Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Conqueror, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Завоевателят

ИК „Бард“, София, 2011

Английска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Петя Чолакова

ISBN: 978-954-655-273-0

История

  1. — Добавяне

17.

Яо Шъ беше изпълнен със странни чувства, докато се полюшваше в каруцата, която го отвеждаше в сунските земи. Като млад монах бе познавал Чингис още преди да стане първия хан на монголите. Беше загърбил естествения ход на живота, за да наблюдава как онзи невероятен човек обединява племената и атакува Дзин. Дори по онова време Яо Шъ се беше надявал да повлияе на хана, да докара цивилизацията в двора му.

Годините някак отминаха, Яо Шъ беше изгубил от поглед първите си амбиции. Странно бе как човек може да се забрави в хилядите задачи, изникващи всеки ден. Винаги имаше някакъв проблем за решаване, някаква работа за вършене. Позволил беше животът да изтече между пръстите му и с всяка година все по-рядко и по-рядко вдигаше очи от занимаващите го в момента подробности. Имаше време, когато можеше да запише амбициите и желанията си само на един лист. Все още не бе сигурен дали е изгубил способността си да мисли ясно, или просто е бил наивен.

Въпреки това беше запазил надеждата жива. След смъртта на Чингис Яо Шъ бе продължил да работи с Угедай хан, а после и с Торогене като регент. Беше останал в Каракорум като първи съветник през краткото и горчиво управление на Гуюк. Угедай беше обещаващ, помисли си той, загледан в миналото. Третият син на Чингис беше човек с големи планове и мечти, но сърцето му го предаде и начело на държавата застана слабият му син. Яо Шъ въздъхна, взирайки се в плътните редици, яздещи навсякъде около него. Беше остарял в служба на ханове.

Възкачването на Монгке беше ужасен удар. Ако някога се бе раждал човек от тестото на Чингис, това беше именно Монгке. Чингис беше безмилостен, но пък бе заобиколен от врагове, твърдо решени да го унищожат. Той се беше изградил в конфликти и бе прекарал целия си живот във войни. Яо Шъ се усмихна печално на спомените за стария кучи син. Философията на Чингис хан би шокирала будистките му учители дотам, че да ги вкара едва ли не в ступор. Те никога не бяха срещали някого като онзи вятърничав унищожител на градове. У Чингис всички неща се събираха в едно. Беше запазил младия си народ, като избиваше враговете си, а в същото време това му доставяше огромно удоволствие. Яо Шъ си спомни как Чингис се беше обърнал към дзинските първенци по въпрос за откуп. Беше им казал най-сериозно, че заловен мюсюлманин може да откупи свободата си за четирийсет жълтици, а цената на дзински първенец е само едно магаре.

Изкиска се тихо. Монгке не беше наследил това чувство за хумор. То бе привличало мъжете към Чингис, те усещаха у него онзи буен и ликуващ живот, който Яо Шъ не беше срещал у никого другиго. Определено не и у внука му. Въпреки искрените си усилия да бъде добър хан, Монгке не показваше истинско разбиране на нещата. Докато гледаше назад през поколенията, Яо Шъ се запита с тревога дали не е пропилял живота си, привлечен като нощна пеперуда към фенер, изживявайки най-добрите си години просто така, за нищо.

Фенерът беше угаснал със смъртта на Чингис. Яо Шъ си бе казвал много пъти, че трябваше да се върне у дома тогава, след като сънят приключи. Самият той би посъветвал друг на негово място да направи именно това. А вместо това бе останал да види какво ще стане, беше поемал задачи, докато Угедай не започна да му се доверява за всичко.

