Кон Игълдън
Завоевателят (37)

37.

Арик-Боке опъна лъка и отново опита да овладее пулса и дишането си. Не можеше да го направи. Всеки път, когато усещаше началото на спокойствието, яростта пламваше, сърцето се разтуптяваше и ръцете му започваха да треперят.

Пусна тетивата с вик на безсилие и видя как стрелата се заби високо в сламената мишена. Отвратен, той захвърли лъка, без да обръща внимание на оръжейника си, който се намръщи на отношението към такова ценно оръжие. Телан беше прехвърлил шейсет и бе служил на трима ханове преди Арик-Боке, при един от които на бойното поле. Около стрелбището работеха три момчета с метли и всички те замръзнаха в ужас, че са видели нещо, което можеше да им струва здрав пердах.

Телан вдигна скъпоценния лък с безизразна физиономия и застана търпеливо, макар че ръцете му се плъзнаха по дължината на оръжието, търсейки някакви пукнатини или други повреди. Когато не установи такива, отново го поднесе на господаря си. Арик-Боке махна с ръка.

— Стига толкова. Не мога да прочистя ума си — каза той.

Недалеч орлокът на войските му опъваше собствения си лък. Аландар бе изправен пред деликатен избор. Сърцето му туптеше бавно, ръцете му бяха като от твърдо дърво. Можеше да пусне стрелата където си поиска, но реши да не стреля под кръвнишкия поглед на хана. Бавно отпусна тетивата, усещайки как мускулите на гърдите му потръпват неприятно.

Развърза колчана от рамото си и подаде екипировката на оръжейника на Каракорум. Беше решил, че малко изпотяване и упражнения тази сутрин ще се отразят добре на Арик-Боке, но гневът на хана само се увеличаваше с всеки несполучлив изстрел.

— Искаш ли да продължим с мечове, господарю хан? — попита той.

Арик-Боке изсумтя. Щеше му се да насече някого до смърт, а не да повтаря движения и пози, докато мускулите го заболят. Кимна неохотно.

— Добре — рече той.

— Донеси на хана учебни мечове, Телан.

Докато оръжейникът се обръщаше, Арик-Боке вдигна глава, осенен от внезапно хрумване.

— Донеси и вълчия меч — промърмори той, — а също и тренировъчния костюм.

Телан забърза с лъковете към постройките около игрището. Върна се с два меча в ножници и костюм от твърда кожа. Арик-Боке взе мечовете и ги провери на тежест.

— Сложи си костюма, Телан. В настроение съм да съсека нещо.

Оръжейникът бе ветеран. Беше се сражавал рамо до рамо със Субодай и си бе заслужил мястото в ханския двор. Веждите му леко се свъсиха и изражението му стана сурово. За някой от учениците му това щеше да е признак на събиращи се буреносни облаци, но Арик-Боке изобщо не забеляза.

— Да наредя ли на някое от момчетата да го сложи, господарю хан? — попита Телан.

Арик-Боке едва го удостои с поглед.

— Да съм ти казвал да доведеш някое от момчетата? — остро попита той.

— Не, господарю.

— Тогава изпълнявай.

Телан започна да наглася кожените ремъци. Учебният костюм беше започнал съществуването си като ковашка престилка с дълги ръкави, чиито пластове кожа бяха толкова твърди, че едва позволяваха на човек да се огъне в кръста. Към него беше добавен подплатен шлем с предпазители за врата и тежки налакътници и наколенници. Телан нахлузи основната част през главата си и остана неподвижен, докато Аландар закопчаваше катарамите.

Арик-Боке извади учебен меч и замахна. Беше по-тежък от нормалното оръжие — нарочно се добавяше олово, за да се развият мускулите на китката и подлакътницата. Беше притъпен отстрани и отпред. Арик-Боке го изгледа намръщено и извади личното си оръжие, прибрано от тялото на Монгке.

Погледите на Аландар и Телан се насочиха към него, когато чуха тихото съскане на блестящата стомана, излизаща от ножницата. Не само двамата мъже бяха ветерани. Мечът се предаваше в семейството на хана от поколения. Дръжката бе оформена като стилизирана вълча глава, един от най-силните символи на младата държава. Чингис го беше държал, както и баща му преди него. Мечът беше полиран и ужасно остър, без нито една грапавина или друг недостатък. Изглеждаше точно като това, което беше — дълго парче остър метал, предназначен да сече плът. Арик-Боке го развъртя и изпъшка.

