Кон Игълдън
Завоевателят (40)

40.

Аландар изруга раздразнено под нос, когато съгледвачите му препуснаха към него, явно очаквайки незабавно да отиде при тях, за да чуе какви новини носят. Трябваше да балансира заповедите си с най-добрите тактически решения според терена. Позицията му не беше добра и той определено не се наслаждаваше на утрото. Каракорум се намираше на повече от двеста мили зад тях, а Аландар бе изгубил навика да спи под звездите и да се събужда скован и премръзнал. Неговият блок тумани се движеше с добра скорост, покриваше района и поддържаше връзка с Арик-Боке, но той не можеше да се отърси от безпокойството. Всичко, което знаеше за Кублай, показваше, че мъжът не е глупак, а Арик-Боке бе убеден, че може да го подгони като елен в кръгов лов. Хората на самия Аландар очакваха от него да изреве бойни заповеди още при първия контакт и докато съгледвачите докладваха, той чувстваше питащите погледи на воините върху себе си. Загледа се право напред и продължи да препуска.

Четиримата му генерали бяха наблизо и той им свирна да се съберат при него. Ферих беше стабилен командир, с бяла коса и двайсет години опит при управлението на три хана. Той препусна през редиците със сериозно изражение, когато чу сигнала.

— Нови заповеди ли има, орлок? — попита, щом се приближи.

— Още не. Мирише ми на капан, Ферих.

Генералът автоматично погледна в посоката, където бяха забелязани туманите на Кублай, препуснали през проход между две долини. Контактът бе съвсем кратък, само колкото да накара съгледвачите на Аландар да препуснат презглава с новината. След това вестта щеше да бъде предадена нататък по дългата редица.

— Не е нужно да отвръщаш, орлок — рече Ферих. Аландар леко се намръщи, когато видя изписаното разочарование на лицето на по-стария мъж. — Ханът решава кога да спре средните тумани.

— А това няма да стане до свечеряване — отвърна Аландар.

Ферих сви рамене.

— Един ден повече не е от значение.

— Мислиш ли, че е капан? — попита Аландар.

— Може би. Забелязана е малка група, от не повече от шест или седем хиляди воини. Може да искат да се втурнем след тях и да ни устроят засада. Аз бих постъпил точно така.

Аландар се надигна максимално в седлото и се загледа към възвишенията наоколо.

— Ако е засада, трябва да имат някъде наблизо голяма сила, готова да атакува при първото ни действие.

Намираше се в трудно положение и Ферих разбираше дилемата му. Воините очакваха от командирите си да покажат кураж и бърза мисъл. Бяха чули новината и чакаха заповед да препуснат бързо, но Аландар не бе наредил нищо. Ако се хванеше на някакъв номер, щеше да изложи на риск туманите си и да си навлече гнева на Арик-Боке. Ако пък бе попаднал на опашката на противниковата войска и не се възползваше от шанса, щеше да изглежда като глупак или страхливец. Беше изправен пред невъзможен избор и затова предпочете да не прави нищо и да остави времето да реши вместо него.

В далечината отляво нещо замъглено привлече вниманието му. Аландар се обърна натам и изражението му бавно се промени, когато осъзна какво вижда.

— Кажи ми, че съм прав и че виждам прах оттатък онези хълмове, Ферих.

Генералът присви очи. Зрението му отдавна не бе така остро като навремето, но той прибягна до стария номер на съгледвачите — направи тръба с длани и погледна през нея.

— Трябва да е много голяма сила, за да вдигне облак като този — рече той. — Ако се съди по това къде видяхме предишните, би трябвало да са в позиция да ни ударят по фланга.

Аландар въздъхна с облекчение. Все пак щеше да може да докладва на хана за постигната победа.

— В такъв случай днес май ще видим малко бой. Прати пет хиляди между хълмовете след онези, които видяхме най-напред. Нека си помислят, че сме се хванали на номера им. Основните тумани могат да минат… оттам.

Той посочи процеп между зелените хълмове, през който можеха да заобиколят и да атакуват войската, вдигаща облака прах.

— Напредвай бавно, генерале. Ако това е главната сила на Кублай, ще останем извън обхват, готови за оттегляне. Ще бъде достатъчно да ги задържим на място, докато ханът стигне при нас.

