Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Conqueror, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Завоевателят

ИК „Бард“, София, 2011

Английска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Петя Чолакова

ISBN: 978-954-655-273-0

История

  1. — Добавяне

33.

Силният дъжд плющеше по покрива на къщата, в която се бе настанил Кублай. Собственикът й чакаше навън в полето със семейството си и с тълпа други селяни. Кублай беше минал покрай тях, докато влизаше в селото. Приличаха на полуудавени кутрета. Поне щяха да бъдат оставени живи. Кублай се нуждаеше от укрепеното селище само за тази нощ.

В огнището гореше буен огън и той го приближи, за да изсуши дрехите си. От тях започна да излиза пара. От време на време младият мъж се обръщаше с гръб към огъня, като жестикулираше яростно и говореше за бъдещето.

— Как мога да спра сега? — попита той.

Жена му Чаби се беше излегнала на старата кушетка, видяла множество поправки и кръпки. Новороденото момиче спеше в прегръдките й, но вече помръдваше и вероятно щеше да се събуди всеки момент. Чаби погледна уморено съпруга си и забеляза как годините в Сун са го направили почти кожа и кости. Сигурно самият той не би се познал, ако се изправеше срещу онзи учен, който беше някога. Промяната не беше само физическа, макар да бе направил мускули и движенията му да бяха станали много по-уверени и грациозни. Истинската промяна бе дошла в спечелените сражения и в тактиките, които беше използвал, за да постигне победа. Чаби го обичаше безумно, но в същото време се страхуваше за него. Каквито и да са били намеренията му, Монгке беше успял да кали съпруга й, да го промени. Макар предишният хан да бе мъртъв, тя все още можеше да го мрази най-малкото за това. Не си спомняше кога за последен път Кублай беше отворил книга. Сбирката му си стоеше в каруците под дебелото платно, твърде ценна, за да бъде изоставена, но и хващаща плесен в пролетните дъждове.

— Тя спи ли? — попита Кублай. Гласът му още бе дрезгав от гняв.

— Най-сетне заспа, но те слушам. Каза, че си взел решението. Защо още се тормозиш с това?

— Защото съм толкова близко, Чаби! Мога почти да докосна Ханджоу, разбираш ли? Всичко, което сторих през тези пет години, ме доведе до този момент, а после онзи никаквец брат ми се обявява за хан! Нима трябва да зарежа всичко постигнато и да се върна у дома, пълзящ по корем като куче? Как мога да си тръгна сега?

— Как можеш да не тръгнеш? Само по-тихо, моля те, че ще я събудиш отново.

Чаби беше изтощена от недоспиване. Зърната я боляха от кърменето, но не можеше да остави Кублай да изпадне в паника или да се напие до безсъзнание.

— Когато беше извикан в родината, Субодай така и не се върна обратно на запад — каза Кублай и отново закрачи напред-назад. — Не разбираш ли? Това е моят шанс, моето време. Ако изчезна, Сун няма да падне отново така лесно, дори да успея да се върна. Ще си вземат урок и ще трябва да се бием на всяка проклета крачка. Ако изобщо се върна. Ако не бъда убит на някое далечно бойно поле, сражавайки се срещу собствения си брат! Как може да ми стори това, Чаби? Безполезен, арогантен…

— Не ругай пред детето — предупреди го Чаби.

Кублай я изгледа намръщено.

— То не разбира нищо, жено.

— Не ми викай „жено“, съпруже. Искаше да те слушам и аз те слушам, но каза, че си взел решение да се върнеш у дома. Защо спряхме на това студено място? Защо нищо не е твърдо решено?

— Защото въпросът не е толкова лесен! — озъби се той. Жена му понечи да се изправи. — Къде отиваш?

— Лягам си.

Настроението му се промени и той отиде при нея и коленичи до кушетката.

— Съжалявам. Просто си мислех, че няма да ми се налага да си пазя гърба от собствения си брат. Не и от него. Мислех си, че Арик-Боке винаги ще ме подкрепя.

Чаби погали нежно лицето му.

— Знаеш ли колко си се променил, откакто напусна Каракорум? Може би той също е станал друг. Пет години са много време, Кублай. Може би той още те смята за учения си брат, който обича най-много книгите и шантавите идеи. Не те познава такъв, какъвто си сега. А и ти не го познаваш.

