Кон Игълдън
Завоевателят (38)

38.

Хулегу прокле паметта на генерала си, докато препускаше напред. Китбука бе загинал преди години, но бе оставил тежко наследство — мюсюлманите, които се бяха заклели никога да не приемат ханската власт. Отслужването на християнски литургии в джамиите се оказа ужасна пречка пред умиротворяването на района, макар че много от племената крещяха също името на Багдад, когато ги залавяше и наказваше.

Никога не бе и помислял, че ханството му ще се окаже такъв казан за проблеми. От унищожаването на града насам от хиляди мили бяха дошли мъже да се сражават за земята, която бе завладял. Ухили се, докато се носеше напред. Дядо му беше казал, че няма по-добър начин да изживееш живота си от този, а ханството никога не живееше в мир и спокойствие, всяка година бълваше нови врагове. Това бе добре за туманите му. Хората му се поддържаха в добра форма срещу тъмнокожите безумци, които умираха, крещейки името на града или на бога си.

Хулегу се сниши, когато покрай него избръмча стрела, и внимателно избра момента. Редицата вражески конници се огъна, докато атакуваше фланга й. Разполагаше само с няколко мига, преди да реагират на неочакваната му маневра. Чуваше младите им гласове да крещят, слънцето печеше жестоко, а във въздуха се носеше миризма на прах, пот и чесън.

Той направи едва доловим знак и галопиращата редица обърна към вражеския фланг, вдигайки пиките си в последния момент. Вряза се в коне и хора и си проби път на сто крачки навътре, сякаш бяха потъващ в плътта нож. Персите рухваха пред напора и Хулегу сечеше наляво и надясно, като всеки удар трябваше да троши, ослепява и да оставя гърчещи се хора след себе си.

Чу острото свистене на стрели от арбалет и нещо го удари високо в гърдите, проби бронята и стигна до ключицата му. Изстена, надявайки се да не се е счупила отново. Докато си пробиваше път през редиците, усещаше мястото само като изтръпнало, но болката нямаше да закъснее. Враговете превъзхождаха числено хората му, но туманите бяха все още бодри и силни, а денят едва бе започнал. Атаката беше откъснала голяма част от противниковите редици и той даде сигнал на мингхан командирите да я обкръжат и изолират от останалото множество. Беше като пастирската работа — да отделиш младите овнета от стадото и да ги хвърлиш под ножа. Основната войска от конници и пехотинци продължи напред, за да посрещне монголските стрели, и разполагаше с време.

С мокра длан Хулегу избърса потта от лицето си и примигна от солта, която ужили очите му. Беше жаден, но щом се огледа, не видя камиларче с мехове.

Някакво движение привлече вниманието му и той впери поглед в тъмната маса войници, появили се в тръс от хребета на близкото възвишение. Движеха се бързо и леко въпреки жегата и Хулегу виждаше, че са въоръжени с лъкове и мечове. Отдели се на двайсет-трийсет крачки от битката, за да прецени как най-добре да реагира. Всичките му тумани вече се сражаваха и не разполагаше с резерви. Започна да се мръщи, когато персийските войници продължаваха да прииждат, сякаш нямаха край. Броните им от месинг и желязо блестяха на слънцето. Изведнъж по фланговете им се появиха конници, които изпревариха пешаците.

Пропуснал беше цяла армия, крила се между хълмовете. Някой местен водач ги беше довел и скрил тук в очакване на удобния момент. Хулегу облиза пресъхналите си устни, като се оглеждаше в опит да усети как върви сражението. Трябваше да отдели цял туман, за да пресрещне новопристигналите и да им попречи да се присъединят към братята си.

Потта попадна в очите му, докато хората около него приключваха с избиването на стотиците, които бяха откъснали от основната войска. Воините познаваха добре работата си и бяха уверени в силата си, свикнали с битките след прекараните дълги години по бойните полета.

Потокът хора откъм хълма така и не спираше, прииждаха като разляло се земно масло. Хулегу се огледа за туман, който можеше да отдели, но всички се сражаваха усилено. Афганците се бяха уплашили. Хулегу пое дълбоко дъх и изрева нова заповед на единствения мингхан, който бе дошъл с него.

— Връщай се за подкрепа! — изрева той. — При Месинговия туман!

