Кон Игълдън
Завоевателят (16)

16.

Залязващото слънце обагряше небето в златно и червено, когато Кублай спря огромната си войска на брега на реката. Беше разузнал района и бе събрал всички при един от бродовете на картата. От другата страна на тъмната ивица вода стоеше в очакване сунският командващ. Той знаеше, че Кублай ще трябва рано или късно да пресече реката, може би дори тази нощ. Кублай се ухили във вечерния сумрак, когато видя как сунските колони маневрират по-близо до брода, готови за всичко, което беше предвидил. Двете огромни армии се взираха една в друга през буйната преграда. Кублай можеше да си представи объркването в командването на противника от нежеланието на монголските тумани да атакуват. Съмняваше се, че врагът ще мигне през нощта.

Преди да помръкне и последната светлина на деня, оръдейните екипи приключиха подготовката си, отбелязаха местата и поставиха затъмнени фенери на пръти. През нощта, преди луната да изгрее, оръдията бяха изтикани безшумно на посочените позиции от десетки яки доброволци. В същото време основната част отстъпи назад от реката. Кублай не беше забелязал подобна подготовка в сунския лагер, но не искаше да бъде изненадан от някой енергичен офицер, осенен от същата идея. Този път воините му щяха да прекарат нощта по седлата или на тревата до конете си. Семействата бяха на една миля от реката, далеч от всякаква опасност. Кублай се запита какво ли прави Чаби в момента. Тя знаеше, че нощта ще бъде опасна за него, но не показа изобщо страха си, сякаш на света не съществуваше човек, който би могъл да застраши съпруга й. Той я познаваше достатъчно добре, за да усети преструвката й, но въпреки това я намери за странно окуражаваща. Мисълта как ще каже на жена си и сина си, че се е провалил, беше по-добра мотивация от всичко, което би могъл да му предложи Монгке.

Луната бавно се издигна в небето и Кублай стоеше и я гледаше, като търкаше потни длани в дрехата си и си мечтаеше за по-лека роба. Дори нощите бяха топли толкова далеч на юг и никога не се чувстваше удобно. Оръдията му бяха маскирани с клонки и той не мислеше, че врагът ще успее да види какво е направил. Само по себе си в най-добрия случай това щеше да е само жест, бързо всяване на страх в нощта, преди да се оттеглят и да възстановят реда. Един млад командир би взел подобно решение с намерението да убие неколцина и да накара неприятеля да потича малко. Кублай се изкиска тихо. Надяваше се на повече. Графикът беше важен и той напрегна очи в тъмното, очаквайки знак. От няколко дни не беше разговарял с Уриан-Хадай, ако не се броят кратките любезни поздрави. Орлокът явно негодуваше срещу властта, която Кублай упражни върху него и която неочаквано се бе превърнала от празна формалност в реалност. Кублай усещаше, че Уриан-Хадай е нащрек и го чака да направи някаква грешка. Предстоящата битка бе важна в много отношения и залогът го тревожеше. Трябваше не само да разбие сунската армия, но и да покаже на собствените си генерали, че става за водач. Той усети как главоболието започва да пулсира зад очите му и се замисли дали да не се обърне към някой шаман за стрита върбова кора или листа от мирта. Не, трябваше да бъде на мястото си, когато моментът настъпи.

 

 

Баяр видя как луната изгрява и потегли в бавен тръс. Според преценката си се намираше на по-малко от десет мили северно от сунската армия от другата страна на реката. Накрая двамата с Кублай се бяха съгласили да изгубят още два дни, за да прекарат достатъчно хора със саловете. Три тумана бяха пресекли реката, като повечето време отиде в прехвърляне на конете и оръжията. Саловете си бяха свършили работата и Баяр усещаше, че редиците са пълни с очакване. С мъничко късмет противниците дори нямаше да имат представа, че той се е отделил от войската на Кублай. Ускори темпото, като прецени внимателно скоростта, която бе необходима да изминат разстоянието и да останат със свежи коне. Десет мили не бяха много за монголските понита. Можеха да се справят с тях, преди луната да е стигнала зенита си, и накрая пак да препуснат в галоп.

