Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Conqueror, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Завоевателят

ИК „Бард“, София, 2011

Английска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Петя Чолакова

ISBN: 978-954-655-273-0

История

  1. — Добавяне

43.

Арик-Боке се наведе напред в седлото, загледан през прахоляка към мястото, където го чакаше брат му. Съгледвачите отдавна бяха съобщили за позицията на Кублай, но той искаше да се увери с очите си. Макар да бяха боядисани в бяло, стените на Каракорум се виждаха само като бледо петно зад тъмните редици на туманите на Кублай, подобно на отражение в метал. Кимна на себе си и стисна здраво дръжката на меча.

Дванайсетте му генерали яздеха от двете му страни и вече се оглеждаха към туманите си и чакаха разрешение да отидат при тях. Арик-Боке мълчеше. Орлокът му се бе провалил и той не беше назначил друг само за да види как и другият се проваля. Той беше ханът и щеше да командва битката. Усещаше безпокойството на старшите командири; глупаците сякаш си мислеха, че ще ги държи при себе си чак докато не полетят първите стрели.

Този ден туманите му бяха изминали петдесет мили, без да спират. Бяха уморени, но гледката на изправения пред тях враг щеше да пропъди умората. Самият Арик-Боке не бе уморен. Гневът и възбудата бушуваха в него, когато разстоянието се скъси на две мили, а после стана още по-малко. Вече виждаше силите на Кублай, все още неподвижни, сякаш бяха пуснали корени и го чакаха. Изпълни се с колосална ярост при мисълта, че му препречват пътя към собствения му град, че са застанали на пътя на самия хан. Обеща си, че брат му ще си плати за тази нечувана наглост.

Туманите следваха темпото му, макар да не яздеха, без да правят нищо друго. Отзад докарваха хиляди резервни коне, така че воините да се прекачват на тях, без да забавят ход. Понитата, които ги бяха носили цяла сутрин, вече свободни, бързо изоставаха, без да е нужно да бъдат подканяни с ритници и удари. Арик-Боке беше достатъчно близко, за да различи ярките жълти знамена на брат си, развяващи се на високи копия като настръхнали шипове. От това разстояние не можеше да различи символите, но поне знаеше къде се намира лъжеханът. Представи си как Кублай гледа към него и потръпна, сякаш погледите им се срещнаха насред равнината.

— Онова там е целта ви — извика той на генералите си. — Давам ханство на онзи, който ми донесе главата му. Кой от вас ще стане хан след днешния ден?

Видя изумените им изражения и изпита задоволство. Бяха го разбрали и щяха да гонят безмилостно хората си за подобна награда, щяха да се изсипят върху Кублай като планина от небето. Мисълта му хареса.

Прати генералите при туманите им и малко по-късно усети промяната, когато те започнаха да крещят заповеди. Скоростта се увеличи и воините се понесоха напред, като всеки туман неусетно се опитваше да се разположи така, че да е в най-удобната позиция да удари малката група знамена.

Арик-Боке се ухили срещу вятъра. Войските бяха на по-малко от миля една от друга, а той бе хвърлил кърваво месо на вълците. Имаше повече хора и те се биеха за великия хан. Да препуска в такава битка бе най-близкото до радостта чувство, което някога беше изпитвал.

 

 

Съгледвачът беше изтощен и едва се държеше в седлото, когато конят му стигна последната ям станция в сърцето на Каракорум. Не беше лесно да заобиколи туманите на Кублай. Трябваше да се отклони много, за да излезе извън обхвата на съгледвачите, и да препуска в тъмното, когато откриеше пътека или път. Не беше спал три дни — пък и не можеше, щом вражеските съгледвачи проверяваха всяка диря. Беше прекарал част от предишната нощ със забит в бицепса си нож, като разчиташе на болката да го държи буден, докато се криеше в едни шубраци и чакаше някаква група воини да отмине. Почеса превръзката и насочи изтощения си кон по улицата към ям станцията. Умът му въртеше номера, караше го да чува шепот и да вижда странни, незнайни цветове всеки път, щом успееше да отвори очи. Нямаше представа какво е станало с другаря му. Може би не беше извадил късмет и бе получил стрела в гърба.