Аландар погледна на изток, зад себе си, откъдето би трябвало да приближава войската на Арик-Боке.

— Скоро ще разполагаме с още четири тумана, а после и с туманите на хана. Тези на хана трябва да са тук утре следобед. Ще дам нови заповеди, когато пристигнат.

Ферих усети облекчението на орлока, че все пак е успял да вземе решение. Кимна отсечено, като вече се наслаждаваше на мисълта да внесе смут у онези, които се бяха опитали да излъжат войската на самия хан.

Пет мингхана поеха към първата долина и Аландар даде заповед на основната си част да обърне и да препусне към процепа между хълмовете. Понесоха се в галоп и израженията на воините се ободриха и оживиха от очаквания сблъсък. Всички бяха видели облака прах в далечината и вече си представяха объркването на лъжехана, когато се появят от различна посока и се нахвърлят като вълци по фланговете му.

Аландар беше в първата редица, влязла в долината между хълмовете, а туманите се понесоха с грохот след него. Смяташе, че е разгадал уловката на Кублай, но все пак си даваше сметка, че противникът го превъзхожда числено. Въпреки това не успяваше да се отърси от чувството на задоволство, че може да хване в капан онези, които се мъчеха да го надхитрят. Не се беше издигнал във войската благодарение на грешките си. За момент си помисли за Серианх, орлока на Монгке. Той беше свален от поста заради смъртта на господаря си и се сражаваше някъде в редиците. Все пак беше извадил късмет, че е останал жив.

Аландар навлезе в сенчестата част между стръмните склонове. Някъде отпред и отдясно трябваше да се намират воините, тръгнали да изненадат туманите му. Наведе се напред в седлото и ръката му посегна към дългия меч, който удряше хълбока на коня му. Клисурата започна да се разширява и той вече виждаше обляната в слънце зелена долина от другата страна. Стори му се, че чува звуци на битка в далечината — мингханите явно се бяха сблъскали с подвеждащата група, която би трябвало сам да атакува. От двете му страни се опънаха лъкове и воините се приготвиха да пуснат първия си смъртоносен залп. Можеха да яздят и без поводи, като управляват галопиращите понита само с колене. Аландар обичаше мига, в който и четирите конски копита се намират във въздуха. Този ден нямаше да използва лък, макар оръжието да бе привързано към седлото му. Чувстваше възбудата на мъжете наоколо, как бързо си поемаха дъх, как въздухът внезапно стана студен, когато възвишенията останаха назад и предната редица се озова на слънце. Туманите му не се бояха от нищо на света и той ги водеше. Чувстваше се невероятно, докато се взираше напред, за да види врага.

 

 

Изненада и разочарование обзе туманите на Аландар, когато заобиколиха подножието на хълма и пред тях се разкри долината, простираща се на изток. Всички започнаха да викат и да сочат напред, хиляди гърла изръмжаха недоволно и замлъкнаха.

В долината имаше коне. Хиляди коне. Човек не се нуждаеше от опита на Аландар, за да види, че върху тях нямаше монголски воини. Орлокът зяпна арабските момчета, които подкарваха с викове масата животни. Към опашката на всеки кон бе закрепена широка клонка, която се влачеше по прашната земя.

Стомахът на Аландар се сви от страх. Ако това беше ход за отклоняване на вниманието, къде се намираха туманите на Кублай? Почти без да се замисля, той намали темпото и туманите последваха примера му, като преминаха в лек галоп, последван от тръс. Бяха изнервени от капана — знаеха, че са попаднали в него, но още не виждаха опасността.

Аландар рязко се завъртя в седлото, когато чу виковете и предупредителния звук на рогове отзад. Туманите му още се намираха в теснината между хълмовете и се бяха разтеглили. Нещо се случваше на половин миля зад него и той изруга на висок глас и рязко дръпна поводите. Откъм началото на клисурата се чуваше стрелба с лъкове, която отекваше към него като бръмчене на пчели.

