Кон Игълдън
Завоевателят (34)

34.

— Замълчете за Сина на небето, императора на Сун, господаря на вечната държава — обяви императорският секретар.

Господарят му вдигна ръка за поздрав към Хун, и Сун Уин, докато приближаваше предните редици. Младото лице на Хуайдзун беше зачервено от вълнение, че препуска с такава войска. Яздеше възстар скопен кон с широк като маса гръб. Сметнаха, че кроткото животно е подходящо за единайсетгодишното момче, което не биваше да пада. Трябваше да бият коня безмилостно, за да го накарат да направи нещо друго освен да ходи, но това не намали ентусиазма на младия император.

— Вижте как бягат пред нас! — извика той на своите благородници. Хуайдзун беше дошъл от безопасния център при предните редици, за да се увери лично в новината, съобщена му от вестоносците. В далечината се виждаха монголските тумани, поели на север към границата с Дзин. Гледката го накара да се разсмее радостно. Първото му дело като император бе да ги прогони от земите си. Небето наистина се усмихваше на управление, започващо по такъв начин.

Нямаше значение, че велможите трябваше да наложат здраво темпо, та да доближат врага достатъчно, за да го виждат. Императорът вече знаеше, че монголите са започнали да се оттеглят пред огромната му армия.

— Отиват си у дома — каза той. Намиращите се наблизо благородници предпочетоха да не отговорят, тъй като това определено не беше въпрос.

Хуайдзун се покатери на седлото и застана прав на него с безгрижното равновесие на малките деца. Конят му вървеше бавно под него със скоростта на безбройните пехотинци и конници, простиращи се от двете му страни до хоризонта. Императорът погледна през рамо и поклати глава, възхитен от мощта на държавата, която бе наследил. Войниците напредваха в безупречни редици, разноцветни знамена се вееха на лекия ветрец. Намиращите се наблизо извръщаха очи от императора, докато онези отзад маршируваха безстрастно твърде далеч, за да видят малката фигура, която се взира над главите им. Загледа се още по-нататък, където цветовете потъмняваха и маршируващите редици заприличваха на далечните вълни на някакво сиво-кафяво море, плискащо се навред под необятното синьо небе. Цяло войнство селяни се тътреха отзад пеша или в каруци, носейки нужната на войниците храна и екипировка. Хуайдзун не им обръщаше внимание. Градовете и селата преливаха от тях. Когато изобщо ги забелязваше, за него те бяха като товарни животни, които можеха да се използват и захвърлят във всеки удобен момент.

Обърна се напред и скочи в седлото с доволно изсумтяване. Сун Уин приближи коня си до неговия.

— Няма ли да се изправят срещу нас? — попита Хуайдзун, проточвайки врат да види монголските тумани отпред. Гласът му беше кисел.

Сун Уин поклати глава.

— Може би знаят, че днес с нас язди Синът на небето — рече той, без изобщо да се срамува, че ласкае момчето, което има власт над дома и фамилията му. — Вече дни наред не показват с нищо, че смятат да спрат.

— Само съм разочарован, че така и не видях битка, Сун Уин — каза Хуайдзун.

Сун Уин го изгледа остро. Тревожеше се момчето да не заповяда да пресекат границата само за да удовлетвори детското си желание да види кръв. Самият той имаше доста добра представа за разходите. Подобно на повечето мъже, участвали в сражения на младини, нямаше нищо против да види как врагът се оттегля и да го остави на мира. Заговори, преди момчето да е хвърлило на вятъра живота на хиляди хора.

— Управлението на император Хуайдзун започна добре — рече той. — Ти прогони врага и сега ще имаш време да укрепиш позицията си и да завършиш своето обучение.

Може би не биваше да се казват подобни неща на единайсетгодишно момче. Сун Уин се намръщи, когато устните на императора се изкривиха в презрителна усмивка.

— Мислиш, че трябва да се връщам при прашасалите си наставници ли? Те не са тук, Сун Уин. Свободен съм от тях! Армията ми напредва. Нима трябва да спра сега? Мога да ги прогоня и от земите на Дзин. Мога да ги натиря чак в родината им.