Повтори заповедта и смушка коня си. Врагът бе твърде многоброен, но Хулегу не беше готов да се оттегли, не и пред тези. Хората му още можеха да обърнат битката и да пречупят противника. Трябваше да изчака, да издебне удобния момент. Месинговият туман беше силно притиснат отпред и отстрани и бе на път да бъде прегазен. За първи път в този ден Хулегу усети червея на съмнението в стомаха си. Никога не бе губил сражение срещу дивите племена, които го посрещаха с писъци „Багдад“ и „Аллах акбар“, предизвикваха го всяка година и ставаха все по-многобройни. Озъби се и препусна да помогне на тумана си. Хората му нямаше да отстъпят пред тези селяни, които си лягаха с кучета. Воините можеха да бъдат победени, но не и обърнати в бягство.

Хилядата с него препуснаха в пълен галоп. Мнозина бяха изгубили пиките си и колчаните им бяха празни, но извадиха мечове и се врязаха във врага, пробиваха си път сред хаоса, надаваха бойни викове. Хулегу сечеше с цялата си сила, стоварваше меча си върху шлемовете, когато срещу него вдигаха щитове. От гърба на коня още виждаше как бодрите войници посрещат тумана му на издигащия се терен. Хората му атакуваха в широка редица, но пред очите на Хулегу тя започна, да се огъва под натиска на огромната маса. Подобно на скъсана рибарска мрежа, редицата бе разделена на десетина места. Не можа да удържи натиска и крещящите перси се носеха около и през нея, губейки стотици, за да стигнат до основното сражение.

Хулегу изруга, превърна гнева си в бърз сечащ удар и сцепи черепа на някакъв брадат мъж, който му показваше червените си зъби и надаваше див писък. Длъжен беше да следи развоя на битката и никога да не се предава на болката и яростта. Редиците по склона продължаваха да прииждат и въпреки жегата го побиха ледени тръпки. Шейховете го бяха уловили здраво, принудили го бяха да хвърли в боя всичките си сили, след което му устроиха засада с всичко, с което разполагаха.

Хулегу си беше разчистил място и събираше отново мингхана около себе си за нова атака в една слаба точка, когато видя съгледвачите си да препускат по окървавената трева. Те вече сочеха към тънещата в сенки долина от дясната му страна и той изстена. Ако там се криеше още една войска, с битката беше свършено.

Мисълта още се оформяше в главата му, когато първите редици излязоха от сенките, буквално по петите на съгледвачите. Хулегу изтри потта от очите си и зяпна. Гледката бе невъзможна, но въпреки това сърцето му подскочи. Плътни редици монголски воини се носеха напред, вдигнали пики като гора от тръни. Позна ги по знамената и поклати в почуда глава, след което се обърна отново към врага. Устните му бавно се дръпнаха назад, разкривайки зъбите. Не беше усмивка.

Куманите бяха напредвали в колона между хълмовете, притиснати от тесните долини. Когато излязоха на открито, те се разгърнаха и Хулегу изкрещя от радост при вида на маневрите, които познаваше като собственото си тяло. Два пълни тумана излязоха на нова позиция и се насочиха към множеството, спускащо се от хълма. Други два ускориха ход на равното и се понесоха към него като чук, размазващ персийските редици.

Хулегу видя как в небето се понасят десетки хиляди стрели и се изсипват отново и отново с глухи удари върху щитовете. Двете сили приближаваха, персийските редици рухваха под новата атака, очуканите им щитове не спасиха почти никого. Той се изправи в стремената, за да види как пиките се насочват напред. Редица от петстотин воини удари врага и премина през него, като мачкаше и сечеше. Хулегу изрева развълнувано и даде нови заповеди на командирите си. Персите бяха притиснати от две страни в капан, сякаш замислен от самия него. Един последен поглед към хълма му показа как новите тумани избиват персийските резерви, помитат кавалерията им и ги обсипват с порой черни стрели.

Битката бе приключила, но клането тепърва започваше. Мнозина перси захвърлиха оръжия и се опитаха да избягат или просто стояха с вдигнати ръце и изричаха последните си молитви. Биваха посичани или прострелвани от упор от туманите. Те не приемаха пленници.

Туманите на Хулегу надигнаха глави и загърбиха умората — гордостта ги караше да покажат всичко от себе си в присъствието на сънародници. Допреди малко бяха здравата притиснати и не показаха никаква милост, когато врагът започна да отстъпва. Избиването продължи през целия ден и когато слънцето започна да клони към запад, противниците бяха разпокъсани и ги събираха като стада на малки групи. Ранени стояха сред мъртвите и докато минаваше покрай един от тях, Хулегу използва прекършена пика вместо сопа и счупи врата му, просвайки го върху купчината трупове.