За момент не беше в състояние да мисли. Долината бе твърде тясна, за да обърне туманите си. Врагът атакуваше, а той не можеше да отговори. Вдигна ръка и даде заповед да продължат. Ако успееше да изкара всички от теснината, щяха да могат да маневрират. Воините се понесоха напред след него, без да обръщат внимание на момчетата и подигравателните им викове. Редиците се разтеглиха и Аландар забеляза движение отляво. Едва не изкрещя от безсилие, когато разбра ситуацията. Отдели се от останалите с дузина от личната си охрана. Зад него туманите продължаваха напред и излизаха от долината, но сърцето му се сви.

Монголски воини препускаха с пълна скорост надолу по склона право към фланга му. Аландар едва успя да изреве предупредително, но хората му бяха уязвими и вече се намираха под атака едновременно отзад и отстрани. Той оголи яростно зъби и извади меча си. Противникът го беше примамил на желаното място, но с игричките беше свършено, време беше за бой. Военачалниците на Аландар закрещяха заповеди и първите облаци стрели се понесоха във въздуха да посрещнат атакуващите. Това беше единственото преимущество на колоната му — можеше да използва повече лъкове срещу предната редица на противника.

Врагът вече бе разгърнал редицата си до петдесет души, когато първите стрели достигнаха целите си. Аландар загледа шокиран как противниците вдигат тромави щитове, с които сякаш улавяха стрелите във въздуха. Никога не беше виждал монголски воини да носят подобни тежки неща в бой. Те използваха лъкове, а лъкът задължително изисква две ръце. Военачалниците му вече обръщаха хората да ги посрещнат, заповедите бързо се предаваха на мингхан командирите и водачите на ягуни. Воините му се прегрупираха от фланг в широк фронт, но това бе една от възможно най-трудните маневри — изискваше хиляди да спрат дисциплинирано. И все пак започваше да се получава.

Надежда изпълни гърдите на Аландар, но тогава противниците захвърлиха щитовете и вдигнаха лъкове. Стрелите полетяха през стесняващото се пространство между двете войски. Аландар разбра, че редиците му не могат да се построят навреме, и видя как вражеските стрелци пускат залп след залп към воините му. Черна ивица профуча пред него, нещо го перна по рамото и отлетя настрани, като го разлюля в седлото. Друга стрела улучи коня му, заби се до перата в шията му и животното започна да се дави и да пръска кръв от ноздрите си.

Аландар изпадна в паника и едва успя да скочи от седлото, когато конят му се строполи. Хората му трябваше да излязат от долината, но можеха да го направят само ако препускаха с все сили, отдалечавайки се от нападателите. В същото време трябваше да построи силна редица, с която да отговори на атаката по фланга. Заповедите се заблъскаха в ума му, не виждаше изход. Слънцето печеше лицето му и стрелите бръмчаха около него, ала той не трепна. Гвардейците му го гледаха, но докато яхваше механично новия кон, лицето му беше напълно безизразно. Известно време туманите се сражаваха както намерят за добре.

Военачалниците му бързо усетиха липсата на заповеди и запълниха празнината, като започнаха да работят заедно. На онези надолу по командирската стълбица почти не им остана време да се разтревожат, докато получат новите заповеди и се задействат отново. Ягуни се строиха в плътни блокове с единствената цел да отразят страничната атака, докато основната част успее да излезе от теснината.

Това можеше да бъде достатъчно, за да спаси положението, но туманите на противника бяха ветерани от Сун. Когато сражението бе от разстояние, те се придвижваха напред на припокриващи се редици, така че винаги насочваха максимални усилия срещу най-слабите точки. Когато се стигна до копия и пики, те не отстъпиха и туманите на Аландар бяха отхвърлени назад.

Онези в теснината най-сетне излязоха на открито и Аландар поклати невярващо глава, когато видя войската, притискаща ги отзад. Предполагаше, че са не повече от онези няколко хиляди, които бяха зърнали за миг сутринта. Вместо това хълмовете бълваха воини под знамената на Кублай. Бяха същински порой и Аландар осъзна, че е трябвало да ги задържи в теснините, където можеха да нанесат по-малко поражения. Противникът го превъзхождаше най-малко двукратно и арабските момчета, които гонеха конете, гледаха със зяпнали уста как той смазва и разбива на пух и прах туманите му.

