, всички коленичиха пред него и изрекоха клетвите си. Никой не го предизвика. Той беше внук на Чингис хан и бе доказал кръвната си линия, правото си да управлява. Горчивите години на управлението на Гуюк категорично останаха в миналото. Кублай коленичи с останалите, като си мислеше за войската, която трябваше да поведе към земите на Сун. Запита се дали Монгке наистина разбира предизвикателството, което му беше наложил. Кублай беше прекарал по-голямата част от живота си в града. Бе наточил ума си с великите философии на Лао Дзъ, Конфуций и Буда, но всичко това беше минало. Когато сред възторжения рев Монгке стана хан, Кублай потръпна, като си казваше, че това е тръпка от очакване, а не от страх.