Аландар погледна Телан в очите и се усмихна горчиво на изражението му. Харесваше Телан и двамата бяха прекарали няколко вечери в пиене. Оръжейникът не беше от хората, които припадаха при вида на малко кръв или пред перспективата от здраво налагане, но не изглеждаше особено щастлив. Аландар закопча последната катарама и се дръпна.

— Да му дам ли меч? — попита той.

Арик-Боке кимна.

— Дай му твоя.

И тримата знаеха, че това няма да промени нещата. Костюмът бе пригоден да издържи много атаки, за да може младият воин да се опита да остане спокоен и съсредоточен, докато половин дузина негови другари го налагат. Нямаше да позволи на Телан да се движи достатъчно бързо, за да се защити.

Аландар подаде меча си на оръжейника и се ухили, докато стоеше с гръб към хана. В отговор Телан завъртя очи, но все пак взе оръжието.

След като Аландар се дръпна, Арик-Боке пристъпи напред и замахна с всички сили към врата на Телан. Усмивката на Аландар изчезна, когато оръжейникът залитна назад. Шлемът имаше тежки предпазители, защитаващи врата, но вълчият меч почти ги беше разсякъл и един от тях се държеше само на няколко нишки.

С огромно усилие Телан блокира следващия удар, като използва цялата си сила, за да накара кожените ръкави да се огънат достатъчно бързо. Арик-Боке изпъшка и на лицето му изби пот, но продължи да настъпва и да нанася удари горе и долу, към врата и слабините. Мечът оставяше ярки следи върху костюма и някои от разрезите зейнаха, разкривайки дрехите на Телан отдолу. Орлокът се канеше да се обади, но предпочете да замълчи. Арик-Боке беше ханът.

Телан явно осъзна, че участва в двубой, и когато Арик-Боке атакува, престана да отстъпва, използва тежестта на костюма и блъсна с бедро хана, като го извади от равновесие. В отговор последва удар с плоската страна на меча във врата, който откъсна кожения предпазител. Вратната артерия на Телан вече не беше защитена и той го разбра, тъй като незабавно усети полъха на хладния въздух. Опита се да отстъпи настрани и назад, но Арик-Боке го притискаше на всяка стъпка, размахвайки меча като сопа. Много от ударите му бяха отбити от кожата, изкълчиха пръстите му и го накараха да съска от болка.

Сякаш мина цяла вечност, преди той да спре. Коженият костюм беше целият в драскотини, едната му половина бе паднала в краката на Телан. По краката на оръжейника се стичаше кръв и бавно се събираше на локвичка, а Арик-Боке стоеше задъхан и дебнеше за някое рязко движение от страна на противника. За ужас на Телан и Аландар той опря върха на меча в земята и се облегна на него, сякаш беше някаква проста тояга, а не най-прочутото оръжие в историята на народа. Ханът бе плувнал в пот и дишаше тежко.

— Това е достатъчно — каза той, изправи се с усилие и подхвърли оръжието на Аландар, който го улови с лекота. — Кажи на шамана ми да се погрижи за раните ти, Телан. Аландар, след мен.

Без да каже нищо повече, той закрачи към изхода. Аландар прибра ножницата и едва успя да хвърли бърз извинителен поглед към Телан, след което забърза след хана.

Оръжейникът стоеше задъхан в центъра на игрището. Не помръдна дълго време и накрая едно от момчетата се осмели да го приближи.

— Добре ли си, господарю? — попита той, взирайки се в разкъсаните останки от шлема.

Устните на оръжейника бяха окървавени и той оголи зъби, докато се опитваше да пристъпи.

— Хвани ръката ми и ми помогни, момче. Не мога да вървя сам.

От признанието го болеше колкото и от раните, но гордостта не можеше да му позволи да падне. Момчето извика свой другар и двамата помогнаха на Телан да се махне от яркото слънце.

 

 

Арик-Боке крачеше бързо по коридорите на двореца. Яростта му сякаш бе поотпуснала хватката си и той разкърши рамене. Беше си представял Кублай, докато удряше оръжейника, и това бе уталожило гнева му за известно време. Но докато вървеше, той се надигна отново в гърдите като червена пружина, която го караше отново да нанесе удар.

Стигна лъскавите медни врати и ги бутна рязко, без да обръща внимание на стражите. Аландар го последва в залата за аудиенции и видя как най-старшите командири се изправят като кукли на конци. Ханът бе излязъл гневно преди часове и те бяха останали да го чакат, тъй като не можеха да напуснат без негово разрешение. Не показаха с нищо раздразнението си, докато се покланяха. Аландар забеляза, че единствената кана вино вече е пресушена, но нищо друго не показваше, че Арик-Боке е карал дузина мъже да го чакат почти цяла сутрин.