— Синът на небето знае, че градовете зад нас са беззащитни — отвърна Сун Уин, мъчейки се да намери подходящите думи. — При нормални обстоятелства разполагаме със силни гарнизони, но сега те или са разбити от противника, или са тук с нас. Уверен съм, че Синът на небето знае историите за армии, които са навлезли твърде далеч в земите на враговете си, останали са без тил и са се изгубили.

Император Хуайдзун го погледна раздразнено, но замълча и се замисли, хапейки устни. Сун Уин се замоли наум момчето да не започне това управление с непланирана кампания. Отново заговори предпазливо:

— Синът на небето знае, че монголите получават добра поддръжка от собствената си земя, докато ние трябва да носим храна и екипировка от стотици мили. Подобна кампания е подходяща за втората или третата година от управлението, но не и за първата, не и без предварително планиране. Синът на небето знае това много по-добре, отколкото смирените му слуги.

Момчето изсумтя недоволно.

— Добре, Сун Уин. Започни да планираш кампанията. Сега ще ги преследваме до границата, но догодина ще започнеш войната. Аз не съм болен старец, Сун Уин. Ще си възвърна земите на моите предци.

Сун Уин се поклони дълбоко, доколкото му позволяваше седлото.

— Синът на небето ме удостоява с огромна чест, като споделя с мен безграничната си мъдрост — рече и по носа му се търкулна капка пот, която той избърса дискретно. Чувстваше се като селско момче, което си играе със змии и се смее диво на опасността, докато кобрата се хвърля към него. Една-единствена грешка означаваше смърт, но онези деца продължаваха да го правят и се събираха в кръг всеки път щом попаднеха на змия. И сега Сун Уин се чувстваше като едно от тях, докато се взираше в земята, без да смее да вдигне очи.

 

 

Вратът на Кублай го болеше от непрекъснатото взиране през рамо. Безсилието беше ясно изписано на лицето му. Усети погледа на Уриан-Хадай и престана да се мръщи.

— Не се безпокой, няма да обърна туманите и да ги нападна. Никога не съм виждал толкова много войници заедно. След заминаването на Баяр сме… колко, десет пъти по-малко от тях? Или дванайсет? Научих достатъчно, за да знам кога да атакувам и кога да подвия опашка и да се спасявам.

Говореше с приповдигнат тон, но Уриан-Хадай го виждаше как непрекъснато пресмята, как търси слаби места в сунските редици. Бяха твърде далеч, за да има точна преценка, но Кублай отдавна се изправяше тъкмо срещу тези войници. Познаваше силните и слабите им страни, както познаваше и своите.

— Виждаш ли как е защитен центърът им? — попита Кублай. — Този строй е новост. Виж само колко са много, орлок! Трябва да ги води императорът или най-малко някой от роднините му. А аз трябва да ги оставя, за да се бия със собствения си брат.

Наведе се настрани и се изплю, сякаш за да премахне противния вкус на думите.

— Въпреки всичко продължаваме напред — каза той. — Мислиш ли, че ще спрат на границата?

Зададе въпроса едва ли не с надежда, но Уриан-Хадай не закъсня с отговора си.

— Почти сигурно е, освен ако не ги води човек като дядо ти. Изкараха всичко налично за една кратка кампания на собствената си територия. Съмнявам се, че разполагат с достатъчно провизии, за да изхранят толкова хора повече от няколко седмици.

— Ако пресекат границата, ще бъда принуден да се изправя срещу тях — каза Кублай, като наблюдаваше внимателно по-възрастния мъж. Разсмя се, когато той се намръщи. — Е, това е така, нали? Мога да отстъпвам с бой към Санаду и да ги изтощя на своя територия. Ще опоскам земята пред себе си и ще ги държа гладни и в движение. Можем да го направим, орлок. Какво означава един десетократно по-многоброен враг за нас?

