Кон Игълдън
Завоевателят (10)

10.

Отне му месец да върне войската в Каракорум, почти половината от времето, което им трябваше на отиване. Освободен от командването на Гуюк, Монгке вдигаше хората всяка сутрин по зазоряване, поддържаше здраво темпо и мърмореше при всяко спиране за ядене или сън.

Когато видяха светлите градски стени, настроението на мъжете трудно можеше да се определи. Носеха тялото на хана и доста от тях се срамуваха, че са се провалили в дълга си към Гуюк. Монгке обаче яздеше гордо, вече сигурен в авторитета си. Гуюк не беше обичан хан. Мнозина воини решиха да подражават на командира си и не сведоха глави.

Новината беше стигнала преди тях благодарение на ям ездачите. Така Сорхатани имаше време да подготви града за дните на траур. Мангали с кедрово дърво и черно алое бяха запалени по зазоряване, когато войската приближи. Сив дим се издигна над Каракорум и обгърна града в мъгла и тежки аромати. Като никога вонята от запушените канали не се долавяше.

Заобиколена от дневни стражи, облекли най-добрите си брони, Сорхатани чакаше при градската порта, загледана към пътя, по който щеше да се прибере войската на сина й. Кублай едва беше успял да го изпревари под прикритието на ям ездач. Сорхатани усещаше годините си, докато стоеше на вятъра и се взираше в прашния облак, вдигнат от десетките хиляди коне и хора. Един от гвардейците прочисти гърлото си и получи неудържим пристъп на кашлица. Сорхатани го изгледа предупредително да замълчи. Монгке още беше далеч, така че тя направи крачка към воина и постави длан на челото му. Гореше и Сорхатани се намръщи. Зачервеният мъж не беше в състояние да отвърне на въпросите й. Докато му говореше, той вдигна безпомощно ръка и тя раздразнено му махна да излезе от строя.

Усети сърбеж в собственото си гърло и преглътна, за да се овладее и да не се изложи. Двама от слугите й бяха на легло със същата треска, но тя не можеше да мисли за това точно сега, когато Монгке се прибираше у дома.

Мислите й се зареяха към съпруга й, мъртъв от толкова много години. Беше дал живота си за Угедай хан и никога не се бе осмелил да мечтае, че един от синовете му някога ще се въздигне. Но кой друг можеше да е хан сега, след като Гуюк го няма? Бату дължеше всичко на нея, не само живота си. Кублай беше сигурен, че той няма да бъде пречка за семейството й. Тя отправи мълчалива молитва към духа на съпруга си и му благодари за жертвата, която направи възможно всичко това.

Войската спря и се разположи около града, разтовари конете и ги пусна да тичат свободно и да пасат тревата, която бе избуяла по време на отсъствието им. Не след дълго равнината около Каракорум отново ще се превърне в гола пустош, помисли си Сорхатани. Гледаше как Монгке приближава с мингхан командирите си и се запита дали някога ще му разкаже каква роля е изиграла в смъртта на Гуюк. Нещата не се бяха развили по начина, по който ги бяха замислили с Кублай. Единственото й желание бе да спаси Бату. В същото време обаче не изпитваше съжаление за загубата на хана. Вече беше видяла как някои от любимците му се превръщат в треперещи от ужас отрепки, след като закрилникът им си беше отишъл. Трудно й бе да не се наслаждава на страха им, след като толкова дълго се бяха радвали на дребнавото си господство. Беше освободила стражите, които Гуюк бе поставил да я държат под око. Нямаше реална власт да го направи, но те вече бяха усетили накъде духа вятърът и побързаха да се ометат от покоите й.

Монгке спря и се спеши, за да я прегърне със скована официалност. Сорхатани забеляза, че носи меча с вълчата глава на кръста си, символа на властта. Не показа, че го е видяла. Той още не беше хан и му предстоеше да измине тежък път през следващите дни, докато Гуюк не бъде погребан или изгорен.

— Иска ми се да можех да се върна с по-добри новини, майко.

Думите трябваше да бъдат изречени.

— Ханът загинал от ръката на слугата си, докато бил на лов.

— Това е черен ден за народа — официално отвърна Сорхатани и сведе глава. Гърдите й се свиха от напиращата кашлица и тя преглътна гъстата си храчка.

— Трябва да има нов курултай, ново събиране на принцовете. Ще изпратя вестоносци да се съберат в града идната пролет. Народът трябва да има хан, сине мой.

