Кон Игълдън
Завоевателят (4)

4.

Нощта беше безоблачна и изгрялата луна осветяваше огромното гъмжило пред Каракорум. В герите вече беше оживено — носеха се слухове, викове и шепоти летяха като ветрец. Градските порти се отвориха в мрака и група конници препусна бързо по западния път. Носеха факли и се движеха като светло петно през трептящия пейзаж, осветявайки хиляди обърнати към тях лица и мръсни гери, докато си проправяха път напред. Гуюк яздеше в центъра в богато украсена броня, блестяща фигура с меч с вълча глава на кръста. Още по-изненадващо за любопитните бе, че до него яздеше Торогене. Седеше в седлото като мъж, с изправен гръб, а дългата й коса бе прибрана в дебела плитка. Осветеното златно око измина цяла миля в лек галоп, преди Торогене да даде знак на гвардейците. Те отбиха наляво от главния път и продължиха през равнината между герите. Ездата нощем винаги беше опасна и стадата се пръснаха панически пред тях. Много блеещи животни бяха стъпкани под копитата или се затъркаляха настрани. Чуха се разтревожени викове и навсякъде по хълмовете около тях се появиха светещите точки на факлите, а мнозина наскачаха от леглата си с мечове в ръка.

Гуюк изсвири рязко и посочи към един сумрачен лагер, белязан със знамената на Сорхатани и синовете й. Трима от нощните му стражи дръпнаха рязко поводите и препуснаха в новата посока. Останалите продължиха напред, следвайки пътеките през герите, а хората пред тях бързаха да се дръпнат от пътя им. При липсата на прави пътища в морето от гери Гуюк напрегна очи, за да намери знамената, които му трябваха. Знаеше разположението на събралото се множество, но трудно се ориентираше в тъмното.

Ездачите изругаха, когато се озоваха на открит участък, който никой не разпозна, но в следващия миг един от гвардейците извика и посочи. Всички обърнаха конете и рязко спряха пред лагера на Байдур. Осветените му от факли знамена се развяваха на нощния вятър над главите им. Докато помагаше на майка си да слезе от коня, Гуюк забеляза колко много хора са се събрали да видят какво става. Редици и редици чакаха с извадени оръжия. Гуюк си спомни, че бащата на Байдур, Чагатай, бе опитал да направи преврат в Каракорум преди години точно в една такава нощ. И от всички хора Байдур бе човекът, от когото най-много можеше да се очаква предателство.

Гуюк видя мъжа, когото навремето бе наричал приятел и който се бе отдалечил от вълненията в държавата и убийството на баща му. Байдур стоеше, сякаш очакваше да бъде нападнат, с изваден и вдигнат на рамото меч. Жълтите му очи бяха студени на светлината на факлите и Гуюк му показа празните си ръце. Заради никого нямаше да извади меча с вълчата глава, който носеше. Байдур беше хан на огромен район на запад и Гуюк преглътна горчивината си и осъзна, че трябва да заговори пръв, като молител. Нямаше значение, че той бе белязаният за гурхан, върховен владетел над по-малките ханства. Тази нощ беше просто наследник.

— Идвам с празни ръце, Байдур. Още помня нашето приятелство, когато бяхме едва ли не момчета с мечове.

— Мислех, че между нас всичко е приключило — рязко отвърна Байдур. — Защо си дошъл да нарушаваш съня ми и да вдигаш по тревога хората ми?

Гуюк примигна и погледна с други очи мъжа пред себе си. Едва не се обърна към майка си за съвет, но знаеше, че с това ще се покаже като слабак. За последен път бе видял Байдур да заминава към дома си със своя туман, вцепенен от мисълта, че смятат баща му за предател. Имаше време, когато Байдур можеше да бъде хан в Каракорум, стига бащата небе да бе пожелал щастието да се усмихне на неговото семейство. Вместо това той бе наследил и бе живял мирно в западното ханство. Гуюк почти не мислеше за него като за заплаха, но властта бе променила Байдур. Говореше като човек, свикнал останалите да скачат при всяка негова дума, сякаш не можеше да има алтернатива. Гуюк се запита дали и около него се носи подобна атмосфера. Намръщи се в сумрака, обхванат от съмнение.

— Помолих и Монгке да се присъедини към нас… господарю — прехапа устна той. Видя, че Байдур е забелязал колебанието му, но се намираха пред Каракорум! Беше почти болезнено да се обръща към този човек с титлите му, когато самият Гуюк нямаше такива. Усети как майка му пристъпва от крак на крак до него и си спомни думите й. Още не беше хан. Дотогава трябваше да бъде смирен.

Вместо да отговори, Байдур също реагира на раздвижването и се поклони дълбоко на Торогене.