— Имам писмо от него — уморено рече Кублай.

Жена му се надигна и го погледна внимателно в очите.

— Ето значи защо си ядосан. Какво пише?

Той въздъхна.

— Част от мен се надяваше да е грешка. Арик-Боке се е обявил за хан горе-долу по същото време, когато го направих и аз. Не е имал представа какво става тук. Надявах се да разбере, че имам по-голямо право от него, а вместо това той пише така, сякаш е решено веднъж завинаги.

Гневът му отново се разпали, когато си спомни думите на брат си, записани от ръката на някакъв писар на хиляди мили оттук.

— Заповядва ми да се върна, Чаби. Глупавият ми най-малък брат си позволява да ми пише така, сякаш ми е равен.

— Вече не сте момчета, Кублай — меко рече Чаби. — Вече няма значение кой се е родил пръв. Той е зрял мъж и е бил хан на родината, управлявана от собствената ви майка и подарена му от Монгке. Свикнал е да бъде начело. Не се съмнявам, че е обмислил решението си, но твоят опит е на бойното поле, срещу врага.

— Нещо, в което ще се убеди сам, ако се стигне до битка — отвърна Кублай и стисна юмрук. Пое дълбоко дъх, за да овладее кипналата в него ярост. — Да не би да ми казваш, че той има право? — остро попита той.

Тя поклати глава.

— Разбира се, че не, съпруже. Би трябвало да остави избора на принцовете и първенците. Трябвало е да има предвид, че можеш да оспориш властта му, преди да се провъзгласи за велик хан. Но това вече е минало. Безсмислено е да се говори какво е трябвало да се направи. Той се е обявил за хан. Вече трябва да гледаш на него като на мъж, а не като на момче, на което си помагал да стане след падане или си му разказвал приказки. И неговата майка е Сорхатани, а именно тя управлява години наред държавата. Има и същия баща, който е дал живота си за хана. И двамата сте внуци на Чингис. Ако продължаваш да мислиш за Арик-Боке като за слабак или малоумен, той може да те унищожи.

— Преди това ще го убия — отвърна Кублай. — Не очаквах да стана хан, Чаби. Монгке има куп синове. Ако беше живял само още няколко години, щеше да посочи наследник и властта щеше да се предаде гладко. Той обаче умря и го няма. И вместо, вместо

Не можа да даде израз на яростта си и гневно разсече въздуха с ръка.

— Трябва да намериш покой — рече Чаби. — Трябва да загърбиш гнева и предателството и да мислиш като хан.

Тя поклати глава.

— И да вземеш решение. Или да гледаш на Арик-Боке като на враг, или да се откажеш от ханската титла и да му се закълнеш във вярност. Едното или другото. Няма смисъл да се докарваш до лудост с това. Така или иначе, не можеш да останеш в Сун.

Гневът на мига напусна съпруга й и той отпусна рамене пред нея.

— Просто е такава загуба — тихо рече Кублай. — Изгубих добри мъже. Всички страдахме, за да изпълним заповедите, които ми даде Монгке. Не зная дали е очаквал от мен да успея или не. Може би наистина е предположил, че ще се проваля и че трябва да ми се притече на помощ. Но ето ме все още тук. Мога да превзема столицата им, Чаби.

— И ще изгубиш света, ако го направиш — уморено промърмори тя. — Вече сам каза всичко това. Дори да победиш Сун, дори да станеш император тук, пак ще трябва да се изправиш срещу Арик-Боке. Ще си спечелил ханство за по-голямата държава, но ще си останеш васал на брат си. Пак ще се наложи да идеш в Каракорум и да му се закълнеш във вярност.

Въздъхна, когато бебето се загърчи и изплака, и нежно пъхна кутрето си в устата му. То го засмука лакомо, без да се събужда.

— Не мога да направя това — каза той, загледан някъде в далечината, сякаш можеше да види чак до родината. — Аз съм хан, Чаби. Имам правото и няма да се откажа от него. Какво си е мислил, когато е решил да се обяви за хан? Разбираш ли какво ми стори? Той не е имал правото, Чаби. Не е имал никакво право.

Поклати глава и отново се загледа в огъня.