Монгке я изгледа остро. Може би само той бе доловил лекото натъртване върху последните думи, но очите й блестяха. Кимна едва забележимо в отговор. Военачалниците вече бяха приели идеята, че той ще бъде следващият хан. Трябваше само да се обяви за такъв. Пое дълбоко дъх и погледна към почетната стража, събрана от Сорхатани. Заговори тихо, но уверено:

— Не в града, майко, не на това място от студен камък. Аз съм бъдещият хан, внук на Чингис хан. Решението е мое. Ще свикам народа в равнината Аврага, където Чингис е направил първия събор.

В очите на Сорхатани се появиха неканени сълзи на гордост. Тя сведе мълчаливо глава.

— Народът се откъсна много от заветите на дядо ми — извиси се гласът на Монгке, за да достигне до командирите и гвардейците. — Ще го върна отново на правия път.

Погледна през отворената порта към града, където десетки хиляди се трудеха за империята, грижейки се за всичко, от най-незначителните данъци до приходите и дворците на владетелите.

На лицето му се изписа отвращение и за първи път, откакто бе чула за смъртта на Гуюк, Сорхатани изпита тревога. Беше предполагала, че Монгке ще се нуждае от помощта й, когато поеме управлението на града. А ето че той сякаш гледаше през Каракорум с някакво вътрешно зрение, като че ли изобщо не го виждаше.

Когато Монгке заговори отново, думите му потвърдиха страховете й.

— Оттегли се в покоите си, майко. Поне за няколко дни. Донесох горяща клонка в Каракорум. Ще се погрижа този мръсен град да се изчисти, преди да стана хан.

Сорхатани отстъпи крачка назад, а той възседна коня си и тръгна през портата към двореца. Всичките му хора бяха въоръжени и тя видя мрачните им лица в нова светлина, докато следваха господаря си в Каракорум. Закашля се от прахта, която бяха вдигнали, докато на очите й не избиха сълзи.

 

 

Следобед мангалите с благоуханията вече тлееха и градът започваше официалния период на оплакване на Гуюк хан. Тялото му лежеше в прохладното мазе на двореца, готово да бъде почистено и облечено за погребалната клада.

Монгке влезе през полираните медни врати в залата за аудиенции. Старшите сановници в Каракорум се бяха събрали по негова заповед и всички коленичиха при появата му и опряха глави в дървения под. Гуюк се чувстваше добре от подобни неща, но това беше грешка.

— Ставайте — рязко им заповяда Монгке, докато минаваше покрай тях. — Ако трябва, кланяйте се, но няма да търпя подобно дзинско раболепничене в мое присъствие.

Настани се с отвратена физиономия на пищния трон на Гуюк. Присъстващите се надигнаха колебливо и той се намръщи, когато се вгледа по-внимателно в тях. В помещението нямаше нито един истински монгол — наследство от няколкото години управление на Гуюк, както и на баща му преди него. Какъв смисъл имаше да завладява държава, ако превземаха ханството му отвътре? Кръвта беше на първо място, макар тази проста истина да бе забравена от хора като Гуюк и Угедай. Присъстващите в залата управляваха империята, определяха данъци и трупаха богатства, а техните завоеватели продължаваха да живеят бедно и просто. Монгке се озъби при тази мисъл и уплаши чиновниците още повече. Погледът му спря върху Яо Шъ, ханския съветник. Изучава го известно време, припомняйки си някогашните уроци с дзинския монах. От Яо Шъ се беше запознал с будизма и бе научил арабски и мандарински. Макар да презираше много от наученото, Монгке все пак се възхищаваше на стареца и Яо Шъ вероятно бе незаменим. Той стана от трона и тръгна покрай редицата, като избираше някои от тях с кратко докосване по рамото.

— Застани до трона — казваше им и продължаваше нататък, а те бързаха да се подчинят. Избра общо шестима и накрая спря пред Яо Шъ. Съветникът стоеше изправен, макар да бе най-старият от всички в залата. Беше познавал Чингис на младини и дори само това беше достатъчно, за да бъде почетен.

— Можеш да използваш тези в екипа си, съветник. Останалите ще бъдат от народа, с монголска кръв. Обучи ги да поемат нещата по-нататък. Няма да позволя моят град да се управлява от чужденци.

Лицето на Яо Шъ стана пепеляво, но той можеше единствено да се поклони в отговор.

Монгке се усмихна. Беше облечен в бойна броня — знак за присъстващите, че дните на коприната са към края си. Държавата бе възникнала във война, а после бе управлявана от дзински придворни. Вече нямаше да бъде така. Монгке отиде при един от гвардейците си и му промърмори заповед в ухото. Мъжът се изнесе тичешком, а писарите и придворните зачакаха нервно, докато Монгке стоеше пред тях с леката си усмивка и гледаше през отворения прозорец към града.