— Моите извинения, господарке. Не очаквах да яздиш през нощта. Добре си дошла в дома ми. Чаят е изстинал, но ще наредя да сварят нов.

Гуюк кипеше вътрешно. Поздравът към майка му просто подчертаваше липсата му на статус. Запита се дали Байдур не го е пренебрегнал нарочно, или показваше искрено уважение към най-високопоставената жена в държавата. Тръгна след майка си към гера на Байдур и загледа нетърпеливо как тя навежда глава, за да влезе. Воините на Байдур се взираха в него. Не, не в него, а в меча на кръста му. Гуюк настръхна от опита им да го сплашат. Сякаш беше достатъчно глупав, за да извади оръжие, когато собствената му майка е в гера.

За негово изумление един от гвардейците на Байдур пристъпи към него и се поклони дълбоко. Хората на Гуюк се събраха наоколо, за да го защитят, но той им махна да се дръпнат.

— Какво има? — попита, без да успее да скрие напълно раздразнението си.

— Господарю, питах се дали ще ми позволиш да докосна меча ти, само дръжката. Това е нещо, за което ще си заслужава един ден да разказвам на децата си.

Гуюк внезапно разбра втренчените погледи на воините на Байдур и се усмихна снизходително. Мечът с вълчата глава бе принадлежал на баща му Угедай, а преди него и на Чингис. Беше виждал и друг път как го гледат с благоговение и трепет. Не искаше обаче да бъде докосван от прости воини. Самата мисъл за това го накара да потръпне.

— Имам да обсъждам много неща с господаря ти… — започна той.

Ядоса се, когато воинът се пресегна, загледан като омагьосан в дръжката, сякаш бе някаква християнска реликва. Направи крачка назад. Представи си как отсича ръката, за да покаже на воина, че е изгубил търпение, но много добре си даваше сметка за взиращите се в него лица, повечето от които бяха верни на Байдур, а не на него.

— Друг път — рязко рече и се вмъкна в гера на Байдур, преди воинът да успее да му досади още повече.

Байдур и Торогене бяха седнали заедно. Беше минало доста време, откакто Гуюк бе виждал за последен път домовете от плъст и сплетени пръти. Струваше му се ужасно тясно и усети с нови сетива колко малко е пространството, как вони на влажни вълнени одеяла и овнешко. В средата съскаше очукано старо котле под надзора на млада слугиня, която се суетеше с чашите и те дрънчаха от нервните й движения. В един гер нямаше много място, където да покажеш символите на богатството и властта си. По-лесно бе да живееш просто, вместо на всяко обръщане да се препъваш в разни скъпи дзински гърнета. Гуюк за момент се поколеба. Изглеждаше му като натрапване да седне от другата страна на Байдур, но ако заемеше мястото до майка си, щеше да остане подчинен в разговора. Колкото и да не му се искаше, той се настани на леглото до нея.

— Това не променя нищо — казваше тихо Торогене. — Целият народ се е събрал при Каракорум — всеки мъж и жена с власт, с изключение на един. Има достатъчно хора за полагането на клетвите.

— Ако продължите, ще е рисковано — отвърна Байдур. — Добре познавам Бату, Торогене. Най-добре е да не го оставяш извън държавата.

Изражението му бе замислено и разтревожено. Гуюк наблюдаваше внимателно по-възрастния мъж, но не видя никаква следа от задоволство или коварство.

Всички чуха приближаващите коне и Байдур стана. Погледна към котлето, което всеки момент щеше да заври.

— Останете тук. Поднеси им солен чай, Ерден.

Байдур ги остави сами, макар че Гуюк не беше толкова наивен, за да повярва, че не могат да ги подслушат. Мълчаливо прие купата с чай от момичето. Ерден му я поднесе като робиня, с наведена глава между протегнатите напред ръце. Гуюк едва не се пресегна, но осъзна, че купата е предназначена за майка му. Стисна зъби и зачака своята. Отново всичко опираше до статус. Е, това скоро щеше да се промени. Нямаше да позволи на Бату да съсипе шанса му да стане хан, независимо какво бяха замислили останалите.

Байдур се върна с Монгке и Гуюк се изправи да ги поздрави. Торогене си остана на мястото, като отпиваше от чая си. Герът и без това беше тесен, а след появата на Монгке изглеждаше направо претъпкан. Раменете му бяха ужасно широки и някак беше намерил време да облече бронята си. Гуюк се запита дали не е легнал да спи в нея. Нищо не можеше да го изненада в нощ като тази.

