Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Conqueror, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Завоевателят

ИК „Бард“, София, 2011

Английска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Петя Чолакова

ISBN: 978-954-655-273-0

История

  1. — Добавяне

Трета част
1260 г.

32.

В имперската заседателна зала в сърцето на Ханджоу цареше хаос. Сунските велможи се бяха събрали, без да бъдат повикани, уверени, че не бива да изпускат онова, което става. Цяла сутрин вестоносци и слуги непрекъснато докладваха на онези, останали в градските си домове. Все повече и повече благородници вземаха решение и викаха носилките си. Най-младите идваха на коне, препасали меч и заобиколени от верни стражи. В залата нямаше усещане за мир или сигурност. Напрежението и шумът се покачваха неотклонно.

Бяха пътували от именията си за погребението на стария император, но когато то свърши, останаха в градските си домове в очакване да бъдат извикани на съвета. Монголските войски се намираха опасно близко до столицата. В Ханджоу цареше страх, атмосферата беше трескава и напрегната. Войниците по стените се взираха в далечината, сякаш монголските конници можеха да се появят от сутрешната мъгла без никакво предупреждение. Информацията се купуваше и продаваше срещу нанизи сребърни монети, разпространителите на слухове предаваха наученото срещу най-високата предложена им цена.

Този ден съветът започна от слуха, че императорът е готов да направи обръщение. Никой не знаеше кой е пуснал мълвата, но вестта достигна до всеки благороднически дом още преди зазоряване. Изгревът не донесе официално призоваване и само дузина велможи дойдоха в императорския квартал, за да заемат местата си. Разчу се, че са там, и докато слънцето се издигаше в небето, броят им се удвои и учетвори, тъй като висшите благородници се тревожеха да не бъдат изключени от някакво важно събитие. Кулминацията настъпи в ранния следобед. Последните осем глави на сунски благороднически фамилии решиха независимо един от друг, че вече не могат да чакат новия император да ги призове. Влязоха в залата заедно с гвардейци и слуги, така че когато слънцето започна да клони към запад, всички места и балкони бяха заети.

Сун Уин беше в центъра на всичко това, висок и слаб, облечен в бяла роба в знак на траур. Много от останалите носеха не така традиционното тъмносиньо, за да отбележат смъртта на императора, но в залата не цареше типичната за погребение спокойна атмосфера. Гонгът, който обикновено обявяваше началото на съвета, мълчеше и мнозина поглеждаха към него, все така очаквайки дълбокият му глас да призове за ред. Той не можеше да бъде ударен без заповед на императора, но въпреки това те вече бяха тук и чакаха някой да предприеме нещо. Никой не знаеше как да започнат.

Денят наближаваше края си, а Сун Уин бе заел централно място в средата, за да могат другите да идват при него. Чрез слугите и васалите си той събираше информация, наблюдаваше групите, които се събираха за момент и после се пръсваха като листа на вятъра. Не показа никакви признаци на умора през дългите часове; тъкмо обратното, сякаш ставаше все по-енергичен, височината и самоувереността му доминираха в помещението. Множеството около него се увеличи и шумът стана почти непоносим. Носеха се храни и напитки и се консумираха в залата, без никой да напуска мястото си.

По лицата на събралите се бе изписано напрежение и дори страх. Беше им забранено да се събират без заповед на императора и за мнозина решението да дойдат означаваше да рискуват титлите и именията си. Нямаше да се осмелят да се появят тук, ако император Лидзун беше все още жив. Наследникът на драконовия трон беше единайсетгодишно момче, за което не знаеха нищо. Именно този факт им беше дал смелост да се присъединят към множеството в залата. Светлината на небето бе угаснала, империята внезапно беше оставена да се носи сама по течението. При такава зла поличба се стигна до несигурен консенсус. Вече не можеха да пренебрегват врага.

За Сун Уин хаосът бе като силна напитка. Всички, които идваха да се видят с него, бяха представители на най-древните домове в империята. Той говореше тихо с васалите си, същински център на спокойствие и традиция в засилващата се буря. Разнесе се остра миризма на опиум и Сун Уин видя развеселен как благородниците нагласят богато украсените подноси, за да успокоят нервите си с ритуалния процес, започващ с пускане на меки топчета в бронзови съдове и завършващ с изтягане назад, дърпане от лулите и обвиване в облаци горчив дим. Собствените му пръсти потръпваха нервно от желанието да ги последва, но се владееше. Събранието бе нещо ново и той не смееше да изгуби и капка от разума си.