— Навремето мечтаех как следвам пътя, положен от Угедай, но това бе само фантазия. Синът му Гуюк щеше да го наследи. Знаех го. Разбирах го. Когато Гуюк умря, Монгке беше очевидният избор. Беше по-голям, уважаваха го. Беше яздил със Субодай на запад. Той беше всичко, което аз не бях, Чаби. Тогава не бях готов. Той ми се присмиваше за това как се обличах и говорех, за книгите, които четях.

— Помня — тихо рече Чаби.

— Но беше прав, Чаби! Нещата, които видях… не, които направих…

Потръпна леко, когато споменът проблесна в съзнанието му.

— Бях невинен. Мислех си, че разбирам света, а всъщност не се различавах от малко дете.

Кублай взе железния ръжен и заръчка горящите дърва, при което в стаята се разлетяха искри. Чаби прикри с длан бебето от топлината.

— Но вече не съм дете — каза той с нисък и дрезгав глас. Остави ръжена и я погледна. — Тогава всички бяхме толкова млади, но бащата небе ми е свидетел, вече не съм онзи младеж, който не бе виждал подут мъртвец. Аз съм хан. Сторено е и не мога да го променя.

Сви юмрук, наслаждавайки се на собствената си сила.

— Няма да позволя друг да застане на мястото ми.

Двамата се обърнаха, когато някакъв мъж прочисти гърло пред външната врата. На прага стоеше един от гвардейците на Кублай. Дъждът се стичаше по промазаното му наметало и образуваше локвички около ботушите.

— Орлок Уриан-Хадай дойде да те види, господарю хан — с дълбок поклон каза той.

Никой не доближаваше Кублай, без да бъде проверен за оръжие и да мине най-малко през двама стражи. Дори ям ездачите бяха принудени да се събличат голи, преди да им позволят да се облекат и да застанат пред него. Малцината, които стигаха до Кублай, бяха принудени да останат с туманите му, вместо да се върнат с вестта, че се е обявил за хан. Последиците от смъртта на Монгке още вълнуваха държавата. Това обясняваше защо Уриан-Хадай бе зачервен от възмущение, когато дойде от дъжда.

— Поискал си да ме видиш, господарю хан — каза орлокът. Устата му беше тънка бледа линия. Забеляза Чаби със закъснение и й се поклони, като дори се усмихна на детето в ръцете й.

— Господарке, не те забелязах. Добре ли е дъщеря ти?

— Спи по цял ден и ме държи будна през нощта, но иначе, да, добре е. Време е да я събудя и да я нахраня.

Уриан-Хадай кимна почти дружелюбно. Кублай го гледаше изненадано. Досега не бе забелязвал тази му страна. Орлокът не бе взел жените и децата си в тази кампания и на Кублай изобщо не му бе минавало през ума, че суровият командир може би е и любящ баща.

Кублай прочисти гърлото си и Уриан-Хадай отново се поклони на Чаби, преди да отиде при съпруга й до разгорелия се огън. Кублай му направи знак да се стопли и той протегна ръце напред, загледан в пламъците.

— Ти беше човек на брат ми Монгке, Уриан-Хадай. Зная го и това не ме притеснява.

Погледна към орлока, но той не каза нищо.

— Доказа се в битките срещу Сун… — продължи Кублай. — Но това вече е минало. Изглежда трябва да поведа туманите към родината. Ако се стигне до сражение, ще се изправим срещу монголски тумани на собствената ни земя. Ще се изправим срещу сънародници, срещу мъже, които може би познаваш и уважаваш.

Уриан-Хадай се обърна, очите му потънаха в сянка. Кимна отсечено.

— И искаш да знаеш дали може да ми се има доверие, господарю. Разбирам.

Замисли се за момент, като бършеше дъждовните капки от лицето си.

— Не виждам как мога да те накарам да бъдеш сигурен, господарю. Вярно е, че брат ти Монгке ме избра да водя войските ти, но съм изпълнявал всяка твоя заповед. Бях ти верен и ти се заклех заедно с останалите, когато се обяви за хан. Ако това не е достатъчно, не зная какво друго мога да ти предложа.

— Семейството ти е в Каракорум — тихо рече Кублай.

Уриан-Хадай кимна и мускулите на челюстта му се стегнаха.

— Така е. Същото важи за повечето воини, както от новите тумани, така и от старите. Ако брат ти Арик-Боке реши да използва близките ми като заложници, с нищо не мога да им помогна. От мен ще се очаква да отмъстя за тях.