Съгледвачът беше осемнайсетгодишен и си мислеше, че е наясно със силата и недостатъците си, докато това препускане не му показа истината. Всичко го болеше и той чувстваше мозъка си като твърда буца в черепната кутия, прекалено тъп и със забавени реакции. Може би затова не изпита почти никакво тържество, когато едва не падна от седлото в ръцете на чакащите ям ездачи. Те не се изсмяха на състоянието и вонята му — седлото беше още мокро, тъй като бе уринирал многократно, без да спира. Бяха видимо разтревожени от войската, заемаща позиция пред града. Един от тях взе мокър парцал от някаква кофа и грубо разтри лицето на съгледвача, за да го събуди донякъде и да изчисти спеклата се мръсотия.

— Няма чанта със съобщения — каза друг и сви устни.

Никой не очакваше от подобен пратеник добри новини, които можеха да се запишат. Шляпнаха го леко по бузата.

— Събуди се, момче. Тук си, пристигна. Кой те праща? С кого трябва да говориш?

Съгледвачът размаха раздразнено ръце да престанат да се държат така грубо с него и успя да се изправи.

— Ханът. С капитана на стражата — изграчи той.

Един от мъжете му подаде мях чиста вода и момчето загълта с благодарност и се изплю, за да изплакне устата си. Думите му си свършиха работата и всички заработиха с обичайната си експедитивност.

— Заведи го, Лев — каза началникът на станцията. — Аз ще се погрижа за коня.

Животното беше останало без дъх, съсипано, горе-долу в същото състояние като ездача. Началникът взе с мрачно изражение поводите и го поведе към двора. Не искаше кръв по пода.

— Очаквам да ми запазиш малко месо за довечера — обади се един от другите зад гърба му.

Началникът не обърна внимание на коментара и съгледвачът се запрепъва към изхода, воден от посрещналия го мъж.

Ям ездачът много добре знаеше, че не бива да разпитва пратеника, и двамата вървяха мълчаливо по улиците към ханския дворец. Той се виждаше отдалеч с извисяващата се кула с позлатен покрив. Съгледвачът я погледна с благодарност и закуцука напред; всяка крачка бе съпроводена с пронизваща болка нагоре по краката му.

Портите на двореца се охраняваха от дневни стражи в излъскани брони. Те кимнаха на ям ездача и погледнаха въпросително към мръсния му спътник.

— По заповед на хана. Капитанът на стражата, спешно е — каза ям ездачът, като се наслаждаваше на възможността да ги накара да се разбързат. Един от стражите изсвири и друг се втурна през глава навътре, тракането на ботушите му отекваше по каменните коридори и постепенно заглъхваше.

— Някакви новини за онази войска? — попита стражът.

Съгледвачът сви рамене. Гласът му още бе дрезгав.

— Когато ги видях за последно, обръщаха се да посрещнат хана. Днес всичко ще свърши.

Стражът като че ли искаше да попита още нещо, но всички отново чуха забързаните стъпки, този път на двама души. Капитанът бе зарязал всякакви официалности — беше дошло съобщение от хана, а пред Каракорум имаше вражеска войска. Пристигна тичешком, едва успя да спре и се облегна на портата.

— На четири очи ли трябва да ми съобщиш посланието? — попита той, като дишаше тежко.

— Не ми е поръчвано. Ханът ми нареди да ти предам, че е време.

За изненада на съгледвача капитанът пребледня, пое дълбоко и бавно въздух и се опита да се успокои.

— Нищо друго?

— Само това. „Време е“.

Капитанът кимна и се отдалечи, без да каже нито дума, оставяйки четиримата да се взират след него.