Аландар виждаше само хаос, твърде много групи препускаха напред-назад. Разбра, че още от първия си ход е играл според замисъла на Кублай, и това го жегна дълбоко. Стрели летяха във всички посоки и навсякъде около него падаха воини. Едва можеше да различи кой, кой е в навалицата, макар че вражеските тумани сякаш разпознаваха своите. Гвардейците му отблъснаха един воин, който се понесе с крясъци през тях, и с мечовете си отклониха пиката му настрани от своя командир. Докато мъжът падаше, Аландар откри, че отново може да мисли ясно, макар стомахът му да бе свит от мъка. Нямаше изход от положението. Трябваше да заповяда отстъпление.

Беше изгубил рога си заедно с улучения кон и се наложи да крещи на един от командирите. На човека му призля, щом разбра заповедта, но изсвири неколкократно сигнала. Отговорът като че ли се изгуби в масата сражаващи се мъже и само привлече вниманието към тази част от бойното поле. Във въздуха полетяха още стрели, които се издигнаха мъчително бавно, след което се изсипаха с бръмчене навсякъде около тях. Една улучи високо в гърдите офицера с рога и проби бронята му. Аландар изкрещя гневно, когато човекът се отпусна в седлото, обърна коня си и грабна рога.

Дишаше тежко, но въпреки това поднесе инструмента към устните си и повтори сигнала. Отговориха му бавно, тъй като воините бяха твърде притиснати, за да отстъпят с лекота. Започнаха да се изтеглят през труповете на приятели, като държаха хоризонтално мечове и пики, за да задържат противника на разстояние.

Образувалата се пролука внезапно се изпълни с вой. Още стотици изпопадаха на земята, давейки се от забилите се в гърдите и гърлата им стрели. Няколко редици се добраха до Аландар и се строиха около него, задъхани и с изцъклени очи. Задържаха позицията достатъчно дълго, за да се увеличи броят им до хиляда, след което отстъпиха. Към тях се присъединиха заблудени ездачи и накрая се получи отряд от около три хиляди, който се движеше сред поле, покрито с мъртъвци.

От генералите Аландар успя да види единствено Ферих, но разполагаше с около двайсетина мингхан командири. Всички бяха взели участие в сблъсъка и бяха здравата очукани, мнозина бяха получили рани. Аландар видя, че от вражеските тумани забелязаха отряда и започнаха да сочат към него. Лицето му побеля, когато хиляди свирепи погледи се обърнаха да видят бягството на орлока.

Малкият отряд продължаваше да подбира откъснали се воини, но междувременно врагът се строяваше, готов за нова атака. Аландар погледна към бойното поле. Загубите бяха толкова ужасяващи, че му призля — хиляди мъртви, изпочупени лъкове, ритащи коне и пищящи мъже, които напояваха с кръвта си земята. Един от враговете излезе при предната редица и каза нещо на онези около него. Всички изреваха предизвикателно и Аландар трепна в седлото.

Само пет хиляди очукани воини яздеха с него. Беше смятал да ги присъедини към останалата част от туманите си, но сражението в долината като че ли беше приключило. Между войските имаше осемстотин крачки, когато изтощените и уплашени воини намалиха темпото и погледнаха към него в очакване на заповеди. От другата страна долината беше изпълнена от тумани, които стояха неподвижно и ги гледаха в злокобно мълчание. Аландар преглътна нервно и без да получи команда, отрядът му спря. Той чуваше тежкото дишане и мърморенето. Хората му не можеха да повярват какво се бе случило. Бяха надхитрени и победени. Слънцето още беше високо в небето и Аландар се изуми колко бързо се бе развило всичко.

— Зад нас приближава ханът с достатъчно мъже, за да ги унищожи — каза той с възможно най-силен глас, за да го чуят. — Изгубихме само една битка. Не забравяйте, че се сражавахте храбро.

Докато изговаряше последната дума, вражеският водач изрева заповед и туманите се понесоха напред.

— Вървете! — изкрещя Аландар. — Ако падна, намерете хана!

Обърна коня си и го смушка с пети, препускайки в галоп.

Арабските момчета се пръснаха пред него, като крещяха обиди и подигравки.

 

 

Веднага щом Аландар излезе от долината, Кублай нареди да спрат. Не след дълго Уриан-Хадай се озова до него и двамата си кимнаха.