— Предполагам, че унищожение, господарю хан — отвърна Уриан-Хадай. Мислеше си, че Кублай само го дразни, но си личеше, че по-младият мъж гори от желание да действа. Беше посветил много от най-добрите си години на задачата да покори Сун. Прекратяването на кампанията го бе разочаровало дълбоко и въпреки всичките му закачки орлокът подозираше, че ханът с радост ще посрещне всяка възможност да се разправи със самия император.

Щом прекосиха границата, белязана от редица малки бели светилища, много от воините започнаха да се оглеждат назад, за да видят дали преследващата ги армия ще ги последва. Кублай с горчивина видя как сунският авангард спира. Преди това нарочно бе намалил темпото, така че между противниците имаше само една миля. Виждаше неподвижните предни редици, гледащи отстъплението на монголите, и си представи ликуването им. Границата потъмня от пехотинци и конници, простиращи се на цели мили на изток и запад, ясно заявление на сила и самоувереност. Ние сме тук, казваха те. Не се страхуваме да се изправим срещу теб.

— Ще трябва да оставя тумани тук, щом наблизо има такава армия — каза Кублай на орлока.

— Няма смисъл — отвърна Уриан-Хадай. — Една част от силите ни не може да устои на подобно множество. Дзин си има свои тумани. Сега ти си техен хан, господарю. Можеш да ги използваш. Но ако Сун нападнат, докато действаме срещу брат ти, градовете ти могат да паднат. Възможно е да изгубиш Санаду и Йенкин.

— Твърде съм стар, за да започна всичко това отначало! Какво предлагаш?

— Направи Салсанан орлок на Дзин. Дай му заповед да защитава територията и власт да свиква и води войски от твое име. Имаш десет пъти повече земя от онзи сунски император. Няма да му е лесно, дори да направи глупостта да навлезе във владенията ти.

Кублай взе бързо решение и кимна.

— Добре. Ще оставя също един туман тук, който да патрулира границата и да създава впечатлението, че сме готови да ги посрещнем.

— Или да прати вест, ако нападението започне — добави Уриан-Хадай, отказвайки да зареже киселия си тон.

Кублай въздъхна и продължи да се отдалечава от границата. Това беше краят на кампанията срещу Сун. Замоли се на бащата небе да му позволи да види отново южните земи, преди да умре.

Знаеше, че с пресичането на границата преминава в територия, свързана пряко с Каракорум. Нямаше да може да води туманите си, без ям ездачите да забележат и да препуснат към следващата станция, за да се озоват накрая пред Арик-Боке. Този проблем имаше само едно решение и то бе обсъдено с Баяр и Уриан-Хадай. Единствено Салсанан се обяви против идеята, но Кублай не му обърна внимание. Салсанан не се беше сражавал години наред срещу Сун и още не бе спечелил уважението на другите. Кублай беше доволен от идеята да му даде заповед да защитава Дзинското ханство.

Откриха първата ям станция на един кръстопът на десетина мили от границата. Беше ограбена, ездачите бяха взети като воини от Баяр, конюшните пустееха. Кублай мина покрай нея, обхванат от лоши предчувствия. Тази щеше да е първата от многото, тъй като военачалникът му прекъсваше ям линиите на територията на Дзин. Кублай знаеше, че само с това свое действие вече е обявил война на брат си. Нямаше връщане назад. Беше поел по път, който щеше да приключи със смъртта му или в Каракорум. Стисна зъби, препусна напред и усети как вълната на облекчението го залива. Санаду се намираше на север, където щеше да остави следващите лагера, Чаби и новородената си дъщеря. Синът му Джъндзин щеше да остане с него — най-сетне беше станал достатъчно силен, за да издържа дълги преходи. Кублай кимна замислено. От Санаду воините му щяха да продължат само с резервни коне и провизии за един месец. Щяха да препуснат почти като разбойнически отряд, движещ се със скоростта на войските, командвани от Чингис. Хубаво беше да поеме в ръце собствената съдба. Изборът беше направен. Съмненията бяха минало.