Когато денят започна да клони към края си, мнозина велможи клекнаха върху порцелановите гърнета, донесени от слугите им. Робите им скриваха напълно как изпразват дълго сдържани мехури и черва, след което слугите бързо изнасяха димящото съдържание навън, за да могат господарите им да останат в залата. Сун Уин чакаше подходящия момент. Имаше най-малко още две други групи, които биха могли да открият съвета. Едната можеше да бъде пренебрегната поради липса на поддръжници, но младият мъж в центъра на другата фракция се бе изчервил от внезапното си издигане. Братът на Дзин Фен бе убит при последната атака срещу монголските пълчища. Това би трябвало да отслаби дома му поне за един сезон, но новият глава бе поел умело задълженията си.

Сун Уин се намръщи при спомена за търговското споразумение, което се бе опитал да наложи на фамилията. Изглеждаше като жест на приятел, финансова помощ с някои условия, които да им помогнат през трудния период до стабилизирането на дома. Една-единствена клауза щеше да му позволи да присвои част от земите им в случай на фалит. Всичко беше перфектно, изтънчено и солидно едновременно. Отказът от тяхна страна щеше да означава обида и той бе чакал с нетърпение да получи обратно подпечатания документ. Когато това стана, Сун Уин бе очарован да види съвършените линии на фамилния герб върху дебелия пергамент. После погледът му се плъзна надолу до единствения ред, който правеше от договора оръжие, коварно и остро като кинжал. Редът липсваше.

Сун Уин поклати раздразнено глава, докато Дзин Фен потупваше някакъв поддръжник по рамото. Такова съвършено копиране на документа, в това число и на почерка на личния му писар, беше нещо нечувано. Нищо не можеше да направи. Имаше избор — да приеме преправения договор или да го остави случайно да изгори в огнището и да изпрати извиненията си. Беше го приел, в знак че оценява чудесния удар.

Сун Уин наблюдаваше съседа си изпод спуснати клепачи и се питаше дали няма да е най-добре Дзин Фен да понесе тежестта на императорското неодобрение — първият взел официално думата се излагаше на най-голям риск, но пък и никак не му се искаше да се лиши от подобно преимущество. Усмихна се замислено, наслаждавайки се на напрежението в раменете си и на начина, по който усещаше пулса във вените си. Всичко в живота бе свързано с риск.

Изправи се бавно насред суматохата и васалите му се умълчаха и се обърнаха към него. В подобна напрегната тълпа това просто действие беше достатъчно. Тишината и покоят бързо обхванаха цялата зала. Присъстващите зарязаха шепненето и откритите спорове и най-неподобаващо за положението си проточиха вратове да видят кой ще се осмели да заговори пръв без официалната заповед на императора.

Сун Уин хвърли за последен път поглед към входната арка, за да види дали императорският глашатай или секретарят не са там. Не се съмняваше, че момчето вече е чуло за събранието. Шпионите на стария император със сигурност се намираха в залата, готови да докладват на новия си господар всяка дума и кой я е изрекъл. Пое си дълбоко дъх. Така или иначе моментът беше настъпил и залата тънеше в мълчание. Над сто благородници го гледаха с очи, блеснали в светлината на запалените фенери. Повечето бяха твърде слаби, за да повлияят на резултата от деня, но имаше трийсет и двама други, които държаха властта в държавата. Дзин Фен беше сред тях. Може би беше плод на въображението, но на Сун Уин му се стори, че въпросните трийсет и двама изпъкват на фона на тълпата. Макар всички да носеха бяло или тъмносиньо, той почти усещаше точките в помещението, където се криеше силата.

— Почитаеми благородници — започна. Тишината беше такава, че почти не му се наложи да повишава глас. — Присъствието ви тук показва, че разбирате ситуацията. Нека продължим с увереността, че император Лидзун едва ли би искал от нас да стоим със скръстени ръце, докато земите ни се разоряват и съсипват от нашественика. Намираме се в тежко положение, почитаеми благородници, и знаем, че сме изправени пред ужасен враг. Изгубихме велики и древни фамилии. Начело на други застанаха нови наследници, а истинските кръвни линии бяха прекъснати.

В залата зашепнаха и той заговори по-силно, за да задържи вниманието им. Беше планирал всяка дума през дългите часове на деня.

— Приемам своята част от общата ни вина, че се забавлявахме с игрите на влияние и власт, докато империята страдаше. Гледах как благородници напускат тази зала и видях имената им изсечени върху камъка на честта като мъже, паднали в защита на свободата ни.