— Май някой ще си изпати — промърмори ям ездачът.

 

 

Кублай местеше поглед от тумана си към онези, които препускаха срещу него. И двете страни се движеха плавно като вода, като непрекъснато правеха маневри, за да намерят слабите места на противника и да го принудят да реагира. На външен човек би му се сторило, че двете войски препускат безумно една срещу друга, но всъщност помежду им се водеше постоянна бърза схватка. Генералите на Арик-Боке подсилваха едното или другото крило и Уриан-Хадай или Кублай реагираха. Преместваха туман на нова позиция, за да накарат врага да се дръпне назад, вместо да рискува масирана атака на някое слабо място във формацията. Всичко се случваше в галоп, като всеки командир дебнеше и за най-малкото преимущество, докато не се озоваха в обхвата на лъковете.

Първите стрели полетяха, когато между войските имаше триста крачки разстояние. Максималният обхват и високата скорост означаваха, че ще улучат задни редици. Кублай видя как гъстият облак се насочва най-вече към знаменосците му и изрева последна заповед на най-близкия генерал. Разполагаха само с мигове, но се дръпнаха наляво, за да подсилят собствените му редици и да отслабят лъжливата позиция.

Беше твърде късно Арик-Боке да реагира отново. Кублай и Уриан-Хадай четяха мислите му, видяха струпването на мощ на лявото му крило. Беше добре прикрито, хиляди мъже прикриваха маневрата, но Арик-Боке беше налапал въдицата. Щеше да удари лъжливата позиция, където според него го чакаше Кублай.

Кублай почти не обръщаше внимание на залповете от двете страни, по един на всеки шест удара на сърцето, сеещи ужасна смърт и унищожение. Следеше единствено движението на противника, който хвърляше почти всичките си сили да достигне лъжливата позиция, като изкривяваше формацията си, за да насочи максимален брой хора в онази точка и да я помете.

В последните мигове между войските забръмчаха десетки хиляди стрели. Коне и хора се сгромолясваха тежко на земята и Кублай трябваше рязко да отклони понито си, за да не се удари в един паднал ездач, след което го изрита, за да прескочи тромаво друг. Озова се във втората редица, когато от двете страни свалиха пиките. Извади меча си.

От дясната му страна туманите на Арик-Боке бяха свалили пиките си по-рано и поемаха пороя стрели, докато се опитваха да си пробият път до жълтите знамена. Кублай разчете яростта на брат си по действията им и закрещя без думи, но ревът му бе погълнат от писъците и трясъка навсякъде наоколо.

Насочена право в гърдите му пика полетя към него. Отначало всичко ставаше много бавно, но след това умът му отново се върна в реалността и копието го перна като подплашена птица, летяща със скоростта на два коня, препуснали презглава един към друг. Кублай изпъшка и отклони върха, така че копиеносецът профуча от дясната му страна. Докато се разминаваха, Кублай нанесе удар с меча и усети как кръвта изпръска бузата му.

Собствените му копиеносци се възползваха от по-слабите редици пред тях. Арик-Боке бе насочил основната си сила към едното крило и туманите му бяха образували нещо като копие. Кублай се озъби. Не можеше да спаси знаменосците си, но пък можеше да удари внезапно уязвимите флангове, които брат му щеше да оголи.

Само за няколко мига двете войски се разминаха като танцьори. Подобна маневреност бе достижима единствено за елитните монголски конници, но въпреки това Арик-Боке допусна грешка. Докато туманите му се забиваха все по-дълбоко и по-дълбоко, чупейки и захвърляйки пиките си, флангът им се оголи за основните сили на Кублай. Уриан-Хадай изрева новите заповеди в мига, в който го направи и Кублай, изпращайки нови залпове в препускащата маса и поваляйки стотици воини от конете им.