Почвата беше здрава по-далеч от реката и нямаше много препятствия, макар че никой не обичаше да язди нощем, независимо какви са условията. Щеше да има паднали и пострадали, но Баяр имаше заповеди и бе изпълнен с радостно въодушевление. Никой не обичаше изненадващата атака повече от сънародниците му. Самата идея го изпълваше с ликуване. Пък и по-добре, че Уриан-Хадай още е от другата страна на реката, при Кублай. Орлокът бе посрещнал с присмех големите салове и Баяр беше доволен, че се е махнал поне за известно време от гадния му поглед. Долавяше дружеско отношение у Кублай, каквото не беше очаквал. В много отношения най-могъщият враг в историята на народа не беше лъжица за устата на брата на хана. Баяр се усмихна, докато препускаше. Нямаше намерение да разочарова Кублай.

 

 

Кублай видя в далечината ярката светлинка в небето. От това разстояние бе като светла точка, която изчезна почти моментално. Беше се страхувал, че ще изпусне знака, и се опита да отпусне схванатите си мускули, които бяха останали стегнати твърде дълго. Баяр беше там и бе изстрелял дзинския фойерверк от седлото си. Докато Кублай се обръщаше да даде заповед, в небето се появи втора искра, в случай че първата е останала незабелязана.

От другата страна на реката пискливи гласове започнаха да раздават заповеди.

— Огън по моя команда — извика Кублай. Спеши се, за да се погрижи за собственото си устройство — дълга тръба, пълна с барут и поставена в желязна рамка. Поднесе затъмнения фенер, запали фитила и се дръпна назад, когато той засъска и захвърля искри, преди да се понесе високо във въздуха с ослепителен блясък.

Артилерийските екипи чакаха търпеливо този момент и когато видяха сигнала, огромните железни оръжия затрещяха като гръмотевици над реката. Проблясъците по двата бряга продължиха за миг, оставяйки призрачен образ в очите на всички, които се взираха в мрака. Не можеха да видят къде падат гюлетата, но далечните писъци накараха артилеристите да се разсмеят, докато чистеха цевите и презареждаха, като ги тъпчеха с торби барут и пъхаха кухи тръстики в запалителните отвори. Дулата на оръдията бълваха огън, но самите гюлета бяха невидими, докато прелитаха над водата. Кублай прецени бързината на стрелбата и се запита как може да я подобри. Между изстрелите имаше твърде дълга пауза, но той бе разположил повечето от стоте си тежки оръдия покрай брега и хвърляше всичко върху позициите на противника. Бомбардировката със сигурност бе унищожителна. Можеше да си представи проблясъците и гърмежите от сунска гледна точка, следвани от свистенето на каменните топки, сеещи разруха във вражия лагер. Много от гюлетата се разпадаха в момента на изстрелването, което намаляваше обхвата им, но пък пращаше остри като бръснач парчета по неприятеля.

При всички други обстоятелства сунските войници щяха да се оттеглят бързо. На Кублай му се искаше да може да се заслуша за туманите на Баяр, но грохотът на оръдията бе твърде силен и продължаваше непрекъснато. Изчака колкото може повече, след което изстреля втора ракета в нощното небе. Бурята замря, макар да се чуха един-два последни гърмежа. След трясъците внезапната тишина и мрак бяха абсолютни. Кублай напрегна слух. Някъде отдалеч се чу нов шум, който постепенно се засили. Разсмя се на глас, когато разпозна монголските барабанчици, събудили други гръмотевици оттатък реката.