Когато се върна, воинът носеше пръчка с ивица кожа на единия край. Монгке я взе и разкърши рамене.

— Затлъстели сте от град, който не се нуждае от вас — каза той и изплющя с бича. — Стига толкова. Махайте се от дома ми.

За момент събралите се мъже останаха потресени от думите му. Колебанието им беше предостатъчно за Монгке.

— И сте станали бавни по времето на Гуюк и Угедай. Когато някой, който и да е, от народа ми ви заповяда, ще изпълнявате!

Шибна най-близкия писар през лицето, като се постара да го удари и с пръчката. Човекът изквича и падна назад и Монгке започна да го бичува, като замахваше силно. Останалите се мъчеха да се отдалечат с панически викове. Монгке се ухили и продължи да удря отново и отново, като понякога пускаше кръв. Всички се завтекоха към изхода и той ги подгони като подивял, шибаше крака, лица — до каквото успееше да се добере.

Подкара ги по коридорите към двора на двореца, където сребърното дърво блестеше на слънцето. Някои падаха и Монгке със смях ги риташе да станат и да продължат да бягат с натъртени ребра. Беше воин сред овце и използва бича, за да ги събере на купчина, сякаш събираше агнета. Те се запрепъваха напред към градската порта под развеселените погледи на стражите от двете кули. Монгке не спря, въпреки че бе плувнал в пот. Риташе, блъскаше и дереше, докато и последният не се озова извън градските стени. Едва тогава спря задъхан в сянката на портата.

— Достатъчно живяхте на гърба на народа — извика им той. — Време е да работите за прехраната си или да умрете от глад. Влезете ли отново в града ми, ще ви взема главите.

От групата се надигна вой на страх и гняв и за момент Монгке дори си помисли, че ще му се нахвърлят. Мнозина имаха жени и деца в града, но това изобщо не го интересуваше. Жаждата да наказва го изгаряше и почти му се искаше да се осмелят да го нападнат, за да може да извади меча си. Не се страхуваше от чиновници и писари. Те бяха дзинци и въпреки цялата си ярост и остър ум не можеха да направят нищо.

Когато воят премина в безсилно мрънкане, Монгке погледна нагоре към стражите.

— Затворете портата — нареди той. — Запомнете лицата им. Видите ли някой от тях отново зад стените, имате разрешението ми да го надупчите със стрели.

Разсмя се на злобата и ужаса, изписан по лицата на опърпаните и насинени придворни. Никой не събра кураж да оспори заповедта му. Изчака да затворят портите, докато гледката към степта се стесни до цепка и накрая изчезна. Отвън се надигна вой и плач. Монгке кимна на дневната стража и най-сетне захвърли окървавения бич и тръгна сам обратно към двореца. Докато вървеше, видя хиляди дзински лица да надничат от къщите към мъжа, който напролет щеше да стане хан. Намръщи се. Гледката отново му напомни, че градът се е отдалечил много от своите корени. Е, той не беше Гуюк и нямаше да чака години наред въпреки амбицията си. Държавата беше негова.

Миризмата на алое от сутринта вече бе едва доловима. Градът отново вонеше като лечебница след битка. Помисли си кисело за забралите рани, които бе виждал, надути и пълни с гной. Нужен бе кураж и спокойна ръка за изцеждането на подобна рана — разрез и остра болка, които да дадат начало на излекуването. Усмихна се, докато вървеше. Той щеше да бъде тази ръка.

 

 

Привечер целият град потъна в хаос. По заповед на Монгке воините бяха влезли в Каракорум, обикаляха всяка улица на групи по десет-двайсет души и претърсваха домовете на хиляди семейства. При първия намек за съпротива измъкваха собствениците навън и ги пребиваха публично, като ги оставяха на паважа, докато близките им не се осмелят да ги приберат. Някои останаха да се търкалят навън цяла нощ.

Дори леглата на болните биваха претърсвани за скрито злато или сребро, заемащите ги биваха изхвърляни със завивките и принуждавани да чакат на студа, докато воините не си свършат работата. Болните бяха много, кашляха неудържимо и се тресяха от треска, с празни очи. Дзинските семейства пострадаха повече от останалите, макар че мюсюлманските бижутери изгубиха всичко само за една нощ — от материалите до завършените и готови за продан изделия. По принцип всичко събрано трябваше да се отчете, но в действителност ценните неща изчезваха в деловете, които воините носеха върху броните си.

Утрото не донесе отдих, а само разкри разрухата. На всяка улица имаше най-малко по един труп и навсякъде из Каракорум се чуваше плач на жени и деца.