 

 

Арик-Боке опъна лъка и перата докоснаха устните му, преди да пусне тетивата. Стрелата полетя към целта си, прониза елена в шията и го повали на земята, а копитата му заритаха въздуха. Носачите нададоха ликуващи викове, смушкаха конете си и скочиха да прережат гърлото на животното. Един вдигна елена за рогата, за да покаже ширината им, и дългата шия се изви в дъга назад. Беше чудесно животно, но Арик-Боке вече продължаваше напред. Кръговият лов, организиран от Алгу, бе в разгара си, животните бяха подгонени към центъра от десетки мили наоколо. Беше започнал преди изгрев, тъй като жегите в земите около Самарканд и Бухара превръщаха следобеда във време за задължителна почивка. Слънцето се бе издигнало високо в небето и потта се лееше на потоци от Арик-Боке. Всякакви животни, от грухтящи диви прасета до многобройни като килим зайци, се спасяваха от копитата на коня, но ханът забрави за тях, когато чу подобния на кашлица рев на леопард някъде наблизо. Завъртя се в седлото и тихо изруга, когато видя, че дъщерята на Алгу вече е препуснала към плячката, насочила копието си напред. Името й Айгиарн означаваше прекрасна луна, но лично Арик-Боке мислеше за нея като за хайанг, мускулест раздразнителен як с гъста сплъстена козина. Беше шантава жена, толкова едра и яка в раменете, че гърдите й представляваха плоски мускули.

Арик-Боке й извика да се дръпне, когато зърна за миг тъмножълтото петно, летящо сред останалите животни. Единствено персийският леопард можеше да се движи така бързо и той усети как сърцето му подскача при гледката. Хвърли се напред и едва не се сблъска с Айгиарн, когато конят й затанцува пред него и осуети стрелбата. Навсякъде около тях ревяха хора и животни и жената не бе реагирала на вика му. Викна й отново, а тя свали пиката и се наведе да нанесе удар, когато петното от златни и черни петна се опита да се стрелне под копитата на коня й. Леопардът изсъска, нададе писък и сякаш се нави на кълбо около дългото брезово копие, улучило го в гърдите. Айгиарн изкрещя ликуващо с глас, който за Арик-Боке беше грозен като всичко друго по нея.

Докато той ругаеше, тя скочи на земята и извади къс меч, приличащ по-скоро на сатър. Дори с копие в гърдите леопардът си оставаше опасен и Арик-Боке отново й изкрещя да се дръпне, за да може да стреля. Тя или не му обърна внимание, или не го чу и той измърмори гневно и отпусна лъка. Страшно се изкушаваше да пусне стрела по младия женски як заради проявената безочливост, но вече беше отишъл далеч в ласкателствата към баща й и се сдържа. Отвратен, видя как тя прерязва гърлото на леопарда и обърна коня си.

Изпепеляващото слънце наближаваше зенита и ловът беше почти към края си, макар да имаше още толкова много плячка в гъмжащата маса от козина и нокти навсякъде около ездачите. Арик-Боке повали един глиган с точно насочена зад рамото му стрела, която се заби в дробовете и животното запръска кървави капки с всяко издишване. Уби и още два елена, макар да нямаха разперените рога, които искаше. Настроението му още бе кисело, когато се разнесе вик и сред воините се появиха деца, които убиваха зайци и довършваха ранените животни. Смехът им само го раздразни още повече и той предаде лъка на слугите, спеши се и поведе коня си извън кървавия кръг.

Алгу беше внимавал да не удари най-добрите животни. Слугите му вече се трудеха върху труповете на елените, които щяха да бъдат поднесени на вечерното угощение, но никой от тях не бе с толкова огромни рога. Единственият леопард стана улов на дъщеря му, отбеляза Арик-Боке. Тя беше отпратила слугите и се бе настанила на купчина седла, за да одере животното със собствения си нож. Арик-Боке спря, когато се изравни с нея.

— Мислех, че изстрелът по леопарда беше мой — рече той. — Извиках достатъчно силно.

— Господарю? — отвърна тя.