 

 

Баяр никога не бе участвал в нощна битка. Беше съзрял сигналната ракета и после видя изумено как речният бряг се озарява от златни проблясъци като неумолима вълна на унищожение. Веднъж беше виждал гръмотевична буря без дъжд, когато всичко се осветяваше час по час от ослепителните светкавици. Сега беше същото, но всеки проблясък и гърмеж сееше хаос в сунския лагер. Надяваше се, че Кублай ще спре баража, преди воините му да достигнат противника. Ярките проблясъци му позволиха да види, че е в обхват, и той започна да изпразва колчана, като пускаше стрела след стрела почти без да се замисля. Не можеше да се цели и се ориентираше единствено от проблясъците, но нападаше в широка линия и хиляди воини запращаха стрелите си в небето. Изгуби броя на изстрелите и едва когато пръстите му напипаха само въздух, Баяр изруга и закрепи лъка за седлото. Извади меча си и всички по редицата направиха същото.

Сунските войници ги бяха чули да приближават, но навсякъде сред гъстите им редици се търкаляха мъртъвци. Кублай бе постигнал далеч по-голям успех, отколкото предполагаше. Войниците се бяха скупчили на брега на реката и се притискаха един в друг, за да отблъснат очакваното прехвърляне. Гюлетата бяха прокарали кървави пътеки в масата чакащи хора. Редиците се пръснаха в паника и хората побягнаха от ужасната невидима смърт, която продължаваше да вилнее из лагера им. Тичаха, за да излязат извън обхвата на оръдията, някои захвърляха щитовете и мечовете си.

От мрака върху тях се изсипаха стрелите на туманите на Баяр. Сунските войници се озоваха между челюстите и се въртяха и блъскаха, мъчейки се да намерят спасение от унищожението. Първите редици на Баяр удариха безредната тълпа, като се врязаха в нея на пълна скорост. Коне и хора се блъскаха; понито на командира им рухна, когато удари група войници и я разби. Той падна тежко и се претърколи през някого, който изкрещя в ухото му. В същия момент оръдейната стрелба спря и Баяр се озова в мрака, вкопчен в двубой с човек, когото не виждаше. Беше изгубил меча си, но юмруците му бяха бронирани до кокалчетата и той заблъска тъмната фигура, докато тя не остана да лежи неподвижна.

Сунската армия беше в пълен безпорядък. Баяр изруга, когато някой друг се блъсна в него, но човекът се надигна и побягна. Нямаха представа за размерите на противника, който се беше врязал в тях през нощта, и сунските офицери напълно бяха изгубили контрол. Туманите запазиха строя си, напредваха бавно и избиваха всичко по пътя си.

На лунната светлина някакъв ездач се извиси с понито си над Баяр. Той изкрещя, преди вдигнатият меч да полети надолу.

— Дай ми коня си! И ако ме порежеш, ще ти откъсна ушите.

Воинът моментално се спеши и му подаде поводите. Друга редица ги приближаваше и Баяр отново трябваше да извика, за да го разпознаят. Даде си сметка, че не може да остави воина да бъде съсечен от собствените си другари, и му нареди да скочи зад него. Понито изпръхтя от допълнителната тежест и той го успокои с почесване по ушите, преди да го подкара към предната редица. Бяха проникнали в сунския лагер и Баяр видя, че някои от хората му са взели фенерите от постовете и подпалват с тях шатрите и каруците. Светлината на огъня започна да възстановява представата му за бойното поле и онова, което се разкри пред очите му, го изуми и изпълни със задоволство. Сунската армия бягаше и той яздеше по килим от мъртъвци, хиляди и хиляди. Редиците отпред продължаваха да убиват, но онези отзад също трябваше да окървавят мечовете си и той изрева заповед авангардът да обърне.