Монгке поздрави най-напред Торогене и после Гуюк, като се поклони дълбоко, както подобава на човек, положил клетва пред господаря си. Жестът нямаше да остане незабелязан от Байдур и духът на Гуюк се приповдигна. Той отвори уста да заговори, но за негово раздразнение майка му се обади, докато още поемаше дъх.

— Бату няма да дойде на събора, Монгке — рече тя. — Получих вест от него.

— Каква причина е посочил? — попита Байдур, докато Монгке мълчеше като зашеметен.

— Има ли значение? Твърди, че е бил ранен по време на лов и не може да пътува. Това не променя нищо.

— Това променя всичко — рече Монгке. Говореше бавно и замислено. Гуюк откри, че се е навел напред, за да не пропусне нито дума. — Това означава край на събора. Какво друго ни остава? Бату не е глава на някой малък род. Гласът му се чува сред народа, макар да не използва влиянието си. Ако Гуюк стане хан в негово отсъствие, това може да доведе до междуособици в бъдеще. Никой от нас не иска това. Ще се върна при туманите и семействата си. Ще им кажа, че няма да е тази година. Обърна се към Гуюк:

— Имаш клетвата ми, господарю, не съм забравил. Но ще ти е нужно повече време, за да върнеш Бату, преди да продължим напред.

— Не ми е нужно повече време! — рязко отвърна Гуюк. — Всички обещахте да положите клетва пред мен. Е, сега ви призовавам да го направите. Почетете думата си, а по-късно ще се оправя с Бату. Не може един човек да всява хаос в държавата, независимо от произход или име.

Торогене видя, че синът й е на път да им заповяда да му се подчинят, и заговори бързо, преди да е успял да засегне някого от силните мъже в гера.

— Всички положихме много усилия полагането на клетвите да мине без предизвикателства, да имаме един хан без разногласия. Това вече е невъзможно, но трябва да се съглася с Гуюк. Народът е готов за нов хан. Минаха почти пет години от смъртта на съпруга ми. Колко нови земи са били завзети за това време? Николко. Народът чака, а враговете ни отново трупат сили. Вече изгубихме твърде много влияние и власт. Нека полагането на клетвите да стане сега, само с един отсъстващ. Щом имаме хан, Бату може да бъде призован да се закълне отделно, по заповед на единствения истински водач на държавата.

Монгке кимна бавно, но Байдур се извърна и почеса петното от пот на подмишницата си. Никой друг в гера не знаеше, че е получил лично съобщение. Ако разкриеше, че Бату е обещал да го подкрепи като кандидат за хан, това щеше да означава смъртна присъда за стария му приятел, в това почти нямаше съмнение. Освен ако самият Байдур не се включеше в борбата. Точно тази нощ Гуюк, Торогене и Монгке бяха в ръцете му, заобиколени от воините му. Можеше да вземе всичко, точно както се надяваше Бату.

Стисна юмрук за миг, после отпусна ръце. Баща ми Чагатай нямаше да се поколебае, помисли си той. Кръвта на Чингис течеше във всички тях, но Байдур бе видял твърде много болка и смърт, причинени от безмилостната амбиция. Взе решение и тръсна глава.

— Добре тогава. Обявете полагането на клетвите по новолуние, след четири дни. Народът трябва да има хан и аз ще удържа на думата си.

Напрежението в тесния гер беше почти болезнено, когато Гуюк се обърна към Монгке. Едрият мъж кимна и сведе глава.

Гуюк не се сдържа и се усмихна с облекчение. Освен присъстващите в гера и самия Бату, нямаше друг, който би могъл да го предизвика. След толкова години очакване най-сетне бе на една ръка разстояние от титлите на баща си. Едва чу гласа на майка си — някакво неясно обещание, че Бату ще бъде принуден да се яви в града, когато народът е изразил волята си. Запита се дали наистина вярват, че ще посрещне Бату като приятел след всичко това. Може би майка му очакваше от него да се държи като великодушен господар, показващ милост към онези, които са опитали да го съсипят и не са успели.

Напрежението се стопи в смях, Байдур извади мях с айраг и чаши. Монгке го тупна по гърба за поздрав и Гуюк се засмя, замаян от внезапната промяна на съдбата. Бату едва не бе унищожил дългогодишния труд, но каквито и да бяха намеренията му, те бяха осуетени. Гуюк вдигна чаша с другите и се наслади на парливото питие в гърлото си. Щеше да си разчисти сметките с Бату. Това беше клетва, която можеше да даде убедено, макар и в тишината на мислите си.

При първата светлина на новия ден народът вече беше готов. Бяха прекарали много седмици в подготовка за клетвата, от събирането на огромни количества храна и пиене до поправяне, закърпване и излъскване на всяка дреха и броня. Воините бяха строени в идеални правоъгълници и стояха мълчаливо, докато портите на Каракорум се отваряха. Нямаше и помен от суматохата и паниката преди четири дни. Гуюк излезе начело на колоната, яхнал с достойнство коня си. Беше облякъл дел в сиво и тъмносиньо, нарочно избирайки простотата пред пищните или чуждите одежди.