Загледа се към гъстите редици конници. Най-сетне бе взел решение да напусне двора. Не, Монгке го беше направил вместо него, когато прогони с камшик дзинските чиновници от Каракорум и показа, че градът вече не е място, където цивилизованите хора са добре дошли. Изпита почти облекчение, когато започна да се подготвя за дългото пътуване към дома. Не притежаваше почти нищо и беше раздал по-голямата част от богатството си на бедните в Каракорум. Не се нуждаеше от много и знаеше, че има манастири, които биха го приели като изгубен син. Мисълта как угощава будистките монаси с истории за приключенията си беше примамлива. Можеше дори да им чете „Тайната история“ и да им представи една съвсем различна гледна точка към света. Съмняваше се, че ще повярват и на половината от онова, което бе видял.

В Каракорум Яо Шъ беше гледал с тъга колекцията си от книги, когато бе пристигнал вестоносец с новината накъде тръгва Кублай. Старецът се бе усмихнал на прищевките на съдбата. Проблемът как ще измине безопасно хилядите мили на изток беше решен. Щеше да тръгне с Кублай до земите на Дзин и една нощ щеше да стане от постелката си при огнището и да се махне от спомените на всички. Не беше обвързан с клетва към никой жив и имаше известно равновесие в това, че монголите го отвеждат в родината, както навремето го бяха извели от нея.

Ала това така и не се случи. През месеците пътуване и разговори отново бе запленен от Кублай и интересът му пламна, докато младият мъж обикаляше новите си владения в Дзин и говореше. О, как говореше само! Яо Шъ винаги беше знаел, че Кублай е интелигентен, но идеите и безграничното му любопитство бяха събудили въображението на съветника. Хиляди нови стопанства бяха прегледани и регистрирани само за няколко месеца. Кублай щеше да бъде земевладелец, който взема само една скромна част от доходите и оставя хората си да преуспяват. Яо Шъ не смееше да повярва, че най-сетне е намерил наследник на Чингис, който може да обича толкова дзинската култура. Една пролетна вечер бяха спрели само на трийсет мили от стар манастир, но въпреки това Яо Шъ остана в каруцата си през цялата нощ и не направи нито една крачка към него. Каза си, че една година повече няма да има особено значение.

Сега бе на път към сунския град Та-ли и отново в сърцето му се надигна надежда. Беше видял Кублай да пощадява четирийсет хиляди пленници и се съмняваше, че младият мъж изобщо разбира какво невероятно събитие е това. Орлокът Уриан-Хадай все още се чумереше в гера си и не можеше да проумее защо е бил посрамен пред собствените си хора. Яо Шъ поклати учудено глава, отчаяно се надяваше да не се разочарова и този път. Чингис беше унищожавал градове, за да отправи послание до всички, които помислят да му се противопоставят. Яо Шъ се беше отчаял и не вярваше, че ще открие някой негов потомък, който да не се опитва да подражава на великия хан.

Вече не можеше да се махне. Трябваше да види какво ще стори Кублай с този град. За първи път от десетилетия Яо Шъ усещаше вълнение и имаше цел. Кублай беше различна порода от братята си Хулегу и Монгке. Все още имаше надежда за него.

 

 

Районът Юнан беше един от най-слабо заселените в земите на Сун. Само един град свързваше отдалечената територия с останалите части на обширната държава. Изхранваха го няколко хиляди стопанства и само дузина села и малки градчета. Може би от векове населението не се беше увеличавало и преимуществата на мира бяха очевидни. Войската на Кублай минаваше през безкрайни земи с тлъста почва, покрита с оризища или зърнени култури; виждаха се стада от рядка порода говеда с дълги рога, за които се говореше, че дават най-доброто месо на хиляди мили наоколо.

Та-ли беше опасан с висока стена и яки порти, макар че предградието на търговците бе плъзнало към вътрешния град като мъх по камък. Тази част от Сун се намираше на цял свят разстояние от земите, завладени от Чингис. Никой не беше виждал монголски воин или друга войска освен тази на императора.

Кублай се взираше в спокойната, тиха сцена, в която войската му изобщо не се вписваше. Виждаше пушека, издигащ се от хилядите комини над града, но селяните бяха зарязали нивите си и бяха потърсили убежище зад стените. Земята и предградията бяха изоставени и се простираха, докъдето стигаше поглед.