Вече беше в кръв до лактите и Арик-Боке отново остана поразен от размерите й. По телосложение почти му напомняше за брат му Монгке.

— Не съм те чула, господарю хан — продължи тя. — Досега не съм драла леопард.

— Да, ами… — Арик-Боке млъкна, когато баща й приближи по окървавената трева с разтревожено изражение.

— Хареса ли ти ловът, господарю? — попита Алгу. Стрелна с поглед дъщеря си, явно изнервен, че е успяла да оскърби госта му.

Арик-Боке подсмръкна.

— Да, Алгу. Тъкмо казвах на младата ти дъщеря, че попречи на стрелбата ми точно когато се бях прицелил в леопарда.

Алгу леко пребледня, макар че Арик-Боке не беше в състояние да определи дали от гняв или от страх.

— Трябва да вземеш кожата, господарю. Дъщеря ми направо ослепява и оглушава по време на лов. Уверен съм, че не е искала да те обиди.

Арик-Боке вдигна очи и осъзна, че мъжът пред него наистина се страхува, че ханът ще настоява за някакво наказание. Не за първи път усети тръпката от новата си власт. Видя как Айгиарн вдига ужасено очи и отваря уста да отговори, но острият поглед на баща й я накара да сведе глава.

— Много щедро от твоя страна, Алгу. Изключително фина кожа. Може би след като дъщеря ти приключи с дрането, ще ми я пратите в покоите.

— Разбира се, господарю хан. Лично ще се погрижа.

Удовлетворен, Арик-Боке продължи нататък. До неотдавна и той бе един от многобройните принцове, всеки със своето малко ханство. Може би като брат на хана имаше малко по-високо положение от повечето, но тогава не се беше радвал на безпрекословно подчинение. Озърна се назад и видя, че дъщерята го гледа кръвнишки, но бързо извръща поглед. Арик-Боке се усмихна. Щеше да даде кожата за обработка и да й я подари, преди да си тръгне. Баща й му трябваше и малкият подарък можеше да му осигури много по-големи придобивки. Алгу несъмнено обичаше сляпо яката си дъщеря, а Арик-Боке се нуждаеше от храната, произвеждана в ханството му.

Разтри ръце, за да махне люспите засъхнала кръв. Денят беше хубав, наближаваше краят на месеците обикаляне из малките владения, съставящи голямото ханство. Навсякъде го посрещаха с почести и обозът му стенеше под тежестта на златни и сребърни дарове. Дори брат му Хулегу беше зарязал войните за нови земи, макар че Китбука бе изгубил живота си от ръцете на ислямските воини, докато господарят му беше в Каракорум за погребението на Монгке. Брат му си беше изградил трудно ханството, но организира парад в чест на Арик-Боке и го бе дарил с доспехи от безценен нефрит в знак на обич.

Съпровождан от приближените на Алгу, Арик-Боке мина през сянката на широката порта, водеща към двореца в Самарканд. Навсякъде имаше каруци, пълни с труповете на убитите днес животни. Жени излизаха да ги посрещнат от кухните, като се смееха и подмятаха шеги, докато точеха ножовете си.

Арик-Боке им кимна и се усмихна, но мислите му бяха надалеч. Кублай още не му бе отговорил. Отсъствието на по-големия му брат беше като трън, който не му даваше покой при всяко движение. Не беше достатъчно хора като Алгу да преклонят глава пред него. Арик-Боке знаеше, че проточилото се отсъствие на Кублай се обсъжда навсякъде из по-малките ханства. Той имаше войска, която не беше положила клетва пред новия хан. Докато не го стореше, положението на Арик-Боке оставаше несигурно. Ям линиите мълчаха. Помисли си дали да не прати нова заповед на брат си, но поклати глава и отхвърли идеята като признак на слабост. Нямаше намерение да умолява Кублай да се прибере у дома. Един хан не моли никого. А изисква — и искането му се изпълнява. Запита се дали брат му не се е изгубил в някакви дзински руини, напълно забравил за тревогите на ханството. Подобно нещо изобщо не би изненадало Арик-Боке.