Той тръгна покрай тях към масата и изруга, когато видя празната кана. Грабна съда, отнесе го до вратата и го тикна в ръцете на единия страж.

— Донеси още вино — нареди, без да обръща внимание на мъжа, който се опитваше да задържи каната и да се поклони едновременно.

Когато се върна при командирите, в очите му блестяха яростни пламъчета и никой не посмя да посрещне погледа му.

— И така — процеди той. — Имахте време да помислите. Знаете какви са залозите.

Млъкна за миг, след което продължи:

— Съгледвачите ми са открили разбити ям станции. Заповедите ми остават неизпълнени. Доставките от север престанаха и ако шпионите ми не са се обърнали срещу мен, брат ми Кублай е обявил война на ханството. Човек от моята собствена кръв е насочил туманите си срещу законния си владетел.

Замълча и ги изгледа внимателно един по един.

— Светът се е смълчал като заек със змия в дупката си, а вие не можете да предложите нищо на своя хан? Нищо?

Изрева последната дума, пръскайки слюнки. Мъжете в залата бяха опитни воини, но се отдръпнаха от него. Сумтенето му изпълваше залата и белегът, минаващ през съсипания му нос, беше почервенял.

— Кажете ми как е възможно една войска да нахлуе в ханствата ми, без да разберем предварително за това. Нима дядо ми е основал ям линиите напразно? Месеци наред питам съветниците си защо спряха да пристигат писма, защо докладите закъсняват. Питах старшите си командири какво трябва да е станало, че Каракорум да се окаже откъснат от света по такъв начин. А сега вие ми кажете как може да се случи подобно нещо на хиляда мили около града, без изобщо да разберем.

Дневният страж беше решил да се презастрахова и се върна с две препълнени кани. Арик-Боке изчака да му напълнят чашата и я пресуши на бързи глътки. Когато изпи втората, изглеждаше малко по-спокоен, макар че вратът му се изчерви силно и вените му изпъкнаха.

— Това е минало. Когато всичко свърши, ще взема главите на онези, които твърдяха, че ям линиите никога не могат да бъдат прекъснати, че ми осигуряват сигурност и ранно предупреждение, за каквото никой друг хан не може и да мечтае. Ще взема главата на Алгу и ще дам дъщеря му на дружинниците ми, за да се позабавляват с нея.

Пое дълбоко дъх. Осъзнаваше, че само с гневни приказки няма да постигне нищо особено.

— Искам да бъдат възстановени. Орлок Аландар ще вземе най-добрите ви съгледвачи и ще ги разположи по линиите. Искам да знам къде са туманите на брат ми, за да мога да отговоря съкрушително на предателството им.

Обърна се към присъстващите, за да се увери, че виждат презрителната му физиономия.

— Аландар, кажи ми с какви сили разполагаме — най-сетне каза той.

— Без туманите в Русия и ханството на Чагатай… — започна орлокът.

— Кажи ми с какво разполагам, орлок, а не с какво не разполагам.

— С двайсет тумана, господарю хан. Ако оставим единствено стражата да поддържа ред в града.

— А брат ми?

Аландар се поколеба. Знаеше, че отговорът му е в най-добрия случай груба преценка.

— Може да има до осемнайсет тумана, господарю, макар че години наред воюваше със Сун и сигурно е изгубил много, може би шест или седем.

— Или повече, орлок. Ученият ми брат като нищо може да е изгубил половината си войска, докато е чел дзинските си книжки и се е обличал като дзинска курва.

— Както кажеш, господарю. Не можем да знаем със сигурност, докато ям станциите не бъдат възстановени.

— Той така и не победи Сун, орлок Аландар. Просто седя там пет години и чакаше Монгке хан да му се притече на помощ. Ето с такъв човек си имаме работа. Ето това е лъжеханът, моят брат, който прекъсна продоволствените ни линии и се размотава по света с безгрижна самоувереност, докато ханът на държавата на Чингис може само да отвръща на действията му. Вече не, Аландар. До гуша ми дойде от онези парцаливи разбойници, дето ги е страх да ми кажат, че ханствата се разпадат. Ще излезем и ще се срещнем с онзи учен брат. И ще го накарам да пълзи в краката ми, преди да приключим с него.

— Твоя воля, господарю хан — с поклон отвърна Аландар.

— Преди два месеца предателят е бил в Самарканд.

Арик-Боке посочи един от дванайсетте военачалници, които чакаха нервно заповедите си.

— Донесете ми картите. Да видим колко далеч може да е избягал за това време.