Почвата бе суха, воините се намираха достатъчно близо до града, за да могат жителите му да ги наблюдават смълчани от ужас. Кублай каза нещо на Баяр и остана на мястото си, докато заповедта му бъде предадена надолу по веригата на командването. Монголската войска се спеши и започна да изгражда лагера си.

Кублай гледаше как издигат гера му, като най-напред връзват дървената рамка. Всичко се вършеше от група воини и благодарение на рутината строежът вървеше бързо. Издигнаха централния стълб и закрепиха за него по-тънките пръти на покрива, като ги връзваха с влажни сухожилия. Накрая положиха дебелото покритие от плъст, наместиха малката врата и внесоха печката. Чаби и Джъндзин приближиха, яхнали едно пони; момчето беше хванало майка си през кръста. Кублай разпери ръце и Чаби приближи коня, за да може Джъндзин да скочи към баща си.

Кублай изпъшка и залитна назад, докато поемаше тежестта му.

— Вече си твърде голям за това — каза той и го задържа за момент, преди да го пусне на земята. На Джъндзин вече му личеше, че ще бъде висок като баща си, а очите му имаха онзи златист цвят, който отличаваше кръвната линия на Чингис. Той се изпъна колкото се може повече, с което разсмя баща си.

— Лъкът ти е тук, Джъндзин. Вземи го от гера и ще ти помогна да се упражняваш.

Момчето нададе ликуващ вик и изчезна през вратата. Усмивката се задържа на лицето на Кублай. Усещаше силно отговорността да бъде баща. След време Джъндзин щеше да стане самостоятелен мъж, но за момента си оставаше дете, дългокрако и кльощаво, с два щръкнали зъба отпред. Кублай се радваше, че е взел семейството си на похода. Жената и децата на Уриан-Хадай бяха на сигурно място в Каракорум, но Кублай не искаше да оставя дълго Джъндзин на грижите на Монгке. Това щеше да отчужди сина му от него.

Кимна на воините, които се поклониха и забързаха да издигнат собствените си жилища. Докато Чаби се спешаваше и го целуваше по врата, личните му слуги влязоха в гера с хранителните продукти и голям чайник. Отвътре Джъндзин питаше къде му е колчанът. Кублай игнорира гласовете и предпочете да прекара последните моменти дневна светлина загледан към града, който трябваше да превземе. Първият му град.

Чаби го прегърна през кръста.

— Бременна съм — каза тя.

Кублай се обърна и я задържа на ръка разстояние. Сърцето му подскочи и той я прегърна. По-големият брат на Джъндзин беше умрял като бебе, после имаха и едно мъртвородено. Заболя го, когато отново видя в очите й надеждата, смесена със страх.

— Това дете ще бъде силно — рече той. — Ще се роди по време на поход! Момче ли ще бъде? Ще накарам шамана да хвърли костите. Ако е момче, трябва да му изберем име.

— Още не — с насълзени очи каза Чаби. — Нека първо се роди, после ще му даваме име. Не искам да погребвам още едно дете.

— Няма да се наложи, жено. Онова беше в Каракорум, когато бащата беше някакъв си кекав учен. А сега той е свиреп военачалник, командващ желязо и огън. Завинаги ще запомня, че ми го каза, преди да превзема първия си град. Мога да го кръстя Та-ли, макар да ми звучи малко момичешко…

Чаби сложи длан на устата му.

— Шшш, съпруже. Никакви имена. Просто се моли да оживее и после ще си говорим за имена, колкото искаш.

Той я прегърна отново и двамата останаха заедно насред лагера. Чаби усети как мислите на Кублай се насочват към града, който трябваше да завладее за хана.

— Справяш се добре — промълви тя и положи глава на рамото му.

Той кимна, но не отговори. Запита се дали Чингис някога е бил обхващан от подобен трепет. Стените на Та-ли изглеждаха яки и непристъпни.

Влизаха в гера, когато се появи Яо Шъ. Старецът вдигна ръка за поздрав и Кублай отвърна на жеста. Познаваше Яо Шъ, откакто се помнеше, и монахът винаги беше добре дошъл.