За миг в очите му проблесна гняв и ханът получи внезапно просветление, от което малко се засрами. Семейството му беше манипулирало от години този човек. Кублай пръв отмести поглед. Той беше пратил жените и децата на туманите обратно към Каракорум и сега бе готов да жертва дясната си ръка, ако можеше да отмени това невинно решение. С него беше дал на Арик-Боке коз, който бе като нож в сърцето за онези, които се сражаваха за Кублай. Още не знаеше дали Арик-Боке би се възползвал от тази заплаха, но както каза и Чаби, той вече не познаваше брат си.

— Трябва да планирам кампания срещу родината — каза Кублай, като почти се чудеше на думите си. — Ще ми помогнеш ли с това?

— Разбира се, господарю. Ти си ханът. Аз съм изцяло на твое разположение.

Уриан-Хадай изговори всяка дума с такава спокойна увереност, че всички съмнения на Кублай изчезнаха.

— Как би започнал? — попита той.

Орлокът се усмихна, разбирайки, че кризата е отминала.

— Бих се оттеглил незабавно от земите на Сун, господарю. Бих се установил на територията на Дзин, около Санаду. Там има достатъчно храна, за да бъдем във форма. Брат ти трябва да внася зърно и месо от ханството на Чагатай и от руските земи, така че бих прекъснал тези линии. Доставките ще играят важна роля в тази война.

Той закрачи, неволно повтаряйки поведението на Кублай, преди да дойде.

— Брат ти ще разполага с васалните принцове, които лично са положили клетва пред него. Трябва бързо да се справиш с най-силните от тях и така да отправиш послание към останалите. Отнеми силата на брат си, неговата подкрепа. И когато се изправиш срещу него в битка, той ще рухне.

— Обмислял си го — с усмивка отбеляза Кублай.

— Откакто пристигна новината, господарю. Трябва да се върнеш у дома и ако се налага, да разрушиш Каракорум. Ти си ханът. Не можеш да позволиш друг да си присвои титлата.

— Не те ли тревожи мисълта, че ще се изправиш срещу сънародници? — попита Кублай.

Уриан-Хадай сви рамене.

— Сражаваме се непрекъснато вече пет години, господарю. Твоите тумани бяха най-добрите, които можеше да ти даде Монгке, а сега са далеч по-силни. Не ги лаская, като казвам това. Никой от братята ти не може да се изправи срещу нас. Така че — не, не се тревожа. Щом са решили да теглят черта на земята, ние ще я престъпим и ще ги изкормим.

Уриан-Хадай спря за момент, преценявайки следващите си думи.

— Не зная какво си намислил за брат си. Трябва да знаеш, че ако Арик-Боке заплашва семействата на туманите ни, може да не си в състояние да пощадиш живота му накрая. Виждал съм те да показваш великодушие пред цели градове, но в тези случаи твоите воини губеха само сребро и плячка. Ако по ръцете на брат ти има кръв, щом се изправим срещу него…

Млъкна, когато ханът се намръщи.

— Разбирам — каза Кублай. Орлокът го наблюдаваше внимателно. — Ако той започне, аз ще сложа край на това. Не искам да го убивам, орлок, но както сам казваш, някои неща не могат да бъдат подминати.

Уриан-Хадай кимна, удовлетворен от онова, което видя на лицето на Кублай.

— Добре. Важно е да разбираме какъв е залогът. Това не е игра или семейна вражда, която може да се уреди с убедителни спорове и здраво пиене. Ще се лее кръв, господарю. Да разбирам ли, че не си уведомил брат си за намеренията си? Видях, че задържаш ям ездачите.

Кублай поклати глава.

— Е, това е добре — каза Уриан-Хадай. — Ще бъдем в състояние да го изненадаме, а изненадата струва колкото половин дузина тумани. Съветвам те да направиш Санаду твоя твърдина, господарю. Градът се намира близо до брат ти и можем да оставим там следващите лагери. С бързи действия ще прекъснем продоволствените му линии и ще завземем земите на принцовете, които го подкрепят. Трябва ни информация за тях, но с малко късмет войната може да приключи, преди още брат ти да е разбрал какво става.

Увереността на Уриан-Хадай повдигна духа на Кублай. Помисли си отново за писмото на Арик-Боке. Брат му гръмко се хвалеше с принцовете, положили клетва пред него.

