Кон Игълдън
Завоевателят (14)

14.

Кублай виждаше множеството около себе си, от копаещите отходните ями до воините, които водеха конете си, и жените при огньовете, приготвящи храна за съпрузите и синовете си. Никога не беше познавал живота на чергарско племе, но нещо в него намираше покой в простотата му. Загледан в далечината, отново се зачуди на народа, който бе повел на юг. В колоната, яздеща към границата със Сун, сигурно имаше половин милион души. Не беше сигурен дори за броя им.

Изпъна гръб с тих стон, докато жена му и синът му приготвяха гера. Не че малкият Джъндзин беше от особена полза, забеляза той. Заповедта на Монгке не се отнасяше за семейството му и осемгодишното момче още носеше дзинска копринена туника и гамаши, както и чифт меки ботуши от овча кожа. Черната му плитка се мяташе напред-назад при всяко движение. Кублай се опита да не се разсмее, когато видя как детето отмъкна шепа димящо месо от купчината, която Чаби пъхаше в хлебни джобове. Беше се извърнала само за момент, но малкият имаше бързи ръце. Джъндзин беше напълнил бузите си, преди тя да се обърне. За лош късмет — а може би не — точно тогава майка му реши да го попита нещо. Чаби обожаваше и глезеше първородния си син, но това не означаваше, че инстинктите й са притъпени. Докато Джъндзин се мъчеше да отговори с пълна с горещо месо уста, тя го смуши в корема и той изплю храната, като се кискаше.

Кублай се усмихна. Още се изненадваше на силата на чувствата си, когато погледне към семейството си. Не само момчето го изпълваше с радост; времето със семейството изведнъж му бе помогнало да разбере собствените си родители. Баща му бе дал живота си, за да спаси хана, и Кублай най-сетне оцени мащаба на тази жертва. Толуй го бе направил заради народа със съзнанието, че никога вече няма да види синовете или жена си. По някакъв странен начин това беше дълг, който всички те трябваше да платят, съзнавайки, че както и да изживеят живота си, няма да могат да бъдат равни на баща си в последното му дело. Кублай усещаше, че Монгке се мъчи от същия товар. По-големият му брат се опитваше да бъде съизмерим с един идеал, но никога нямаше да познае покой и винаги щеше да търси одобрението на мъртвия им баща.

Монгке поне не се бе поскъпил на хора и продоволствие. С Уриан-Хадай като орлок и Баяр като старши военачалник, Кублай замина с двеста оръдия и хиляди каруци, пълни с барут и оборудване, скрито под тежък насмолен брезент. Имаше екип от деветдесет и четирима мъже и жени, които помагаха във воденето на придвижващия се народ. Докато стоеше умислен, Кублай виждаше някои от тях наблизо. Щом се нахранеше, те идваха при него с вестите, оплакванията и проблемите на множеството. Въздъхна при мисълта за това, но тези задачи бяха негова работа — засега. Всяка вечер заспиваше като пребит, но въпреки това се събуждаше преди изгрев и се упражняваше с меча и лъка. Когато бронята започна да му се струва лека, той дори си представи как благодари на Монгке за промените, които му беше наложил. Ханът знаеше по-добре от брат си какво е да си воин. За съжаление това бе единственото, което знаеше.

Подмишницата го засърбя и Кублай пъхна пръст под железните люспи да се почеше, като изсумтя от малкото удоволствие. Животът бе хубав. Беше видял дзинските си владения и във въображението му от черната земя бързо израстваха зелени стръкове. Само забиването на няколко оцветени пръта в меката почва беше отбелязало цяла нова епоха в живота му. Яо Шъ бе уредил хиляди парцели да бъдат дадени под наем, който трябваше да се плати с първата реколта. Ако дзинските селяни се трудеха усърдно, две пети от добивите им щяха да бъдат за Кублай и парите от тях щяха да отидат за строителството на град на север.