Обръщането на туманите отнемаше време и всеки миг беше агония, докато флангът все така продължаваше да се изнизва покрай него. Кублай дръпна жестоко поводите и използва цялата си сила, за да накара понито си да завие надясно. То отново се препъна в нечие тяло, но успя да се задържи, като пръхтеше от страх. Кублай посочи с меч туманите на брат си и хората му пришпориха конете и им изреваха оглушително „Ну!“.

За това кратко разстояние едва успяха да препуснат в лек галоп — и настигнаха врага. На туманите на Арик-Боке се бяха съсредоточили напред и воините на Кублай проникнаха дълбоко в редиците им, като нанасяха удари с огромната сила на мъже, обучени да боравят с лък.

Кублай атакува с тях през първата редица, препускаща покрай него, после продължи напред, докато строят не започна да се разпада. Мингханите му продължаваха да атакуват редиците по широк фронт, така че никоя част не можеше да изпревари останалите и да оголи собствените си флангове. Мъже умираха и от двете страни, но командирите на Кублай запазваха спокойствие и даваха заповеди една след друга. Командването на хана премина у тях, а всички те бяха ветерани, които приемаха работата си сериозно.

Флангът на Арик-Боке рухна и туманите на Кублай започнаха да кълцат войниците на парчета. Хората му бяха отворили огромен процеп в силите на врага и въпреки усилията на мингхан командирите, започнаха да се излагат на опасността да навлязат твърде дълбоко в навалицата. Преди Кублай да успее да даде нови заповеди, Уриан-Хадай изпрати още два тумана, като разшири линията на атака и обсипа фланга със стрели, след което последва нападение с пики. Този път имаха време да наберат скорост и се врязаха в пълен галоп с насочени напред копия, смазвайки и помитайки коне и хора.

Кублай видя с крайчеца на окото си, че жълтите му знамена падат. Туманите на Арик-Боке нададоха мощен рев и започнаха да се бият с подновена ожесточеност. Устремът, с който бяха съсипали формацията си заради една-единствена цел, спря. Кублай усети моментално разликата, когато противникът се оттегли и започна да се построява наново. Изруга. Стрелите още летяха и той знаеше, че ще се превърне в мишена, ако даде заповедта.

Два от туманите на Арик-Боке се бяха отделили от битката, за да намерят добра позиция. Докато Кублай чакаше, те препуснаха обратно, като пуснаха още стрели, после окачиха лъковете за седлата и извадиха мечове. Мислеха, че Кублай вече е мъртъв, и това им даваше сили да продължат да се бият. Кублай се намръщи, но после кимна и се обърна към дружинниците.

— Вдигнете ги! — извика той. — Нека да видят как са се излъгали.

Хората му се ухилиха диво и развиха огромните жълти знамена, като нанизваха с отработени движения металните пръстени през върховете на прътите. Шестима от хората му си кимнаха и вдигнаха прътите едновременно. Знамената на Кублай се развяха на вятъра.

Щом ги видяха, туманите му вдигнаха мечове и лъкове, като крещяха с пълно гърло. Мощният рев сякаш блъсна туманите на Арик-Боке назад, но в действителност хората на Кублай се бяха втурнали напред. За монголите нямаше по-любимо нещо от добър номер на бойното поле. Не само че Кублай беше жив, но Арик-Боке бе пропилял живота на хиляди само за да разбие една лъжлива позиция. За миг воините на Кублай се разсмяха, докато опъваха лъкове и удряха с мечове, но краткотрайната им еуфория се стопи и те отново се превърнаха в мрачни убийци.

Над хилядите глави Кублай виждаше знамената на Арик-Боке на половин миля разстояние. Досега не им бе обръщал внимание, тъй като нямаше желание да види брат си мъртъв. Искаше при възможност да го залови жив, макар че ако бащата небе решеше да го прибере със стрела или удар от меч, нямаше да съжалява за загубата. Дружинниците му се строиха плътно около него, когато намиращите се в обхват стрелци на Арик-Боке пуснаха стрелите си високо с надеждата за щастливо попадение. Кублай стисна зъби, щом небето над него потъмня. Прииска му се да има щит, но не можеше да носи подобна защита и да поддържа измамата. Един от знаменосците му беше улучен и друг подхвана падащото знаме, докато се изплъзваше от ръцете на умиращия. Кублай изръмжа, когато установи, че ще се наложи да отстъпи. Атаката срещу оголения фланг го бе откарала дълбоко сред вражите редици и сега беше уязвим за контраатака, която със сигурност нямаше да закъснее, след като брат му бе открил истинската му позиция.