— Ще искаш ли да ти чета тази вечер, господарю? — попита той.

— Не… разбира се, освен ако не си намерил нещо, което си заслужава да се чуе.

Кублай не можеше да се сдържи да не провери. Яо Шъ имаше талант да изравя интересни текстове на всевъзможни теми, от чифтосването при животните до правенето на сапун.

Старецът сви рамене.

— Имам едни записки за управлението на прислугата в дома на благородник. Могат да почакат до утре, ако си уморен. Аз… надявах се да поговорим по други въпроси, господарю.

Кублай беше яздил цял ден. Макар новината на Чаби да бе подпалила кръвта му, вълнението вече отшумяваше. Беше ужасно уморен, но Яо Шъ не беше човек, който би го тормозил с маловажни подробности.

— Тогава влез да вечеряш с нас, бъди мой гост, стари приятелю.

Наведоха се да минат през вратата и Кублай се настани на леглото покрай заоблената стена, като бронята му изскърца. Надуши миризмата на овнешкото с подправки, което се печеше на големия тиган, и устата му се напълни със слюнка. Запази мълчание, докато Чаби не им поднесе плитки купички солен чай. Джъндзин беше намерил лъка и колчана си и ги беше поставил в скута си, като едва се сдържаше на едно място. Кублай не обърна внимание на нетърпеливия му поглед и отпи, усещайки как горещата течност го освежава.

Яо Шъ също прие купичката, но му беше неудобно да говори пред жената и сина на Кублай. Въпреки това той трябваше да знае. Предвид възрастта му, Кублай беше последният му ученик. Други нямаше да има.

— Защо пощади онези хора? — попита най-сетне той.

Кублай свали купата си и го изгледа странно. Чаби погледна над тигана, а Джъндзин престана да се върти и като че ли забрави напълно лъка.

— Странен въпрос за един будист. Мислиш, че трябваше да ги избия ли? Уриан-Хадай определено беше на това мнение.

— Чингис би възразил, че смъртта им ще бъде предупреждение за всички, които се осмелят да се изправят срещу него. Той беше човек, който разбираше силата на страха.

Кублай се изкиска, но смехът му беше безрадостен.

— Забравяш, че двамата с Монгке пътувахме с него, макар че тъкмо се бяхме научили да седим на гърба на коня. Виждал съм бялата му шатра пред градските стени.

Намръщи се и хвърли поглед към Джъндзин.

— Виждал съм също червената и черната след тях.

— Но ти пощади армия, която може отново да вземе оръжието.

Кублай сви рамене, но погледът на стареца не трепна. Младият мъж заговори отново под мълчаливия му натиск:

— Аз не съм като дядо си, старче. Не искам да се бия за всяка стъпка по тази земя. Дзинците не бяха особено верни на своите водачи. Надявам се тук да открия същото.

Замълча. Не му се искаше да разкрива прекалено много надеждите си. Когато Яо Шъ не каза нищо, продължи с тих глас:

— Когато се изправят срещу туманите ми, ще знаят, че да се предадат няма да означава край за тях. Това ще ми помогне да спечеля. Захвърлят ли оръжията си, ще ги пусна да си вървят. След време ще проумеят, че може да се вярва на думата ми.

— А градовете? — неочаквано попита Яо Шъ. — Техните жители са заложници на първенците. Не могат да се предадат, дори да искат.

— Тогава ще бъдат унищожени — спокойно отвърна Кублай. — Повече не мога да направя.

— И би избил хиляди заради безумието на шепа хора — каза Яо Шъ. В гласа му имаше тъга и Кублай впери поглед в него.

— Какъв избор ми остава? Затварят портите си пред мен, а брат ми наблюдава.

Яо Шъ се наведе напред с блеснали очи.

— Тогава покажи на Монгке, че има и друг начин. Изпрати пратеници в Та-ли. Обещай да пощадиш хората. Сунските армии са твоя грижа, а не търговците и селяните.