Заповедта му незабавно бе повторена от бойните рогове. Първите пет редици спряха и следващите ги настигнаха, сред тях и Баяр. Той мина покрай задъхани мъже, оплискани в кръвта на враговете. Седяха превити в седлата, отпуснали десните си ръце на високите лъкове. Мнозина подвикваха на новодошлите къде са били, докато те са вършели сериозната работа. Духовете бяха приповдигнати и Баяр се засмя, докато продължаваше напред. Светлината на пламъците се засилваше, когато все повече и повече шатри попадаха в огъня. Отпред виждаше масата хора, отчаяно мъчещи се да се отделят от тъмната редица коне. Баяр забеляза едно пони без ездач и спря за момент, за да може непознатият му спътник да се прекачи. Недалеч лежеше мъртвец и генералът със задоволство откри колчан с половин дузина стрели. Скочи за момент от коня, преобърна тялото и взе от земята дълъг нож, но не успя да открие меч. Редицата му беше продължила без него и той препусна, за да я настигне, а избиването започна отново.

 

 

Кублай чакаше, раздиран от вълнение. Чуваше звуците на битката в нощта, трясъка и писъците на хора и животни. Нямаше начин да знае как се справя Баяр и копнееше за светлина, както никога преди. Запита се дали не могат да изстрелят много ракети наведнъж, за да осветят бойното поле, но разполагаше с ограничени запаси. Идеята обаче беше съблазнителна. Трябваше да я запомни за в бъдеще.

— Достатъчно — каза той почти на себе си. Взе още една ракета от вързопа и я постави в основата, като я насочи към небето. Тя се издигна в небето с пронизителен вой, подобен на онзи, който издаваха стрелите с кухи върхове, използвани понякога от монголите. Туманите от тази страна на реката бяха готови за сигнала и започнаха да се прехвърлят през брода. Ако противникът все още държеше позициите си, те щяха да нагазят във водата без нужната защита. Стрелците можеха да изстрелят залп през реката, но тъмнината правеше прицелването невъзможно. Кублай извади меча си — предпочиташе да усеща тежестта му в ръката си.

Конят му нагази във водите на брода сред хиляди други; всички се опитваха да пресекат колкото се може по-бързо. Усети как понито се спъна в някаква дупка и побърза да прибере меча, за да не го изгуби. Трябваше да действа с двете си ръце и усети как пламна от срам, когато ги размаха, за да не падне.

Конят му пръхтеше и цвилеше, докато изкачваше брега с останалите. Кублай не можеше да контролира животното, дори да иска, и препусна презглава към звуците на сражението. Всички планове се разлетяха на парчета и той изгуби представа за разположението на туманите и дори за посоката, в която се движи. На светлината на горящите шатри различаваше огромна маса мъже. Надяваше се, че не се е насочил право срещу туманите на Баяр. Нямаше смисъл да напряга слух за монголска реч или дори за барабанчиците. Конете около него заглушаваха всичко, а и по време на прекосяването бе успял да напълни едното си ухо с вода, така че беше глух от едната страна.

На двеста разкрача пред него първите редици достигнаха сунските войници, които бягаха от туманите на Баяр. Монголските воини не бяха опънали лъковете си заради прекосяването на реката и едва имаха време да извадят мечове, преди войските да се сблъскат. Кублай не спря и не се дръпна настрани. Увлечен в пресата препускащи коне, той се носеше презглава напред. Потупа ухото си, за да махне водата, и надуши силната миризма на кръв. Започваше да осъзнава, че въпреки всички преимущества на изненадващата нощна атака пълният хаос и от двете страни бе опасен. Отпред чу викове и разпозна характерните ликуващи възгласи на монголските воини. Опита се да прецени по луната каква част от нощта е отминала и смътно се запита къде ли се е дянал Уриан-Хадай. Не беше виждал орлока след първия оръдеен залп. Виковете се засилиха, той се носеше към тях, подпомаган от светлината на горящите шатри. Пожарът започваше да се разпространява из цялата речна долина.

Кублай рязко спря в светлината на три горящи каруци, струпани заедно. С огромно облекчение откри Баяр, който крещеше заповеди и въдворяваше някакво подобие на ред. Когато го видя, Баяр се ухили и насочи коня си към него.