— Мисля, че разполагам със списък, орлок. Брат ми беше така добър да ми даде имената на най-видните си поддръжници.

Уриан-Хадай примигна и устните му бавно се разтеглиха в усмивка.

— Нямаше ям линии, когато се провъзгласи за хан, господарю. Той може да не чуе още месеци наред какво си направил. Можем да изпреварим вестта и да бъдем посрещнати радушно от принцовете, преди изобщо да имат представа какви са намеренията ни.

Кублай сви устни при тази мисъл. Не му харесваше идеята да отива при хора, които го мислят за съюзник, а той да ги унищожава, но брат му не му бе оставил много възможности за избор.

— Щом се налага — рече той. — Двамата най-големи синове на Монгке са признали брат ми. Асутай и Урун Таш. Познаваш ли ги?

— Не, господарю. Трябва да са получили владения в замяна на подкрепата си. Кой друг?

— Алгу, внукът на Чагатай. Синът на Джучи, Бату. Тези двамата са най-силните му нови съюзници.

— В такъв случай, първо ще се заемем с тях. Не се безпокоя за синовете на Монгке, господарю. Те ще бъдат незначителни играчи, още не са утвърдили имената си. Бату контролира доставките на храна и оборудване от север. Трябва да нападнем първо него, а после и Алгу.

Кублай се замисли за момент.

— Бату ми е… много задължен. Може би ще успеем да го привлечем на наша страна.

Уриан-Хадай го погледна въпросително, но Кублай поклати глава. Не му се искаше да обсъжда тази тема.

— Както и да е, това означава да заобиколим родината. И да изминем хиляди мили.

— Субодай успя да измине три пъти по-голямо разстояние, господарю. Изпрати малка войска за нападението, два или три тумана. Баяр ще преобърне целия свят, ако му предложиш възможност да действа от твое име. А ти и аз ще атакуваме територията на Чагатай на запад.

— Брат ми Хулегу си има ханство около Дамаск. Ще изпратя някого при него. А след това Каракорум — тихо рече Кублай. — Всеки от тях за един сезон, орлок. Няма да пропилявам години за това. Искам всичко да приключи бързо, за да се завърна в Сун.

— Твоя воля, господарю хан — с поклон отвърна Уриан-Хадай.

 

 

Арик-Боке отвори вратата и се облегна на касата й, загледан в дворцовата зала. Помещението беше доста голямо и най-слабият звук отекваше в него, но множеството писари, насядали зад писалищата, почти не вдигаха шум. Чуваха се единствено скърцането на перата и тихите удари на печатите. Седяха с наведени глави, пишеха и четяха. От време на време някой от тях се надигаше от мястото си със свитък в ръка и прекосяваше залата, за да се консултира шепнешком с началника си.

Бату надникна през отворената врата. Беше много по-възрастен от Арик-Боке, макар че също бе внук на Чингис по линията на Джучи, първородния син на великия хан. В черната му коса тук-там се виждаше сребро и лицето му бе обрулено като на пастир, прекарал целия си живот на дъжд и вятър. Единствено по-светлата му кожа показваше, че земите му се намират в руския север. Повдигна вежда при вида на писарите и Арик-Боке се изкиска.

— Искаше да видиш биещото сърце на империята, Бату. Ето го. Признавам, че не е онова, което си представях, когато станах хан.

— Мисля, че ще се побъркам, ако ми се наложи да работя на подобно място — сериозно отвърна Бату и сви рамене. — Но е необходимо. Мога само да си представя масата сведения, които трябва да минат през Каракорум.

— Това е новият свят.

Арик-Боке тихо затвори вратата зад тях.

— Подозирам, че Чингис не би го разбрал.

Бату се ухили и за момент заприлича на хлапак.

— Би го намразил, в това поне съм сигурен.

— Не съм от хората, които се заравят за дълго в миналото, Бату. Именно затова те поканих в Каракорум. Ти си мой братовчед и хората говорят добри неща за теб. Не бива да оставаме непознати.

— Оказваш ми голяма чест — леко отвърна Бату. — Макар че се чувствам достатъчно удобно в земите си. Данъкът е бреме, разбира се, но досега не съм пропуснал плащане.

Намекът беше повече от ясен и Арик-Боке кимна.

— Ще ти пратя писар, за да преразгледа размера му. Може би ще могат да се измислят някакви промени. Всичко може да се преправи, Бату. Цели месеци просто изучавах размерите на влиянието и властта си, но не всичко е работа. Не виждам защо да не награждавам тези, които са ми верни.