За момент погледна към хоризонта, търсейки някакъв знак от Баяр. Хората му се сражаваха добре и командирите му се бяха доказали като истински елит. Може би четири от туманите на брат му бяха избити, докато той бе изгубил не повече от два, но битката далеч не беше приключила и той се намираше в огромна опасност.

Още докато си мислеше това, Уриан-Хадай насочи туманите си към него, като принуди врага да отстъпи, и му даде възможност да се прегрупира.

Кублай извика на хората си да му намерят позиция извън предните редици и дружинниците започнаха да се придвижват между воините. Мъжете го поздравяваха с викове, все още доволни от измамата, която им бе позволила да унизят Арик-Боке. Хора, които познаваше от годините в Сун, вдигаха мечове за поздрав, докато минаваше покрай тях, след което продължаваха напред с туманите си.

Бойното поле се бе разпростряло почти на миля от мястото на първоначалния сблъсък, тъй като туманите непрекъснато маневрираха и удряха, оттегляха се и отново атакуваха. Докато хората на Арик-Боке нападаха яростно, Уриан-Хадай изтегли своите, неочаквано оставяйки празнина между двете части. Воините на врага се втурнаха след него, обезумели от желанието си да съсекат конниците, които отстъпваха с подигравателни викове.

Уриан-Хадай ги подлъга да влязат в обхвата на нови залпове от спрелите вече воини, които изпразниха колчаните си, изстрелвайки по десет хиляди стрели едновременно. Неравните редици срещу тях се разкъсаха, образувайки купчини мъртъвци. Стрелците на врага отвърнаха с не толкова масирани залпове и бързо бяха повалени от седлата си. Уриан-Хадай вдигаше и спускаше ръка, давайки заповед за стрелба, после изтегляше предните редици, за да могат онези, които все още имат стрели, да се втурнат напред. В разгара на битката съвършеното маневриране разби центъра на силите на Арик-Боке. Оцелелите изоставиха безумната си атака и се оттеглиха, за да се построят около хана си, готови да нападнат отново.

Кублай се беше оттеглил триста крачки назад, предизвиквайки безсилния гняв на вражеските стрелци, които се мъчеха да го улучат. От новата си позиция видя как Уриан-Хадай поема командването и чу как хилядите тетиви избръмчаха още веднъж. Обърна глава и видя как огромен блок нови воини се отделя от позицията на брат му. Те се отдалечиха от огъналия се център, за да обърнат, и Кублай преглътна с мъка, когато видя, че Уриан-Хадай може да бъде ударен по фланга и в тила. Огледа наличните си части и трескаво даде заповеди на вестоносците, за да ги предадат колкото може по-бързо на командирите.

Отново потърси Баяр на хоризонта. Още от завръщането си от Сун се ужасяваше от мисълта за равностойна битка, в която войските на държавата се унищожават една друга. Вече беше изгубил представа за броя на падналите и ако касапницата продължеше, империята на Чингис щеше да остане беззащитна, заобиколена отвсякъде от вълци. Нуждаеше се от хората, които умираха под ударите на воините му. Нуждаеше се от всички. Отново погледна към хоризонта и замръзна, дясната му ръка се вкопчи в дръжката на меча. В далечината се бяха появили тумани, тъмни редици препускащи конници.

Първоначалният прилив на радост изчезна, когато видя колко са. Твърде много. Задиша често и усети как страхът отново го завладява. Твърде много! Беше изпратил само три тумана с Баяр в Русия. Войската, която препускаше в галоп към него, бе далеч по-голяма.