Кублай се изкиска.

— Търговците и селяните никога няма да се доверят на внук на Чингис. Сянката му ме следва, Яо Шъ. Ти би ли отворил портите си пред монголска войска? Не мисля, че аз бих го сторил.

— Тези може би не. Но следващите ще го направят. По същия начин, по който освободените войници ще разнесат мълвата за великодушието ти из земите на Сун.

Яо Шъ замълча, за да може Кублай да обмисли думите му, след което продължи:

— В собствената им история има един сунски генерал на име Цао Бин, който превзел град Нандзин без нито една жертва. Следващият град отворил портите си за него, защото знаел, че няма да има клане. Разполагаш с могъща войска, Кублай, но най-добрата сила е онази, която не се налага да използваш.

Кублай замислено отпи от чая си. Идеята допадаше на някаква част от него. Друга част пък копнееше да впечатли Монгке. Дали щеше да се чувства добре след клането, което очакваше брат му? Потръпна леко. Определено не. Осъзна, че мисълта за това бе тежала на раменете му като бронята, която беше принуден да носи. Дори само идеята за алтернатива беше като светлинка в тъмна стая. Пресуши купата си и я остави настрани.

— Какво станало накрая с Цао Бин?

Яо Шъ сви рамене.

— Май бил предаден, отровен от собствените си хора, но това не намалява значението на делата му. Ти не си дядо си, Кублай. Чингис изобщо не се интересуваше от дзинската култура, докато ти можеш да видиш достойнствата й.

Кублай се замисли за инструментите за мъчения, който бе открил в изоставени военни постове, за улиците с кървави петна и разлагащите се тела на престъпници. Помисли си за масовото самоубийство по стените на Йенкин, когато шейсет хиляди момичета предпочели да се хвърлят от тях, вместо да видят града си превзет от Чингис. Светът обаче беше сурово място, накъдето и да погледнеш. Дзинците не бяха по-добри от дебелите християнски монаси, които не губят апетита си, докато пред тях изкормват еретици. Под погледа на Яо Шъ той се замисли за печатните книги, които бе виждал, за огромните набори йероглифи, гравирани върху дърво и подредени с умопомрачително старание и усилия само за да разпространяват идеите на дзинските градове. Помисли си за храната им, за фойерверките, за хартиените пари, за компаса, който държеше сред нещата си и който незнайно как сочеше все в една и съща посока. Те бяха изобретателни хора и той ги обичаше много.

— Превзел град без нито една жертва? — тихо попита Кублай.

Яо Шъ се усмихна и кимна.

— Мога да го направя, старче. Или най-малкото да опитам. Ще изпратя посланици в Та-ли и ще видим.

На следващата сутрин Кублай заповяда на войската си да обкръжи града. Приближаваха Та-ли от четири посоки в масивни колони, които се събраха извън обсега на оръдията. Хората зад стените щяха да видят, че няма измъкване, и ако още не знаеха, щяха да разберат, че армията на императора няма и не би могла да им се притече на помощ. Кублай нарочно поиска да видят силата му, преди да изпрати хората си да преговарят. Яо Шъ изказа желанието си да бъде един от малката група, която щеше да влезе в града, но Кублай му забрани.

— Следващият път, старче, обещавам ти. Жителите на Та-ли може и да не са чували за Цао Бин.

 

 

Административната зала на Та-ли представляваше голо помещение без никакви удобства. Стените бяха покрити с бял гипс, подът беше от рядко твърдо дърво, чиято повърхност бе разчертана по ширината на залата, така че посетителите вървяха по деликатна плетеница от фигури, докато се озоват пред префекта на града.