Погледна към Дзин Фен и младият мъж му кимна неохотно.

— Благодарение на слабостта ни, благодарение на недоверието ни един към друг ние позволихме на врага да допълзи по-близо от всеки друг до имперската столица. Хвърляхме сламки на вятъра, за да го спрем, пилеехме силите си в политически игри и лични отмъщения. И платихме висока цена. Почитаеми благородници, благоволението на небето се отдръпна от нас. Императорът си отиде от този свят. В момент на слабост и хаос врагът идва като вълк с окървавена муцуна. Знаете това.

Отново пое дълбоко дъх. Дзин Фен можеше да се възползва и да вземе думата. Нямаше секретар, който да посочва говорещите или да контролира дебатите. Младият мъж обаче чакаше мълчаливо.

— Без гласа на императора — продължи Сун Уин — ние нямаме пълномощията да вдигнем империята на оръжие. Зная това. И го приемам. Опитах се да се обърна към император Хуайдзун, но не получих отговор от двора. Уведомен съм, че мнозина от вас са били отпращани от невежите придворни. Именно затова сме тук, почитаеми благородници. Знаем, че вълкът идва към Ханджоу, знаем и какво трябва да се направи. Трябва или да се бием с него, или да плащаме данък, за да напусне земите ни. Няма трета възможност. Ако бездействаме, това означава да загърбим дълга си и да хвърлим честта си в прахта. Ако бездействаме, ще си заслужим унищожението, което със сигурност ще дойде.

Замълча за момент — знаеше, че за следващите си думи може да бъде обвинен в държавна измяна. Можеше да се прости с живота, с дома и със славната история на фамилията, ако момчето император решеше чрез него да даде урок на останалите. Но успееше ли да победи монголските войски, щеше да спечели благодарността на императорското семейство. Щеше да бъде недосегаем. Сун Уин не смееше да мечтае как синовете му се издигат, за да станат императори, но действията му в този ден можеха да го поставят по-близо до драконовия трон, отколкото се бе намирал който и да било от предците му. Или пък щяха да го убият.

— Стигнах до заключението, че трябва да действаме. Именно затова свиквам съвета. Призовавам всички велможи на Сун да защитят империята. Днес тук са се събрали трийсет и три благородни фамилии. Ние и нашите васали разполагаме общо с над милион войници. Призовавам съвета да гласува.

Един от слугите му отиде до дървения сандък, разположен до отсрещната стена — великолепно древно изделие, инкрустирано със слонова кост. Слугата държеше железен лост, но в последния момент се поколеба и погледна назад към Сун Уин. Той кимна и човекът счупи катинара с лоста.

Залата ахна. Всички благородници гледаха с омая и ужас как слугата на Сун Уин вади дълбока стъклена купа, по-голяма от главата му. Държеше я високо вдигната, докато се връщаше към центъра на помещението. Други слуги отидоха до шкафа и извадиха черни и прозрачни стъклени топчета, подредени в спретнати редици. После тръгнаха през тълпата, като подаваха по едно черно и по едно прозрачно топче на главите на най-могъщите фамилии в империята. Благородниците заговориха на по-висок глас и Сун Уин напрегна очи и уши, за да почувства атмосферата в залата. Не можеше да определи общото настроение и това го тормозеше. Някои от присъстващите сигурно бяха твърде уплашени от неодобрението на императора, за да гласуват, и щяха да се въздържат от страх и слабост. Не знаеше как ще постъпи Дзин Фен. Армията на брат му беше разкъсана от монголския нашественик, но фамилията му бе древна и решението му имаше значение.

Сун Уин вдигна ръце да покаже двете топчета, черното и прозрачното.

— Нека неутралният цвят бъде за данък — обяви той, вдигайки черното топче. — Нека бистрата вода бъде за война.

Пусна прозрачното топче в стъклената сфера и звънът му се разнесе из залата, а топчето се завъртя в бавни кръгове и най-сетне спря.

— Това е моят глас и гласът на васалите ми. С това давам своите деветдесет и две хиляди войници, коне и цялото военно снаряжение, с което разполагам. Нека унищожим врага в името на господаря на вечната държава, на сина на небето. В името на император Хуайдзун и драконовия трон.

До този момент Сун Уин доминираше в залата. Когато топчето най-сетне спря, всички присъстващи осъзнаха, че от тях се очаква да реагират. Сун Уин усети как по челото му избива пот и остана напълно неподвижен, за да не я видят как се стича и да се досетят за напрежението, което изпитва.