Затвори очи и сведе глава, като дишаше толкова бързо и тежко, че кръвта му пламна и лицето му ставаше все по-червено с всеки удар на сърцето. Можеше да се предаде или да се бие до последния човек, което бе най-лошото от всички решения. Избърса гневно кръвта от бузата си, но хората на Арик-Боке крещяха и формациите им се движеха отново, сякаш да отговорят на нова заплаха. Кублай рязко вдигна глава, затаил дъх.

Значи това не беше резерва! Знамената на Арик-Боке вече се движеха и се отдалечаваха под щита на туманите. На Кублай му призля, туптенето в ушите му заглъхна. Познал бе агонията на поражението и го беше приел. Дори сега не беше сигурен какво би направил, но докато хората около него крещяха и ликуваха, той крещеше с тях и размахваше меч към приближаващите с пълна скорост тумани.

— Хвърлете мечовете! — извика той на врага.

Генералите му подеха вика, после мингхан командирите, после онези, които ръководеха ягуните. Само миг по-късно хиляди гласове крещяха на хората на Арик-Боке да се предадат, а през цялото време седемте нови тумана приближаваха, бодри и смъртоносни, с пълни колчани и здрави пики. Кублай повтори заповедта и туманите му я повториха в един глас. Уриан-Хадай ги изтегли още по-назад, отваряйки пространство между войските. Никой не се втурна да запълни празнината; туманите на Арик-Боке мълчаха като зашеметени и гледаха как седемдесет хиляди мъже препускат към тях.

Кублай не видя първия воин на Арик-Боке, който хвърли меча си на земята, последван от празния колчан. Човекът бе командир на мингхан и хората му последваха неговия пример. Мнозина се спешиха и застанаха до конете си, като дишаха тежко. Последваха туманите, един след друг, започвайки с онези, които се намираха най-далеч от своя хан. Когато Кублай вече можеше да различи знамената на Баяр и Бату хан, само туманът на Арик-Боке беше останал въоръжен и готов, заобиколен от собствените си другари, които му викаха да се предаде.

Последният туман на Арик-Боке чакаше в мрачно мълчание, докато Уриан-Хадай строяваше хората си, а Баяр и Бату навлязоха в обхват с готови за стрелба лъкове.

Пред тази заплаха, изправени срещу нов враг, воините от последния туман захвърлиха извадените си мечове и се отдръпнаха от малката групичка знаменосци около Арик-Боке. Той ревеше след мъжете, но те не му обръщаха внимание.

Кублай потегли напред с чувството, че никога досега не се е излагал на по-голяма опасност. Не се наложи да нарежда на генералите си да се строят около него. Една-единствена стрела можеше да отнеме живота му и Арик-Боке отново да окуражи туманите си. Не се съмняваше, че брат му ще се сражава докрай и ще остави държавата слаба и ранена. Поведе коня си през бойното поле, без да поглежда наляво или надясно, а хората му изблъскваха воините, които се бяха опитвали да убият само допреди малко.

Сякаш мина цяла вечност, преди да открие Арик-Боке. Брат му изглеждаше състарен, съсипаният му нос беше яркочервен от прилива на емоции. Още държеше меч в ръката си и Кублай измърмори команда на онези зад него. Чу се скърцане на опънати лъкове и дузина стрели се насочиха към човека, който се взираше кръвнишки в Кублай.

— Предай се, братко — извика му Кублай. — Всичко свърши.

Арик-Боке изгледа хората му с блеснали от ярост очи. Лицето му сякаш бе създадено, за да изразява презрение. Той се изхрачи и плю на земята. За миг Кублай си помисли, че брат му ще препусне към него и ще умре, но Арик-Боке поклати глава, сякаш беше прочел мисълта му. Бавно разтвори длан и остави меча с вълчата глава да падне в тревата.