— Най-малко половината се предадоха — каза той.

Вонеше на кръв и пушек, но ликуваше. Кублай се насили да надене студената физиономия — изведнъж се сети, че трябва да се прави на недостъпна фигура с ужасяваща власт. Баяр сякаш не забеляза.

— Прекърших гръбнака на най-добрите им части — продължи той, — а онези, които не побягнаха, захвърлиха оръжията. Докато не изгрее слънцето, няма да знам подробности, но не вярвам да контраатакуват тази нощ. Победата е твоя, господарю.

Кублай прибра меча си, който така и не бе опитал кръв. Купчините мъртъвци наоколо изглеждаха нереални. Планът му беше проработил, но умът му запрехвърля куп неща, които би могъл да направи по друг начин.

— Искам да поработиш със сигналните ракети, за да осветяваме с тях бойното поле — рече той.

Баяр го изгледа странно. Видя млад мъж, седнал с отпуснати на седлото ръце и подгизнали гамаши. Докато Кублай се оглеждаше с интерес, той кимна.

— Добре, господарю. Ще започна изпитанията още утре. А сега трябва да приключа със събирането на пленниците. Караме ги да късат дрехите си на ивици, за да ги връзваме.

— Да, разбира се — отвърна Кублай. Погледна на изток, но нямаше и намек за наближаващо утро.

Хрумна му една мисъл и той се усмихна, предвкусвайки сладкия момент.

— Изпрати ми орлок Уриан-Хадай. Искам да чуя оценката му за победата.

Баяр успя да замаже собствената си усмивка и сведе глава.

— Твоя воля, господарю. Ще ти го изпратя веднага щом го открия.

Слънцето изгря, разкривайки сцена на пълно унищожение. Във въображението си Кублай можеше да я сравни единствено с онова, което бе чел за битката при Гърлото на язовеца в северните части на Дзин. Мухите се бяха събрали на облаци и мъртвите бяха толкова много, че не можеше и да се мисли да бъдат погребани или дори изгорени. Трябваше да ги оставят да гният и съхнат на слънце.

За кратко утрото донесе известно вълнение, докато преследваха останалите сунски части, а монголските семейства бавно прекосяваха реката. Туманите препуснаха с пълни колчани и настигнаха пръснатия враг, преди слънцето да е изгряло напълно. Още хиляди бяха насила върнати при реката, лишени от оръжия и брони, за да бъдат вързани с останалите. Монголските жени и деца вървяха сред тях, дошли да видят страховитите мъже, победени от техните съпрузи, братя и бащи.

По време на битката Яо Шъ беше останал в основния лагер. Премина брода със семействата, след като стана достатъчно светло, за да язди без опасност да падне. По пладне беше в гера на Кублай, издигнат по негова заповед от страната на бойното поле. Чаби вече беше там и в очите й се четеше загриженост за изтощения й съпруг. Суетеше се около него, вадеше чисти дрехи и готвеше достатъчно храна, за да нахрани всеки, който дойде да говори с Кублай. Яо Шъ й кимна, прие купа с нещо и яде бързо, за да не я обиди. Тя го наблюдава, докато не опразни съдинката. Старецът седеше на ниско легло със свитъците, които трябваше да прочете на хана, но не можеше нито да направи, нито да каже нещо, докато не му дадат разрешение. Дори след сражение правилата за поведение в гера си оставаха неизменни.

Джъндзин влезе тичешком и рязко спря с опулени очи. Яо Шъ се усмихна на момчето.

— Толкова много пленници! — възкликна то. — Как успя да ги победиш, татко? Цяла нощ имаше светкавици и гръмотевици. Изобщо не мигнах.

— Спа като заклан — промърмори Чаби. — И хърка като баща си.

Джъндзин изгледа намръщено майка си.

— Бях твърде развълнуван, за да спя. Видях един човек с отрязана глава! Как успяхме да победим толкова много хора?