Дворецът беше в центъра на всичко това. Започна се с претърсване на пищните покои, принадлежали на приближените и любимците на хана. Съпругите или бяха взети от офицерите на Монгке, или пропъдени извън градските стени при мъжете си. Всички символи на високо положение, от гоблените до будистките статуетки, бяха премахнати. Тук поне Монгке можеше да държи нещата под контрол и откритите скъпоценности бяха прилежно струпани в хранилищата долу. Далеч повече предмети бяха изгорени на големи купчини по улиците.

Вечерта на втория ден от завръщането си в града Монгке свика най-доверените си военачалници в залата за аудиенции. Илугей и Ноян бяха монголи като него, силни мъже, израснали с лък в ръка. И двамата не показваха никаква привързаност към дзинската култура, а онези, които бяха повлияни от нея, вече бяха обръснали главите си и се бяха отървали от дрънкулките на онзи народ. Волята на орлока беше недвусмислена, когато прогони с бич дзинските писари от града.

Срещата с командирите без дзински писари, които да си водят записки, вече означаваше скъсване с двора на Гуюк. Монгке знаеше, че Яо Шъ е отвън, но не можеше да пусне стареца, преди да приключат със сериозната работа. Не изгаряше от радост, че ще трябва да изплаща дълговете на Гуюк. Един бащата небе знаеше как ханът бе успял да заеме такива огромни суми при празна хазна. В двореца вече се бяха появили нервни делегации от търговци, дошли да си приберат златото срещу представените документи. Монгке се намръщи при мисълта за това. С отнетото от чужденците в Каракорум богатство можеше да изплати повечето дългове, макар че това щеше да го остави без средства месеци наред. Честта му изискваше да го направи, както и практичното съображение, че се нуждае от добри отношения с търговците. Работата на хана май не се свеждаше само до печелене на сражения.

Още не беше сигурен дали е постъпил правилно с премахването на чиновниците от топлите им местенца в двореца. Част от него подозираше, че Яо Шъ му представя всеки дребен проблем като начин да го укори за постъпката му. Въпреки това споменът за прогонването им от града му доставяше огромно задоволство. Трябваше да покаже, че не е Гуюк и че градът ще бъде управляван от монголи.

— Прати ли хора при Торогене? — попита той Ноян.

Военачалникът се изправи гордо пред него в традиционен дел, с лъщяща от прясната овча мас кожа. Не носеше броня, макар Монгке да му бе позволил да задържи меча си по време на срещата. Нямаше да се страхува от собствените си хора, за разлика от Гуюк и Угедай.

— Пратих, господарю. Ще ми докладват лично, когато приключат.

— А жената на Гуюк, Огул Хаймиш? — попита Монгке и погледът му се премести върху Илугей.

Устните на военачалника се стегнаха, преди да отговори.

— Това не е… уредено все още, господарю. Пратих хора в покоите й, но вратата била залостена и реших, че ще искаш всичко да стане тихомълком. Утре ще й се наложи да излезе.

Монгке остана съвсем неподвижен и Илугей започна да се поти под жълтия му поглед. Накрая орлокът кимна.

— Как изпълняваш заповедите ми, си е твоя работа, Илугей. Съобщи ми, когато имаш новини.

— Да, господарю — каза Илугей и въздъхна с облекчение. Докато Монгке извръщаше поглед, военачалникът отново заговори. — Тя е… популярна в града, господарю. Всички говорят за бременността й. Може да се стигне до размирици.

Монгке свирепо изгледа потящия се мъж.

— Тогава се погрижи за нея през нощта. Направи така, че да изчезне, Илугей. Имаш заповед, действай.

— Да, господарю.

Илугей задъвка замислено устна.

— Никога не се разделя с двете си спътнички, господарю. Чух слухове, че старата познава билки и древни заклинания. Чудя се дали не е заразила Огул Хаймиш със своите магии?

— Не съм чувал… — Монгке млъкна. — Да, Илугей. Това ще свърши работа. Разбери истината.

Обвинението в магьосничество се наказваше безпощадно. Никой нямаше да е склонен да се застъпи за Огул Хаймиш, ако сянката на подозрението падне отгоре й.

Монгке се почувства уморен, докато освобождаваше командирите и пускаше Яо Шъ. Дните бяха дълги за един бъдещ хан, но той беше намерил цел в живота си. Раната щеше да бъде разрязана и изчистена. Само след няколко месеца щеше да управлява монголска империя без дзинска поквара в сърцето й. Това бе чудесна мечта и очите му блестяха доволно, докато Яо Шъ се покланяше пред него.