Някои от присъстващите се спогледаха; знаеха от опит, че отпочинал монголски туман може да измине хиляда или повече мили за толкова време. Аландар реши да вземе думата, тъй като си даваше сметка, че от всички в залата той е най-неуязвим за гнева на Арик-Боке.

— Господарю, може да бъде почти навсякъде. Предполагаме, че е изпратил тумани срещу Бату на север, така че най-вероятно е разделил силите си. Знаем обаче, че ще се появи пред Каракорум.

— Това е просто град — отвърна Арик-Боке.

— Град, в който живеят жените и децата на воините му, господарю. Кублай ще дойде за тях. Нима има друг избор?

Арик-Боке замръзна умислен. Накрая кимна.

— Да, разполагаме поне с това. Знаем накъде ще се насочи и имаме нещо, което е скъпо за него. Това ще ни послужи за отправна точка, орлок. Аз обаче не искам да водя отбранителни действия. Силата ни е в движението, в скоростта. Той няма да ме прикове на едно място. Разбирате ли? Враговете ни мислят по този начин. Искам да напуснете Каракорум и да го откриете, докато се движи. Искам да го подгоните като в кръгов лов и бавно да стеснявате кръга, докато не му остане накъде да бяга.

— Най-близките ям станции вече работят, господарю — отвърна Аландар. — Всеки ден възстановяваме около дузина, след като вече знаем какво се е случило с тях. Ще бъдем предупредени веднага щом зърнат туманите му.

— Чувал съм това и преди, Аландар. Няма да разчитам отново на тях.

Арик-Боке си пое дълбоко дъх.

— Изпратете туманите към ханството на Чагатай, със съгледвачи между и пред тях. Пет бойни групи от по четирийсет хиляди, за да покрият цялата територия. Искам съгледвачите да са нащрек. Когато открият врага… — замълча, наслаждавайки се на тази дума, свързана с глупавия му брат. — Когато го видят, няма да влизат в бой, докато не се събере цялата сила. Тогава ще поразим онзи лъжехан. И ще бъда там, за да го видя с очите си.

— Твоя воля, господарю. Ще оставя хиляда мъже да патрулират в лагерите и Каракорум и първо ще възстановя ям станциите между града и земите на Чагатай.

Това беше интерпретация на заповедите, които беше получил, и Арик-Боке незабавно настръхна.

— Това е просто град, орлок. Вече го казах. Аз съм ханът. Един град не означава нищо за мен.

Аландар се поколеба. Арик-Боке не беше в настроение да слуша възражения, но орлокът трябваше да говори. Постът му изискваше да успокои с такт и разум справедливия гняв на хана.

— Господарю, ако брат ти е изпратил тумани на север, те ще се озоват зад нас, докато напредваме към основната му войска. Каракорум може да бъде унищожен…

— Имам заложници, които ще ги държат кротки, Аландар. Ще опра ножове в гърлата на жените и децата им, ако докоснат и едно камъче от Каракорум. Това удовлетворява ли те? Кой военачалник на брат ми би дал тази заповед? Няма да предприемат действия срещу града заради страха от клането, което ще последва.

Аландар преглътна смутено. Не беше сигурен дали Арик-Боке наистина би изпълнил подобна заплаха и предпочиташе да не го подтиква натам. Никой хан не би и помислил да избива собствените си хора, но пък и никога не бе имало междуособна война, откакто Джучи беше предал Чингис. Онова обаче изобщо не можеше да се сравнява със ситуацията, пред която беше изправен Арик-Боке. Орлокът не изказа опасенията си и предпочете да замълчи.

Арик-Боке кимна, сякаш е получил съгласието му.

— Ще оставя достатъчно мъже, които да изпълнят заповедта ми, орлок. Мъже, които разбират значението на клетвата си. До гуша ми дойде. Кръвта ми крещи да отвърне на тези оскърбления. Пратете вестоносци при Хулегу. Кажете му, че го призовавам да изпълни клетвата си. И съберете туманите ми в равнината. Ще потегля да намеря брат си Кублай и аз ще избера как да умре, щом го пипнем.

Аландар сведе глава. Не можеше да се отърси от чувството, че ханът подценява туманите на противника. Те бяха бързи като собствените му хора и покрай цялото си фучене Арик-Боке не можеше да бъде убеден, че не са водени от глупак или учен. Един глупак не би прекъснал линиите за доставки до Каракорум, преди да атакува. Един учен не би неутрализирал най-силните владетели, дали клетва на Арик-Боке, преди още да е започнала истинската борба. Въпреки това Аландар се беше научил от малък да се подчинява.

— Твоя воля, господарю хан — рече той.