От първия събор, свикан от Чингис, беше имало толкова малко други, че почти нямаше традиции, които да се следват. Пред града бе издигнат огромен павилион и докато слънцето се откъсваше от хълмовете на изток, Гуюк се спеши и подаде поводите на слугата си. Тръгна към мястото си и застана пред копринената шатра, докато първата група приближаваше към него. Освен ако мехурът му не се напълнеше до пръсване, нямаше да влезе в павилиона през целия ден, нито да седне, независимо колко горещ заплашваше да бъде денят. Народът трябваше да види как става хан.

Байдур и Монгке се отличаваха в първата група, както и Сорхатани, Кублай и другите й синове. Първите четиристотин бяха главите на големите родове, като никога без да бъдат заобиколени от приближени, слуги и роби. Повечето бяха облечени в разноцветни коприни или в съвсем прости брони, в зависимост от усещането си за случая. Беше им забранено да носят каквито и да било знамена. Трябваше да приближат Гуюк с проста смиреност, да подгънат коляно и да изрекат клетвата си.

Дори в тази група имаше йерархия. Торогене излезе първа, следвана от Сорхатани. Двете жени бяха управлявали държавата сами и я бяха запазили непокътната след смъртта на Угедай хан. Гуюк видя единствено задоволство на лицето на майка си, докато тя коленичеше пред него. Едва й позволи да докосне земята, преди да я вдигне и да я прегърне.

Не беше толкова бърз със Сорхатани. Макар клетвата да гарантираше верността й, той никога не се бе чувствал удобно с жената, която контролираше родината. След време щеше да прехвърли титлите й на Монгке, както би направил баща му. Тя беше оцеляла, така че бе късметлийка, но жените бяха твърде непостоянни и бе много вероятно да направят някаква огромна грешка. Монгке никога нямаше да действа, без първо да помисли, това поне беше сигурно. Гуюк го гледаше с удоволствие как идва след майка си и повтаря вече дадената в онази далечна земя клетва — първия камък от лавината, която сега ги беше събрала на това място.

След това дойде ред на Кублай и Гуюк бе поразен от острия интелект в очите на младия мъж, който коленичи и изрече думите за гери, коне, сол и кръв. След време той също трябваше да получи някакъв важен пост. Гуюк започваше да се наслаждава на подобни решения. Най-сетне можеше да мисли като хан, а не просто да си мечтае.

Денят продължи с върволица от лица, докато накрая едва правеше разлика между тях. Хиляди дойдоха при павилиона — глави на родове, владетели на земи на хиляди мили оттук. Някои вече показваха признаци на смесване — например най-големите деца на Чулгетай имаха чертите на корейци. На Гуюк му хрумна идеята да им заповяда да поддържат монголската раса чиста, преди да е била погълната от морето подчинени чужденци. Самата мисъл за упражняването на подобна власт му подейства като айраг в кръвта и сърцето му се разтуптя силно. След този ден думата му щеше да е закон за милиони — и други милиони под тяхната власт. Народът се бе разраснал отвъд всичко, за което би могъл да си помисли Чингис навремето.

Привечер Гуюк обиколи големите лагери. Нямаше един-единствен момент, в който да стане хан под възгласите на всички. Вместо това яздеше от място на място, а хилядите мъже коленичеха и припяваха клетвите си. Воините му бяха готови да поразят всеки, който откаже, но тревогите му се оказаха напразни. Накрая светлината започна да помръква и бяха запалени първите факли. Гуюк хапна и се върна в двореца навреме, за да се преоблече и да облекчи червата и надутия си до пръсване мехур. Преди зазоряване бе отново навън, като обиколи и последните от онези, които щеше да управлява — семействата на кожарите и множеството работници от всякакви народности. Те възкликваха благоговейно при единствения си шанс да зърнат лицето на хана и напрягаха очи в полумрака да видят картината, която щяха да запомнят през целия си живот.

Докато слънцето изгряваше отново, Гуюк се почувства изпълнен със светлината му, приповдигнат и опиянен. Беше хан и народът вече се приготвяше за пиршествата, които предстояха през следващите дни. Дори мисълта за Бату в руските му владения се превърна в маловажна досада. Днес бе денят на Гуюк. Народът най-сетне бе негов. Помисли си за празненствата с растящо вълнение. Дворецът щеше да е в центъра им — ново поколение от млади, дръзки и красиви хора, изтръскващи прахта на миналото.