— С планиране — отвърна Кублай. — С по-добри планове и по-добри хора, Джъндзин. Питай Уриан-Хадай как го направихме. Той ще ти обясни.

Момчето погледна баща си със страхопочитание, но поклати глава.

— Той не обича да говоря с него. Казва, че много питам.

— Така е — рече Чаби. — А сега си вземи купата и иди някъде да ядеш. Баща ти трябва да говори с много от хората си.

— Искам да слушам — почти изплака момчето. — Ще бъда мирен, обещавам.

Чаби го перна по главата и му тикна купата в ръцете. Джъндзин излезе, хвърляйки й свиреп поглед, който бе напълно пренебрегнат.

Кублай седна, прие своята купа и я опразни бързо. Когато беше готов, Яо Шъ зачете с монотонен глас докладите за убитите и осакатените, както и за награбената плячка. След известно време Кублай му махна да спре. Очите му бяха червени и подути, говореше дрезгаво.

— Достатъчно. Нищо не успявам да запомня. Ела довечера, след като си почина.

Яо Шъ стана и се поклони. Беше обучавал Кублай от малък и не бе сигурен как да покаже гордостта си от него. Бяха унищожили два пъти по-голяма войска от своята, при това на чужд терен. Новината вече пътуваше към Каракорум с най-бързите вестоносци. Те щяха да стигнат до ям станциите на дзинска територия и оттам писмата щяха да продължат още по-бързо и да достигнат столицата само за няколко седмици. Яо Шъ спря при вратата на гера.

— Орлок Уриан-Хадай чака решението ти за пленниците, господарю. Имаме… — направи справка с един гъсто изписан свитък, като го разви целия, за да го прочете — четирийсет и две хиляди и седемстотин души, мнозина от които ранени.

Кублай се намръщи от бройката и разтърка очи.

— Да се нахранят със собствените си припаси. Ще реша какво да правя с тях…

Млъкна, защото Джъндзин отново влезе в гера. Лицето му бе невероятно бледо и момчето дишаше тежко.

— Какво има? — попита Чаби.

Детето само я погледна.

— Е, момче? Какво има? — повтори Кублай. Пресегна се и разроши косата на сина си. Жестът като че ли го изтръгна от унеса му и Джъндзин заговори, сякаш гълташе думите между несигурните вдишвания.

— Избиват пленниците — каза той. Изглеждаше зле и очите му не се откъсваха от кофата до вратата, сякаш можеше да му потрябва.

Кублай изруга. Не беше заповядвал подобно нещо. Без да каже нито дума, мина покрай сина си и излезе навън. Генерал Баяр тъкмо крачеше към гера. Като че ли изпита облекчение, че вижда Кублай. По негов знак слугите доведоха коне и двамата мъже бързо ги яхнаха и препуснаха в тръс през лагера.

Яо Шъ погледна с опасения собствения си кон. Открай време не беше особено добър ездач, но Кублай и Баяр вече ги нямаше. Джъндзин излезе от гера и се втурна след тях, без да поглежда назад. Старецът въздъхна и извика един млад воин да му помогне да се качи на седлото.

 

 

Кублай яздеше покрай вързани пленници много преди да види Уриан-Хадай. Четирийсет хиляди души бяха коленичили с наведени глави и чакаха в редици, които се губеха в далечината. Някои от тях разговаряха полугласно или вдигаха очи, докато минаваше, но повечето мълчаха с празни погледи. Мъката и поражението бяха изписани на лицата им.

Кублай изруга под нос, когато зърна орлока да дава знак на група млади воини. Вече имаше дузини обезглавени тела в спретнати редици и докато приближаваше, той видя как мечовете се завъртяха и още хора изпопадаха на земята. Чуваше тихия стон на ужас от онези най-близко до жертвите и звукът го изпълни с ярост. Стегна се, когато Уриан-Хадай погледна към него. Не биваше да унижава орлока пред хората, независимо колко му се искаше да го направи.