Отделните мингхани препускаха през бойното поле като хапещи мравки, издирвайки нови жертви, докато последните врагове бягаха в ужас с надеждата да се скрият в сумрака. Жегата започна да намалява и Хулегу свали шлема и разтри потното си теме. Денят беше хубав. Подухна топъл ветрец, понесъл миризмата на кръв. Хулегу затвори с облекчение очи и обърна лице към него. Отправи благодарност на бащата небе за спасението си и после му хрумна да благодари и на християнския бог. Китбука би се насладил на сцената и Хулегу можеше само да съжалява, че приятелят му не е жив, за да я види.

Отвори очи, когато монголските рогове засвириха победоносно — плътен нисък тон, бързо подет от всеки туман. От звука кожата по ръцете му настръхна. Той изсвири остро през зъби, за да привлече вниманието на командирите си и загледа как се развяват знамената му, привиквайки старшите си военачалници. Монотонният звук на победата продължаваше, изпълвайки долини и отеквайки в околните хълмове. Хубав звук.

Туманите му започнаха да ограбват мъртвите и на доста места избухваха свади, когато неговите воини си оспорваха правата върху оръжия и доспехи с новодошлите. Хулегу се разсмя при вида на търкалящите се в прахта мъже, които само допреди малко се бяха сражавали като братя. Сънародниците му бяха свирепи като истински вълци.

Докато командирите се събираха, видя дузина конници да се отделят от един туман и да поемат в тръс към него с развети знамена, като внимателно водят понитата си между труповете.

Уриан-Хадай беше преценил битката, докато влизаше в нея. Когато погледите им се срещнаха, и двамата знаеха, че Хулегу му е длъжник. Макар да бе принц и хан на собствено ханство, Хулегу заговори пръв, за да почете по-възрастния мъж.

— Започвах да си мисля, че ще ми трябва цял ден, за да ги довърша, орлок — рече той. — Добре си дошъл. Имаш моето гостоприемство и се надявам тази вечер да споделиш храната ми.

— За мен е удоволствие да помогна, господарю. Не се съмнявам, че накрая щеше да постигнеш победа, но щом съм ти спестил половин ден, това е хубаво.

Двамата се усмихнаха и Хулегу изтри отново потта от лицето си.

— Къде е брат ми Кублай, орлок? С теб ли е?

— Не и днес, господарю, макар че съм негов човек. С радост ще обясня, докато се храним.

Когато туманите напуснаха бойното поле, слънцето вече беше залязло. Нагорещените през деня брони изстиваха с пукот и телата в тях потръпваха понякога часове след смъртта. Опитни ветерани разказваха какви ли не истории как са виждали мъртви воини да се оригват и дори да се надигат за момент в седнало положение, преди да паднат отново. Мястото не беше приятно за нощувка и Хулегу знаеше, че ще трябва да прати хората отново тук, за да довършат разграбването. Поведе Уриан-Хадай и воините му към тревиста равнина на няколко мили на запад, почти в подножието на възвишенията. Там бе устроил лагер и преди луната да достигне зенита си, за всички имаше топла яхния и толкова твърд хляб, че можеха да го използват вместо лъжици, преди да омекне.

Хулегу беше в превъзходно настроение, докато хората на Уриан-Хадай сваляха снаряжението си и се грижеха за конете. Туниката му бе мокра от пот, но той изпита огромно облекчение да се отърве от бронята и да усети нощната прохлада по голите си ръце и лицето. Седна срещу орлока на Кублай; изгаряше от любопитство, но остави мъжа да яде и пие, преди да го засипе с въпроси. Нищо не уморява човек повече от сражение и туманите никога не изпускаха възможността да се нахранят добре след битка, стига да имаха тази възможност. Те бяха професионалисти, за разлика от мъртвите перси на бойното поле.

Когато приключи с храненето, Уриан-Хадай подаде купата си на слугата и избърса пръсти в гамашите си, добавяйки още малко мазнина към почернялата мръсотия по тях.

— Господарю, аз съм прям човек, така че ми позволи да говоря направо — рече той. Хулегу кимна. — Брат ти Кублай те моли да стоиш настрана от битките, които предстоят. Обяви се за хан и ще се бие с Арик-Боке. От теб иска единствено да останеш в ханството си и да не се намесваш.

Хулегу се опули, докато слушаше. Поклати невярващо глава.

— Арик-Боке е хан — дрезгаво рече той, мъчейки се да проумее чутото. — Аз бях там, орлок. Дадох клетва.

— Поръчано ми е да ти предам това, господарю. Брат ти Кублай те призовава да стоиш настрана, докато не се разбере с по-малкия си брат. Той няма вражда с теб, но не иска да избираш между братята си във време на война.