Главата на най-древната фамилия в империята седеше на първия ред около централната площадка. Хун беше едър мъж, а официалните одежди го правеха още по-широк в раменете. Седеше сковано, поставил ръце на коленете си. Дясната въртеше топчетата и те звъняха в настъпилата тишина. Сун Уин го чакаше да предприеме нещо и се сепна, когато видя с периферното си зрение как Дзин Фен стана и пристъпи до слугата със стъклената купа. Хун наблюдаваше внимателно, като движеше единствено пръстите на ръката си.

— Днес е ден на нови начинания — каза Дзин Фен. — Брат ми Дзин Ан даде живота си, за да защити земите и честта ни. Сюан, синът на небето, умря с него и смъртта му сложи край на благородната дзинска династия. Нима мога да предложа нещо по-малко от собствения си живот в защита на империята?

Огледа събралите се благородници и кимна, сякаш ги разбираше.

— Наш дълг е да изгорим тръните и плевелите от полята си. Моите васали и аз гласуваме за война.

Пусна прозрачното топче в купата и то се затъркаля, приковавайки вниманието на всеки човек в залата. Дзин Фен се поклони леко на Сун Уин. Нито харесваше, нито имаше доверие на по-възрастния мъж и когато погледите им се срещнаха, не успя да прикрие пламналото в него подозрение. Но пък като никога досега, Сун Уин беше на правилната страна. Дзин Фен подаде черното топче на един слуга и се върна на мястото си, докато други двама благородници се изправяха на крака. И двамата пуснаха прозрачните топчета в купата и предадоха черните.

Сун Уин започна да се отпуска, след като други трима дойдоха и пуснаха своите топчета. Видя Хун да става от мястото си. Мъжът се движеше с лекота, грациозно и енергично. Бе един от малцината в залата, които не пренебрегваха ежедневните тренировки с меча и лъка.

Хун задържа двете топчета над купата.

— Не виждам императорския секретар — с дълбок глас рече той. — Не чух гонга да ни призовава на събрание.

От думите му Сун Уин отново плувна в пот. Макар и далечен братовчед на стария император, Хун си оставаше член на императорската фамилия. Все още можеше да повлияе на събранието, стига да пожелае.

Погледът на велможата обходи присъстващите.

— Сърцето ми се бунтува на идеята да плащаме данък на този неприятел, но това ще ни спечели време и ще позволи на император Хуайдзун да въведе ред. Бих искал да поведа армия, ако бъде гласувано за война, но без императорското одобрение не мога да реша съдбата на дома си с такъв избор. Ето защо гласувам за данък.

Пусна черното топче в купата и Сун Уин с мъка се сдържа да не се намръщи. Хун беше показал единствено слабост с речта си, сякаш може да се предпази от гнева на императора, като в същото време очаква да застане начело, ако резултатът от гласуването бъде против него. Постъпката бе вбесяваща, но типична за политиката в тази зала. Хун напомняше на присъстващите възможното императорско неодобрение й това не остана незабелязано. Сун Уин не реагира по никакъв начин, когато още четирима благородници пуснаха черни топчета в купата. Вътрешно кипеше.

Фенерите догаряха и жълтите им пламъчета едва трептяха, но нямаше императорски слуги, които да долеят масло. Сун Уин стоеше изправен, докато първенците на империята идваха един по един. Малцина се изказаха, макар че първите въздържали се обясниха решението си с думи, които според него само демонстрираха страхливостта им. Въпреки това седем други се въздържаха и предадоха и двете топчета на слугите.

Ударът бе нанесен от Хун, той подплаши слабите и накара силните да проявят предпазливост. Сун Уин усещаше как настроението в залата се променя и присъстващите избират по-сигурния път — данък вместо война. Зъбите му скърцаха, докато черните топчета падаха едно след друго в купата. Когато резултатът стана единайсет на седем срещу него, помисли да вземе отново думата, но това щеше да означава още едно престъпване на традицията. Беше рискувал и изгуби. Позволи си да изгледа кръвнишки въздържалите се, но запази мълчание, докато купата се пълнеше. Вътре се озоваха още две черни топчета, последвани от две прозрачни. В леденото съзнание на Сун Уин се зароди смътна надежда. Последва още един глас за данък, а други двама се въздържаха и дори не го погледнаха в очите, а побързаха да се върнат на местата си.