— По-добре да водиш, отколкото да следваш — рече Бату. — По-уморително е, но наградата…

Арик-Боке се усмихна лукаво.

— Нека ти покажа наградите — каза той и му направи знак да го последва. — Брат ми Хулегу ми описа някакъв харем в Багдад. Започнах нещо подобно и тук.

— Харем ли? — попита Бату, като изговаряше внимателно странната дума.

— Красиви млади жени, все мои. Имам свои хора на робските пазари, които търсят само най-младите и най-красивите. Ела, можеш да си избереш всяка, която ти хареса. Или повече от една, ако желаеш.

Поведе Бату по безкрайни коридори и накрая стигнаха една врата с двама яки стражи. Мъжете застанаха абсолютно неподвижно в присъствието на хана и Арик-Боке мина покрай тях и отвори вратата. Отвътре се чу смях и звук на течаща вода. Бату го последва с растящ интерес.

Зад вратата имаше малък двор с буйна зеленина и покрита алея около него. Бату видя шест или седем млади жени и забеляза как вълчата усмивка на Арик-Боке стана по-широка. Около двора имаше помещения с легла и малко украса.

— Държа ги тук, докато забременеят, след което ги местя в други стаи в двореца, за да родят децата.

— Това… съпруги ли са? — попита Бату.

Жените вече се събираха пред хана и някои коленичиха върху полираните камъни. Арик-Боке се разсмя.

— Имам четири съпруги, братовчеде. Повече не ми трябват.

Посочи към една от жените и тя пристъпи напред със страх в очите. Арик-Боке вдигна брадичката й и завъртя главата й надясно и наляво, за да може Бату да види красотата й. Тя стоеше абсолютно неподвижно, докато той плъзна ръка по шията и разтвори робата, оголвайки гърдите й. Повдигна едната с грубите си пръсти и момичето се напрегна. Когато заговори отново, гласът му бе станал дрезгав.

— Каква прекрасна тежест в ръката ми само. Не, Бату, тези са за удоволствие и деца. Ще имам хиляда наследници. Защо не! Един хан трябва да има силен род. Избери си които пожелаеш. Ще те дарят с незабравима нощ.

Бату беше видял разширените зеници на момичето и се досети, че сладникавата миризма във въздуха е на опиум. Скри реакцията си от Арик-Боке и кимна любезно.

— Моите съпруги, не прощават лесно като твоите, господарю хан. Мисля, че ще клъцнат с нож мъжеството ми, ако приема предложението.

Арик-Боке изсумтя и отпрати останалите момичета с махване на ръка.

— Ама че глупост, братовчеде! Всеки мъж трябва да бъде хан в дома си.

Бату се усмихна печално, мъчейки се да намери начин да се измъкне, без да го обиди. Не искаше жените на Арик-Боке.

— Всеки мъж трябва и да спи, господарю. Предпочитам да се събудя с всичките си части по тялото.

Изкиска се и Арик-Боке също се засмя, част от напрежението му изчезна. Продължи разсеяно да милва гърдите на момичето.

— Брат ми Хулегу описва помещения, посветени на удоволствията на плътта — каза той. — С костюми, странни столове и инструменти, със стотици прекрасни жени, всички за шаха.

Бату се намръщи, без да го видят. Младата жена се взираше с безизразни очи, докато Арик-Боке я опипваше. Устните й изглеждаха подути и честно казано, Бату я намираше за изключително привлекателна. Угедай хан обаче му беше казал веднъж, че всичко е свързано с властта. Бату не искаше да става длъжник на Арик-Боке. Усещаше възбудата на дребния мъж — идваше на вълни от него, почти като топлина. Той сумтеше и дишаше тежко през устата, обезобразеното му лице беше станало още по-противно от похотта. Бату се помъчи да потисне гаденето и задържа усмивката на лицето си.

— А Кублай, господарю? Не съм го виждал от години. Връща ли се в Каракорум?

Арик-Боке донякъде се изтръгна от унеса при споменаването на брат му. Сви показно рамене.

— С пълна скорост, братовчеде. Наредих му да се прибере у дома.

— Бих искал да го видя отново, господарю — невинно рече Бату. — Двамата с него бяхме приятели навремето.