— Не съм давал заповед за избиване на пленници — каза Кублай. Остана нарочно на седлото, за да не го гледа отвисоко.

— Не исках да те занимавам с всяка дребна подробност, господарю — отвърна Уриан-Хадай. Изглеждаше леко озадачен, сякаш не разбираше защо братът на хана прекъсва изпълнението на задълженията му.

Кублай усети как гневът му се надигна и отново го овладя.

— Четирийсет хиляди не са дребна подробност, орлок. Те се предадоха на мен и трябва да защитавам живота им.

Уриан-Хадай прибра ръце зад гърба си и сви устни.

— Господарю, твърде много са. Нима ще ги пуснеш да си вървят? Ще се изправим отново срещу тях…

— Казах ти решението си, орлок. Погрижи се да бъдат нахранени и да се прегледат раните им. После ги освободи. След това те чакам в гера си. Това е всичко.

Уриан-Хадай стоеше безмълвно и се мъчеше да проумее новината. С известно закъснение сведе глава, миг преди вбесеният Кублай да го освободи от поста му.

— Твоя воля, господарю — каза орлокът. — Извини ме, ако съм те обидил с нещо.

Кублай не му обърна внимание. Яо Шъ и Баяр бяха пристигнали и той хвърли поглед към съветника, преди да заговори отново. На безупречен мандарински и на развален кантонски се обърна към пленниците около него.

— Ще ви оставим живи и ще ви бъде позволено да се приберете по домовете си. Предайте на другите. Разнесете новината за тази битка и разкажете на всички, че са се отнесли милостиво с вас. Вие сте поданици на великия хан и се намирате под моя закрила.

Яо Шъ кимна със задоволство, а Кублай обърна коня си и го смушка с пети. Дълго време усещаше изгарящия поглед на Уриан-Хадай върху гърба си, но това нямаше значение. Имаше планове за сунските градове. Планове, които не можеха да започнат с избиване на невъоръжени хора.

На връщане към гера видя сина си да тича с наведена глава и задъхан. Кублай дръпна поводите и протегна ръка надолу. Джъндзин я хвана и баща му го издърпа в седлото зад себе си. Двамата продължиха заедно и след известно време Кублай усети как синът му се размърда неудобно. Момчето беше видяло доста ужаси този ден. Кублай се пресегна назад и го потупа по крака.

— Каза ли им да престанат да ги убиват? — тихо попита Джъндзин.

— Да. Да, спрях ги — отвърна Кублай. Усети как тежестта върху гърба му се увеличи, когато синът му се отпусна.

 

 

Аламут беше тихо и спокойно място. Досега Хулегу не беше намерил в градовете нищо особено, което да му хареса, но в крепостта имаше нещо просто и подредено, което му допадаше. С изненада установи, че съжалява, задето тя трябва да бъде унищожена. Стоеше на най-високата стена под яркото слънце и гледаше надолу към планинската верига, простираща се на много мили в далечината. Дори се замисли за момент дали да не остави сто семейства тук, за да пазят мястото за хана, но това бе само фантазия. Беше видял мъничката полянка зад основните постройки. Животните там можеха да изхранят само няколко души. Крепостта бе дотолкова изолирана, че не можеше да си представи каквато и да било търговия тук или някакъв друг начин за контакт със света. Аламут не пазеше проход, нямаше стратегическо значение. Беше идеално място за хашишините, но не подхождаше за нищо друго.

Докато вървеше, Хулегу прекрачи тялото на млада жена, като внимаваше да не стъпи в лепкавата локва кръв около главата й. Погледна надолу и се намръщи. Момичето беше прекрасно и той предположи, че стрелецът, пуснал стрелата в шията й, го е направил от разстояние. Ама че загуба.