Когато всички трийсет и три велики фамилии гласуваха или се въздържаха, купата беше почти пълна. Сун Уин беше водил сметките наум, но не показа никаква емоция, докато траеше преброяването.

— Десет въздържали се. Четиринайсет гласа за данък и девет за война — обяви той с ясен и висок глас, който можеше да бъде и на императорски глашатай. Въздъхна с облекчение. — Гласувано е за война.

Усмихна се, замаян от напрежението. Четиринайсет беше най-лошото възможно число, звучащо като думите „Искам да умра“ както на кантонски, така и на мандарински. Девет бе числото на силата, свързано със самия император. Резултатът едва ли можеше да е по-ясен и мнозина в залата се отпуснаха видимо, щом видяха знака на небесното благоволение. Да се тръгне напред с деветка бе благословия. Никой не би посмял да предприеме нещо с четиринайсет от страх за пълна катастрофа.

Плътен звън проехтя в залата, прекъсвайки оживените разговори, започнали след обявяването на резултата. Сун Уин рязко завъртя глава и челюстта му леко увисна. Императорският секретар стоеше до гонга. Човекът бе зачервен, сякаш беше тичал дотук. Носеше туника и панталони от бяла коприна, а в дясната си ръка държеше жезъла на поста си. Боядисаната в жълто опашка на як покриваше юмрука му, а той стоеше и гледаше яростно събралите се благородници.

— Станете за император Хуайдзун, господар на вечната държава, владетел на Средното царство. Поклонете се на Сина на небето!

Вълната на шока пробяга през залата. Всички скочиха на крака, сякаш някой ги беше дръпнал рязко. Императорът не присъстваше на събранията на велможите. Макар да се събираха по негова заповед, волята му се предаваше от неговите представители. От стотината присъстващи само трима или четирима се бяха явявали пред него и чувството на благоговение обхвана всички, докато гонгът звънеше за втори път.

Нямаше ред в начина, по който коленичеха. Деликатната преценка на статус и йерархия изчезна, лица и умове замръзнаха от ужас. Сун Уин коленичи, сякаш някой го е спънал, и капачките на коленете му удариха болезнено пода. Останалите благородници последваха примера му, като някои се мъчеха да коленичат в тълпата от слуги. Той зърна момче в бяла туника със златни дракони, преди да сведе глава и да долепи три пъти потното си чело в старите дъски. Всичките му планове и кроежи станаха на пух и прах, докато се надигаше за момент и коленичеше отново, за да удари още три пъти глава в пода. Преди да завърши последния ритуален поклон, император Хуайдзун вече беше между тях с гвардейците си и вървеше уверено към средата на залата.

Сун Уин с мъка се изправи на крака, но остана с наведена глава като другите. Беше объркан, мъчеше се да разбере какво означава появата на императора в залата. Хуайдзун изглеждаше дребен и крехък в сравнение с яките стражи около него. Не беше нужно да разчистват площадката. Появата на императора бе накарала всеки благородник да се дръпне назад, за да му направи място. Сун Уин не беше изключение.

Отново настъпи тишина и той с мъка потисна безумното си желание да се усмихне. Спомни си гнева на баща си, когато беше открил, че синът му е откраднал сушени ябълки. Беше нелепо да се чувства по същия начин в присъствието на едно малко момче, но виждаше, че мнозина други също са се изчервили от неудобство, забравили достойнството си.

Император Хуайдзун се изправи спокойно пред тях, без да изпитва никакъв страх; вероятно си даваше сметка, че може да отнеме живота им само с една дума. Никой не би се съпротивил на заповедта му. Послушанието бе дълбоко вкоренено у всички. Сун Уин мислеше трескаво, докато чакаше момчето да заговори. Императорът приличаше едва ли не на движеща се кукла, бръснатата му глава блестеше на светлината на фенерите. Сун Уин осъзна, че императорските слуги са долели масло и светлината в залата къпеше всички в злато. Той виждаше деветте жълти дракона, които се преплитаха по туниката на Хуайдзун, символи на неговата власт и потекло. Потисна въздишката си. Ако Хуайдзун отхвърлеше гласуването, с него беше свършено. Усети как трепери при мисълта, че домът му зависи от волята на някого, когото не познава.

Гласът на Хуайдзун беше висок и ясен:

— Кой свика това събрание?