Мън Гуан се взираше през малката капандура, докато чакаше. Виждаше ситния дъжд високо горе, почти като мъгла от сивото небе, което отразяваше така добре настроението в града. Носеше регалиите на поста си — дебела златоткана дреха върху копринена туника. Тежестта й му действаше успокояващо; знаеше, че богато украсената шапка и наметалото са по-стари от него и са били носени от по-добри мъже или най-малкото от такива с по-добър късмет. Отново се озърна към откритото помещение и остави спокойствието му да се предаде и на него. Тишината бе един вид друго наметало, пълната противоположност на монголите с техния детински гняв и непрестанна врява. Чу отдалеч как пристигат, тропайки по коридорите на правителствените сгради, без да се замислят за достойнството или възрастта на всичко наоколо. Стисна мълчаливо зъби. Вниманието му беше така изострено, че усети как стражите се напрягат да видят натрапниците и настръхват като свирепи хрътки. Каза си, че самият той не бива да показва подобни чувства. Императорската войска го бе предала, беше оставила града му на милостта на груби и агресивни чужденци. Приготвил се беше за смъртта, но после монголският военачалник бе изпратил дузина от хората си пеша към градските стени.

Вместо оръдеен изстрел Мън Гуан бе получил любезна молба за аудиенция. Още не знаеше дали това не е някаква подигравка, начин монголите да се насладят на унижението му. Та-ли не можеше да устои на войската, която го бе обкръжила в черни колони. Префектът не беше от хората, които се залъгват с напразни надежди. Знаеше, че ако монголите бяха пристигнали година по-късно, тук щеше да има армии, способни да защитят провинция Юнан, но разстоянията бяха огромни и плавното течение на времето изведнъж беше спряло около града му. Трудно бе дори да даде израз на яростта, която го беше обзела. Заемаше този пост вече трийсет и седем години и през цялото това време градът работеше и спеше в мир. Преди пристигането на монголите Мън Гуан беше доволен човек. Името му нямаше да остане в историята и най-много обичаше да се хвали пред дъщерите си именно с това майсторско постижение. А сега подозираше, че ще намери място в аналите, освен ако бъдещите владетели не заповядат на писарите си да премахнат името му от официалните хроники.

Докато монголските пратеници влизаха в залата, Мън Гуан се помъчи да не се намръщи при мисълта, че ботушите им съсипват фино изработения под. Дървото блестеше на светлината на утрото тъмночервено и излъскано от вековете търкане и мазане с восък. За негово изумление монголите донесоха със себе си воня, която напълно заглуши аромата на лака. Очите му се разшириха, когато тя удари ноздрите му, но не му оставаше друго, освен да се престори, че не я забелязва. Гадната смрад на разложено месо и мокра вълна надвисна като физическа сила в помещението. Запита се дали те изобщо я долавят и дали съзнават какъв ужас всяват у него със самата си поява тук.

От дузината мъже десет имаха червеникавата кожа и широките рамене, които свързваше с монголите, докато другите двама бяха с по-цивилизовани черти, макар и леко загрубели от смесената кръв. Предположи, че са от Дзин на север, от слабаците, чиито земи бяха покорени от Чингис. Двамата мъже се поклониха леко, наблюдавани с интерес от монголските си спътници. Мън Гуан затвори за момент очи и се приготви да изтърпи оскърбленията, които предстояха. Нямаше нищо против, че ще изгуби живота си. Човек може да избере да се освободи от него като от тенекиено канче и небето ще погледне благосклонно на подобен жест. Достойнството му обаче бе нещо съвсем друго.

— Господарю префект — започна единият от дзинците, — името на този смирен пратеник е Ли Ун. Нося ти думите на Кублай Борджигин, внук на Чингис хан, брат на Монгке хан. Господарят ми ни изпрати да обсъдим предаването на Та-ли. Той се закле пред свидетели, че нито един мъж, жена или дете няма да пострадат, ако градът го признае за свой господар и владетел. Поръчано ми е да предам, че ханът обявява този град и тези земи за свои. Той няма интерес да вижда как реките потичат червени. Иска мир и ти предлага възможност да спасиш живота на онези, които се обръщат за съвет към теб.