— Арик-Боке няма да поддържа същата формация, след като ни откри — каза Кублай. Не поздрави по-възрастния мъж, тъй като знаеше, че Уриан-Хадай ще го приеме като обида. С уменията и авторитета си орлокът не се нуждаеше от похвали — те му казваха нещо, което и без това знаеше.

— Често ми се е искало да посоча на Аландар грешките в мисленето му — рече Уриан-Хадай. — Не реагира добре, когато е под напрежение, винаги съм му го казвал. Получи добър първи урок. А сега ще обърнеш ли към Каракорум?

Кублай се поколеба. Войската му беше все още сравнително свежа, победата държеше духа на хората му приповдигнат и сега те се спешаваха да проверят конете и оръжията си. Беше казал на орлока, че ще опита бърза атака срещу авангарда на Арик-Боке точно когато редицата стане колона и се обърне към тях. Планът бе после да препуснат с все сили към столицата и да издирят семействата, които бяха оставили.

Уриан-Хадай видя колебанието му и приближи понито си до неговото, за да не ги подслушат.

— Искаш да продължиш — рече той; беше повече твърдение, отколкото въпрос.

Кублай кимна уморено. Жена му и дъщеря му бяха в безопасност в Санаду, на хиляди мили на изток. Не беше дребна работа да иска от хората си да продължат да се бият, като знаят каква участ заплашва близките им.

— Остава още малко време преди брат ми да събере туманите в една войска. Можем да го изненадаме, орлок. Ако около Каракорум не открием жените и децата, какво ще ме посъветваш тогава? Да ги ударим отново колкото се може по-бързо? Ако сега тръгна на север, ще пропилея възможността да спечеля. Това може да е единственият ни шанс.

Уриан-Хадай го изслуша със студена физиономия, която не издаваше нищо.

— Ти си ханът — тихо рече той. — Ако заповядаш, ще продължим.

— В момента ми е нужно повече от това, Уриан-Хадай. Никога не сме се сражавали с враг, който държи жените и децата ни. Дали хората ще ме последват?

По-възрастният мъж мълча сякаш цяла вечност. Накрая кимна бавно.

— Разбира се, че ще го направят. Знаят не по-зле от теб, че плановете се променят. Може би наистина е най-добре да продължим да се сражаваме тук, докато разполагаме с преимуществото.

— Но въпреки това ти искаш да тръгнем на север.

Орлокът се чувстваше видимо неудобно. Беше положил клетва за вярност, но мисълта за жена му и децата му в ръцете на стражите на Арик-Боке го тормозеше непрекъснато.

— Аз ще… изпълнявам заповедите ти, господарю хан — официално отвърна той.

Кублай се извърна. Неведнъж със закъснение беше виждал вариантите, възможностите да насочи живота си в една или друга посока. Рядко се случва да получиш подобно прозрение в подходящия момент. Затвори очи и усети полъха на вятъра. Чувстваше смърт на север, но миризмата на кръв бе силна и той не знаеше дали това е истинска поличба или не. После се обърна на изток, където бяха войските на брат му, и усети същата студена тръпка. Изведнъж разбра със сигурност, че смъртта дебне навсякъде. Тръсна глава, сякаш за да махне паяжините от мислите си. Чингис не би изгубил нито миг. Хората му познаваха смъртта, живееха всеки ден с нея. Колеха животни със собствените си ръце и знаеха, че когато някое дете започне да кашля, не след дълго ще го намерят изстинало и неподвижно. Не можеше да се страхува от подобен постоянен спътник. Не можеше да позволи той да му влияе. Кублай беше ханът в този момент и той вземаше решенията.

— Заповядвам да продължим, орлок. Събери колкото се може повече стрели и подгони Аландар към приближаващите тумани. Ще ударим следващата част с всичко, с което разполагаме.

Без да каже нито дума, Уриан-Хадай обърна коня си и закрещя заповеди на чакащите тумани. Воините се смутиха, но бързо яхнаха конете и се построиха, без да обръщат внимание на ранените и умиращите наоколо. Слънцето клонеше към залез, но през лятото вечерният здрач щеше да продължи дълго. Имаше достатъчно време за още една битка преди падането на нощта.