Беше му нужен цял ден да вкара двеста души в крепостта — воините крачеха в колона по един по тясната пътека, след което задържаха вратата за следващия. Рух ал Дин беше безсилен и не намери кураж да се хвърли в пропастта. Не че щяха да му позволят, но пък опитът би си заслужавал. Воините бяха заели коридорите и помещенията на Аламут със спокойна методичност, а хашишините само стояха и гледаха, като все още очакваха някакви насоки от Рух ал Дин. Когато започна избиването, те се пръснаха, опитвайки се да защитят семействата си. Хулегу се усмихна на спомена. Воините му бяха претърсили замъка стая по стая, етаж по етаж, като наръгваха и застрелваха всичко живо. За известно време група хашишини успя да се барикадира в едно помещение, но вратата не издържа на брадвите и бяха прегазени. Други оказаха съпротива. Хулегу погледна през бойниците към двора далеч долу и видя подредените тела на хората си. Беше изгубил трийсет и шестима воини — повече, отколкото беше очаквал. Повечето умряха от отровни остриета, нанесли рани, които сами по себе си не представляваха опасност. Когато настъпи утрото, единственият жив беше Рух ал Дин, който седеше в безмълвно отчаяние на двора.

Хулегу осъзна, че е време да приключва. Трябваше да остави хора тук, но не да живеят, а да разрушават. Щяха да са им нужни месеци да съборят крепостта, а той не можеше да чака, докато Багдад се съпротивлява на войската му. Беше риск и дори лукс да издирва хашишините, но не съжаляваше. Поне за кратко беше вървял по стъпките на Чингис.

Нужна му бе цяла вечност да се спусне по стълбите, изсечени вътре в стените. Накрая излезе под яркото слънце и примигна. Рух ал Дин седеше с опрени в гърдите колене и със зачервени очи. Когато Хулегу се появи, той вдигна очи и преглътна нервно. Сигурен беше, че всеки момент ще умре.

— Стани — заповяда му Хулегу.

Един от воините го изрита здравата и Рух се изправи с мъка, като леко се поклащаше от изтощение. Беше изгубил всичко.

— Ще оставя хора да разрушат крепостта, камък по камък — каза Хулегу. — Не мога да остана още. Всъщност изобщо не трябваше да си губя времето да идвам тук. Когато се върна, надявам се, че ще имам възможност да посетя другата крепост, която е контролирал баща ти.

Усмихна се, наслаждавайки се на пълното поражение на врага си.

— Кой знае? Само плъхове живеят в Аламут и ще ги прогоним с огън, когато тя падне.

— Получи каквото искаше — дрезгаво рече Рух. — Можеш да ме пуснеш.

— Ние не проливаме кръвта на владетелите — отвърна Хулегу. — Това е закон, постановен от дядо ми, и аз ще го почета.

Видя как в очите на Рух се появи искрицата на надеждата. Смъртта на баща му беше пречупила младежа. Не беше казал нито дума, докато монголите вилнееха из Аламут, с надеждата, че ще го пощадят. Рух вдигна глава.

— Нима ще ме оставиш жив? — попита той.

Хулегу се разсмя.

— Нима не казах, че почитам великия хан? Никакъв меч няма да те посече, никаква стрела няма да продупчи плътта ти.

Обърна се към воините около Рух ал Дин.

— Дръжте го.

Младежът извика, когато го сграбчиха, но те бяха твърде много и не можеше да се съпротивлява. Воините хванаха ръцете и краката му и ги опънаха така, че той остана да лежи безпомощен на земята. Погледна нагоре и видя на лицето на монголския военачалник само злоба.

Хулегу го изрита с все сила в ребрата. Чу ги как изхрущяха, последвани от писъка на Рух. Изрита още два пъти и усети как гръдният кош поддава.

— Трябваше сам да си прережеш гърлото — каза му Хулегу, докато Рух ал Дин в агония се мъчеше да си поеме дъх. — Как да уважавам човек, който не може да направи дори това за хората си?

Кимна на един воин и той започна да скача върху разбития гръден кош. Хулегу погледа известно време, след което се отдалечи удовлетворен.