Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Conqueror, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Завоевателят

ИК „Бард“, София, 2011

Английска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Петя Чолакова

ISBN: 978-954-655-273-0

История

  1. — Добавяне

11.

Торогене седеше в сама в притихналата зала в летния дворец на съпруга си, осветявана от една-единствена лампа, която съскаше тихо. Беше облечена спретнато в бял дел и нови пантофи от бял лен. Сивата й коса беше прибрана плътно назад, нито един кичур не бе успял да се освободи от двете фиби. Не носеше накити — беше раздала всичко. В моменти като този й бе трудно да погледне назад към живота си, но можеше да се съсредоточи върху настоящето. Макар очите й все още да бяха подути от плач по Гуюк, бе успяла да намери нещо като покой. Всичките й слуги си бяха отишли. При първата вест за войниците, приближаващи по пътя от Каракорум, сърцето й бе прескочило един удар. В двореца имаше дванайсет слуги, някои от които бяха с нея от десетилетия. Със сълзи на очи тя им даде всичкото сребро и злато, което успя да намери, и ги отпрати. Несъмнено щяха да бъдат убити от войниците, сигурна беше в това. Новината за смъртните списъци на Монгке вече беше достигнала до нея, наред с описания на екзекуциите в града. Той премахваше всички, които бяха подкрепили Гуюк да стане хан, и Торогене не беше изненадана, че е изпратил войници за нея. Чувстваше единствено умора.

Когато последният слуга пое по пътя по-далеч от Каракорум, Торогене си намери тихо местенце в двореца, от което да гледа залеза. Беше твърде стара да бяга, дори да си въобразеше, че може да се изплъзне от преследвачите си. Странно бе да очаква неизбежната вече смърт, но откри, че може да пренебрегне страха и гнева и да се изправи пред нея. Мъката по любимия й син бе все още прясна и може би твърде голяма, за да изпитва някаква тъга за самата себе си. Беше изтощена като човек, преживял буря и останал да лежи върху скалите, твърде замаян, за да прави нещо друго, освен да диша и да се взира невиждащо.

От тъмнината отвън се чуха гласовете на хората на Монгке, които слизаха от конете. Различаваше всеки звук — от стъпките им по камъка до подрънкването на снаряжението и броните. Торогене вдигна глава и се замисли за по-добрите години. Съпругът й Угедай беше чудесен човек, чудесен мъж, поразен твърде рано от безмилостната съдба. Ако беше останал жив… Въздъхна. Ако беше останал жив, нямаше да е сама и нямаше да чака смъртта в дворец, който някога бе щастлив дом. Изведнъж се сети за розите, които й бе подарил Угедай. Щяха да подивеят в градините, оставени без грижа. Умът й прескачаше от едно нещо на друго, без да престава да чува приближаващите стъпки.

Не знаеше дали Угедай би се гордял с Гуюк в последните му години. Синът й не беше велик човек. Лишена от всякакво бъдеще, тя виждаше ясно миналото и имаше много неща, за които да съжалява, много пътища, по които й се искаше да не беше тръгвала. Глупаво беше да гледа назад и да мечтае нещата да бяха различни, но не можеше да се сдържи.

Когато нечий ботуш остърга външната врата на залата, мислите й се разпиляха и тя вдигна очи, обзета от внезапен пристъп на страх. Ръцете й се свиха в скута, докато воините се вмъкваха един след друг в помещението. Стъпваха леко с извадени оръжия, готови да посрещнат всяка атака. Едва не се разсмя на предпазливостта им. Изправи се бавно и коленете и гърбът й запротестираха.

Командирът отиде до нея и я погледна озадачено.

— Сама ли си, господарке? — попита той.

За момент очите й блеснаха.

— Не съм сама. Не ги ли виждаш? Съпругът ми, Угедай хан, стои от дясната ми страна. Синът ми, Гуюк хан, стои отляво. Не ги ли виждаш как те гледат какво правиш?

Офицерът леко пребледня и погледът му се стрелна надясно и наляво, сякаш наистина виждаше духовете, бдящи над нея. Намръщи се при мисълта, че другарите му слушат и всяка дума ще бъде съобщена на Монгке.

— Имам заповеди, господарке — едва ли не извинително рече той.

Торогене вирна още повече брадичка и се изпъна.

— Убиват ме кучета — промърмори тя и презрението пропъди страха й. Когато заговори отново, гласът й бе силен. — Всяко нещо си има цена, войнико.

Погледна нагоре, сякаш можеше да види през каменния покрив над главите им.

— Монгке хан ще падне. Очите му ще се напълнят с кръв и няма да познае почивка, сън и покой. Ще живее в болка и мъчения, а накрая…

Офицерът извади меча си и преряза гърлото й с едно бързо движение. Торогене падна със стон, кръвта шурна и опръска ботушите му. Мъжете не казаха нито дума, докато я гледаха и чакаха да умре. Когато всичко свърши, излязоха тихомълком, изнервени от тишината. Възседнаха конете си и потеглиха обратно, без да се поглеждат един друг.

 

 

Докато се изправяше пред Монгке, Илугей се чувстваше странно смутен — чувство, което бе необичайно за него. Знаеше, че е благоразумно за един нов водач да премахне всички, които са подкрепяли предшественика му. Беше съвсем нормално да се премахнат и всички, които имаха кръвна връзка с предишния режим. Това гарантираше, че в бъдеще няма да има бунтове, когато забравените деца съзреят и се научат да мразят. Уроците от собствения живот на Чингис бяха добре научени и от потомците му.

Илугей бе изпитал особено удоволствие да включи собствените си врагове в списъците, които беше подготвил за Монгке — власт, на каквато не се бе наслаждавал досега. Просто изричаше името на писаря и на следващия ден верните гвардейци на хана намираха човека и изпълняваха екзекуцията. Никой не можеше да обжалва списъците.

Но онова, което бе видял тази сутрин, го беше смутило и го бе извадило от обичайното му равновесие. И преди беше виждал мъртвородени. Собствените му жени бяха родили четири такива през годините. Може би заради това от вида на мъничкото тяло му беше призляло. Подозираше, че Монгке ще съзре слабост в това, така че запази гласа си спокоен и напълно безизразен, докато докладваше.

— Мисля, че жената на Гуюк е изгубила ума си, господарю — рече той. — Говореше и плачеше като малко дете. През цялото време държеше в обятията си мъртвото новородено, сякаш е още живо.

Монгке прехапа замислено устна. Беше раздразнен, че такова просто нещо можеше да стане така сложно. Наследникът беше заплаха. Без такъв можеше да върне Огул Хаймиш при семейството й. Напомни си, че е хан по всичко освен по име. Но въпреки това новата му власт си имаше граници. Мислено наруга хората на Илугей, че са навлезли в такива подробности около престъпленията й. Публичното обвинение в магьосничество не можеше да бъде подминато с лека ръка. Сви юмрук и се замисли за хилядите други неща, които имаше да върши за деня. Четирийсет и трима от най-близките последователи на Гуюк бяха екзекутирани само за няколко дни и кръвта им още не беше засъхнала на градското игрище. Щеше да има и още, докато срязваше цирея на Каракорум.

— Обвинението остава — най-сетне каза той. — Добави името й в списъка и да се свършва.

Илугей сведе глава, скривайки собственото си смътно разочарование.

— Твоя воля, господарю.