Кръвта бавно се отдръпна от лицето на Мън Гуан, докато Ли Ун изричаше отровно дръзките си думи. Стражите на префекта реагираха по същия начин, стиснаха дръжките на мечовете си и се загледаха напред, без да помръднат от местата си. Малката монголска група не бе въоръжена и префектът копнееше да заповяда на хората си да се нахвърлят върху нахалниците и с бързи удари да сложат край на арогантността им. Видя как монголите се оглеждат и мърморят нещо на варварския си език. Почувства се омърсен от присъствието им и се застави да остане неподвижен, докато мислеше. Дребният дзински предател го гледаше с очакване и на Мън Гуан му се стори, че вижда насмешка в очите му. Това вече беше прекалено.

— Какво е един град? — внезапно рече той и сви рамене. — Ние не сме тъпоумни дзински селяни без капка чест и без място на колелото на съдбата. Живеем за удоволствието на императора. Умираме по негова заповед. Всичко, което виждате, е негово. Не мога да предам нещо, което не е мое.

Ли Ун остана абсолютно неподвижен и останалите заслушаха превода на сънародника му. После заклатиха глави и изръмжаха нещо нечленоразделно. Мън Гуан бавно се изправи и погледна към стражите, които извадиха дългите си мечове. Монголите наблюдаваха представлението с пълно безразличие.

— Ще предам думите ти на господаря си, господарю префект — каза Ли Ун. — Той ще бъде… разочарован, че отказваш великодушието му.

Яростта опари гърдите на Мън Гуан и пребледнелите му бузи отново пламнаха. Дзинският предател говореше невъзможни неща, които нямаха място в тихия ред на тази провинция. За момент префектът не бе в състояние дори да изрази отвращението и презрението си. Нямаше значение, ако ще пред стените да чакаха милион воини. Те не съществуваха и нямаха нищо общо със съдбата, която беше избрал. Знаеше, че ще бъде благодарен, ако императорът спаси Та-ли. Но ако той бе решил да остави града да бъде унищожен, значи такава беше съдбата му. Мън Гуан не можеше да вдигне ръка, за да се спаси. Помисли за жените и дъщерите си. Знаеше, че те също ще предпочетат смъртта пред безчестието, което този глупак му предлагаше да обмисли. Изобщо не ставаше дума за избор.

— Заловете ги и ги вържете — най-сетне каза той.

Двамата дзински преводачи нямаха време да повторят думите му и Ли Ун го изгледа изцъклено, зяпнал като шаран. Стражите се задвижиха, преди Мън Гуан да завърши заповедта.

Щом бяха нападнати, стоящите досега безразлично монголи за миг се разфучаха, заблъскаха и заудряха с юмруци, ботуши, лакти и както им попадне. Това бе поредното доказателство за диващината им и Мън Гуан изпита още по-голямо презрение към тях. Видя как един от стражите залита назад след удар в носа и трябваше да се извърне, за да не го засрамва още повече. Съсредоточи се отново върху капандурата и приличащия на пара дъжд. В залата се втурнаха още стражи и той престана са обръща внимание на приглушеното пъшкане и виковете, докато пратениците най-сетне не замлъкнаха.

Когато свали глава, трима от групата бяха в безсъзнание, а останалите, задъхани, се мъчеха да скъсат въжетата, оголили зъби досущ като животни, каквито и бяха. Не се усмихна. Помисли си за библиотеките и архивите на Та-ли, които заплашваха те, и изпита единствено презрение. Никога не биха разбрали, че възможностите за един цивилизован човек не включват малодушно предаване, независимо от последствията. Начинът да умреш винаги е в крайна сметка личен избор, стига да можеш да го разбереш наистина.

— Отведете ги на площада — каза той. — След като се освежа, ще присъствам на бичуването и екзекуцията им.

Вонята им се беше засилила, когато бяха започнали да се потят, и сега изпълваше помещението. Мън Гуан с мъка се овладя да не повърне и задиша съвсем плитко. Определено трябваше да се преоблече, преди да приключи с тази мръсна работа. И щеше да заповяда да изгорят тези одежди, докато се къпе.