Уриан-Хадай наблюдаваше с тайна надежда събеседника си. Кублай не бе дал заповед да атакува, но туманите на орлока вече бяха сред воините на Хулегу. Само при един негов вик можеха да избият хиляди. Хората на Хулегу се смееха и разпускаха сред тях и орлокът знаеше, че може да победи.

Погледът на Хулегу се зарея към лагера и може би той също разбра заплахата. Поклати отново глава и изражението му стана сурово.

— Днес ми помогна, орлок. Благодарен съм ти за това. Посрещнах те като гост в лагера си, но това не ти дава право да ми казваш да погазя клетвата си. Когато слънцето изгрее…

Млъкна и гневът му започна да утихва, изтикан от объркването.

— Как изобщо е възможно това? Кублай не се е върнал в Каракорум. Щях да науча.

— Господарят ми е хан — сви рамене Уриан-Хадай. — Брат ти Арик-Боке не трябваше да се обявява за такъв. Въпросът ще се реши за един сезон и държавата ще продължи напред — водена от законния си владетел.

— Защо Кублай не дойде при мен лично? Защо е изпратил теб, Уриан-Хадай?

— Има да води война, господарю. Не мога да ти съобщя всичките му планове. Говоря с неговия глас и всичко, което казвам, е истина. Той не иска от теб да нарушаваш клетвата си. От обич към теб само те моли да останеш настрана, докато въпросът се разреши.

Хулегу отпусна глава на ръцете си и се замисли. Арик-Боке и Кублай му бяха братя. Идеше му да ги хване за вратовете и хубаво да ги разтърси. За хиляден път му се прииска Монгке да беше все още жив и да му каже какво да прави. Беше се заклел, но ако Арик-Боке наистина не бе прав да взема ханската власт? Още тогава се носеха приказки, някои се питаха защо не е изчакал завръщането на Кублай. И ето го резултата. Умът му почти не побираше размерите на разрухата, грозяща да се стовари върху държавата.

В най-добрия случай щеше да изгуби един брат и това щеше да е като удар с нож в гърдите, при това толкова скоро след загубата на Монгке. В най-лошия държавата щеше да се разпадне в конфликта и народът щеше да остане уязвим за заобикалящите го от всички страни врагове. Всичко създадено от Чингис щеше да бъде унищожено само за едно поколение. В това нямаше право и криво, нямаше претенция, която да стои по-високо от другите. Но Арик-Боке беше хан. Каквото и да казваше Кублай, това бе твърдо установено и непоклатимо. Хулегу оклюма още повече.

— Това е моето ханство — промърмори той сякаш на себе си и сведе глава.

— И ще си остане такова, господарю. Ти си го завоювал и то няма да ти бъде отнето. Господарят ми знаеше, че ще се разстроиш. Твоята болка е и негова, умножена хилядократно. Единственото, което желае Кублай, е бързо уреждане на проблема.

— Би могъл да остане настрана — едва чуто прошепна Хулегу.

— Не може, господарю. Той е хан.

— Какво значение има това за мен, орлок? — остро попита Хулегу и вдигна глава. — В живота няма правила. Каквото и да е писано или изречено от шамани, човек не е обвързан с нищо освен със самия себе си. Нищо освен веригите, които сам си е избрал. Законите и традициите не означават нищо, ако разполагаш със сила.

— Кублай разполага със сила, господарю. Докато ние двамата с теб говорим тук, той препуска към Каракорум. Въпросът ще се реши, преди да настъпи зимата, по един или друг начин.

Хулегу взе решение и устните му се свиха в тънка линия.

— Това е работа между братята ми, орлок. Не искам да имам нищо общо. На север има градове, които още са против мен. Ще прекарам сезона в обсади. Когато приключа, ще поема на изток към Каракорум и ще видя кой управлява.

— Мъдър избор, господарю. Съжалявам, че ти причиних болка.

Хулегу раздразнено изсумтя.

— Намери си друг огън, орлок. Уморих се да гледам лицето ти. Щом слънцето излезе, ще си тръгнеш оттук. Получи отговора ми. Ще изчакам.

Уриан-Хадай се надигна и се намръщи, когато коленете му прещракаха. Вече не беше млад и се запита дали може да се доверява на думата на човек, който не признава никаква сила на света освен собствената си способност да унищожава и води. Честният отговор беше, че не може.

За момент се замисли дали да не извика заповедта на хората си. Те бяха готови и само чакаха думата му. Така с един удар можеше да премахне важен играч от борбата.

Въздъхна. Другата възможност бе да приеме думата му и може би по-късно да съжалява. Кублай вече беше изгубил един брат. Уриан-Хадай се поклони и тръгна към друг огън. Знаеше, че тази нощ няма да може да мигне.