Стомахът на Сун Уин се сви от ужас. Не беше нужно да се оглежда, за да знае, че всички погледи в залата са обърнати към него. Главата му все още беше наведена, но той усети как устните му нервно потръпват. Мълчанието се проточи и Сун Уин кимна, събирайки кураж и достойнство. Момчето беше нарушило традициите с влизането си в залата. Това бе постъпка, която не беше предвидил, и той стисна юмруци зад гърба си, докато вдигаше глава. Естествено, не погледна момчето в очите, а продължи да се взира в пода.

— Сине на небето, събрахме се заради врага, който ни застрашава.

— Кой си ти? — попита момчето.

— Този смирен слуга е Сун Уин, Сине на небето, от дома…

— От името на тези другите ли говориш, Сун Уин? Поемаш ли отговорност за тях?

Вместо да се обрече с отговора си, Сун Уин отново падна на колене и удари чело в топлото дърво.

— Стани, Сун Уин. Беше ти зададен въпрос.

Сун Уин рискува да се озърне, уверен, че благородниците го гледат. Нямаше нито една вдигната глава. Всички до един бяха сковани от ужас в присъствието на императора. Въпреки че беше момче, Хуайдзун представляваше самото небе, божественото начало в тази зала с простосмъртни. Сун Уин тихо въздъхна. Искаше му се да види как в имението му се раждат жребчетата, резултат от грижлива и дълга кръстоска между внимателно подбирани кръвни линии. Вложил беше толкова време и усилия в това, колкото и във всичко друго в живота си. Изпита мъка при мисълта за жените и синовете си. Ако императорът решеше да даде урок с него и дома му, смъртта им щеше да дойде със заповед, вързана с жълта копринена панделка. Дъщерите му щяха да бъдат екзекутирани, а семейното имение — опожарено.

— Говоря от тяхно име, Сине на небето. Аз свиках днешното събрание.

Стисна зъби, когато предателският страх едва не го накара да забърбори извинения.

— И с това изпълни дълга си, Сун Уин. Моите благородници гласуваха ли за развяване на знамената?

Сун Уин примигна и преглътна видимо, докато се мъчеше да проумее въпроса.

— Д-да, Сине на небето.

— Тогава се гордей, Сун Уин. Днес си действал в единодушие с императора.

Сащисаният Сун Уин изгуби дар слово, а момчето оглеждаше събралите се благородници.

— Преди смъртта си моят чичо ми каза, че сте гнездо на усойници — каза младият император. — Твърдеше, че сте готови по-скоро да видите Ханджоу в пламъци, отколкото да рискувате достойнството и честта си. Сега разбирам, че се е заблудил.

Сун Уин с огромно удоволствие видя как гласувалите за данък, сред които и Хун, се размърдаха смутено.

— Няма да започна управлението си под заплаха, благородници мои — с уверен глас продължи императорът. — Сега ще излезете оттук и ще свикате полковете си. Личните ви гвардейци ще тръгнат с тях. Вземам под свое покровителство домовете ви и обещавам, че няма да бъдат незащитени във ваше отсъствие. Ще унищожа всяка благородна фамилия, която се опита да извлече изгода от положението.

Обърна се отново към Сун Уин:

— Представи се добре, благороднико. Ако бяхме в мир, може би щях да намеря провинение в постъпката ти. Ние обаче не сме в мир. Когато се върнем, ще се погрижа да почета дома ти с някои назначения.

— Когато се върнем ли, Сине на небето? — облещи се Сун Уин.

— Разбира се. Не съм старец, Сун Уин. Искам да видя какво означава война.

За миг Сун Уин мярна блясък в очите на момчето. Потръпна, но скри реакцията си с дълбок поклон.

— Господарю Хун, ти ще водиш войската — каза император Хуайдзун. Едрият мъж коленичи и опря чело в пода. — Колко време ви трябва, преди да напуснем Ханджоу?

Хун вдигна глава, но остана на колене, а лицето му беше мъртвешки бледо. Сун Уин се усмихна, когато го видя така смутен. Командването на един милион души означаваше осигуряване на продоволствия, доспехи, оръжия и цял град обслужващ персонал и оборудване.

— Един месец, Сине на небето. Ако имам правомощията, мога да бъда готов до новата луна.

— Имаш всички правомощия, които ти потрябват — отвърна Хуайдзун и гласът му стана по-твърд. — Нека всички тук разберат, че той говори от мое име. А сега действайте, благородници.

Момчето се завъртя кръгом и тръгна към изхода. Другите бяха извърнали поглед и може би единствено Сун Уин видя, че слабата фигура трепери, докато се отдалечава.