Тази мечта си заслужаваше, тъй като не се свеждаше само до морето воини и коне, което се простираше чак до хоризонта. Макар да бе просто един огромен квадрат, очертан в тревата, хората му вече бяха започнали да го наричат Шан-ду, или Горната столица. Онези, които не говореха дзински, го наричаха Санаду. Прошепна тихо думата.

С въздишка Чаби избърса челото си с длан и каза на Джъндзин да внесе подноса за печката. Устата на Кублай се напълни със слюнка. Напоследък все беше гладен. Жена му стана и се протегна. Той я погледна и погледите им се срещнаха, обединени в умората. Мечтите за дворци изчезнаха и стомахът му изкурка.

— Донесе ли ми мях вино? — попита.

— Разбира се — отвърна тя. — Макар да се надявам да не го изпразниш отново целия и утре да ми се оплакваш, че главата ти ще се пръсне. Не очаквай съчувствие от мен.

— Никога не се оплаквам! — засегна се Кублай. — В това отношение си мълча като камък.

— Значи тази сутрин в гера се е препъвал друг мъж? Който ругаеше и настояваше да узнае кой му е откраднал шапката? Мислех си, че си ти. Всъщност надявам се да си бил ти, защото беше неудържим през нощта, който и да си бил.

— Сънувала си, жено.

Тя му се ухили, отметна назад дългата си черна коса и бързо започна да я сплита. Кублай се зазяпа нарочно в гърдите й, които се полюшваха под дрехата. Тя изсумтя.

— До вратата има кофа вода. Измий се, дърт пръч такъв. И стига си мечтал, че яденето ще изстине. Знам, че така или иначе ще се оплакваш, но няма да ти обърна внимание.

Тя влезе вътре и Кублай я чу как гълчи Джъндзин, че е отмъкнал още един джоб. Изкиска се тихо. Когато бе потеглил от Каракорум, нямаше представа колко време ще му е нужно да стигне до земите на Сун. Бяха изминали почти две години, откакто Монгке бе станал хан, а Кублай бе прекарал едната от тях само в пътуване, като ден след ден се придвижваше с огромното си войнство на юг. Туманите бяха тръгнали със семействата си и сред тях не се усещаше нетърпение. Не беше нужно да спират, за да преживяват. За тях пътуването беше част от живота, също както и достигането на целта. Вечер воините си играеха с децата си, пееха, залагаха, любеха се, грижеха се за животните и вършеха хиляди други дребни неща, които можеха да вършат където и да е. За човек, прекарал по-голямата част от живота си в Каракорум, всичко това беше нещо ново и странно.

Кублай спазваше клетвата си към Монгке и не беше развил нито един свитък, откакто напусна града. Отначало му беше ужасно трудно и спеше лошо, сънуваше стари текстове. По границите на Сун имаше много останки от онази древна култура. Вече бяха минали през стотици малки градчета и села и той не можеше да се сдържи да не отмъква книгите, които му попадаха. Растящата му колекция пътуваше с него и мисълта за нея го тормозеше непрекъснато.

Яо Шъ му беше предложил да му чете вечер. Макар да бе гузен, че заобикаля клетвата си, Кублай не можеше да отрече, че това му донесе известно успокоение. Синът му Джъндзин като че ли харесваше монотонния глас и оставаше до късно, вместо да заспи, като се вслушваше във всяка дума. Умът на Кублай беше страдал като пустиня по време на суша и новите идеи се изливаха в него и го съживяваха.

Тялото му също се беше стегнало през месеците пътуване. Ожулванията от седлото се бяха превърнали в болезнен спомен. Подобно на опитните воини, той вече си имаше тъмножълт мазол на кръста с ширината на мъжка длан. Посегна да го почеше и се намръщи, когато усети, че е хлъзгав от потта, която сякаш си оставаше по кожата му, независимо колко често се къпеше. Монгке поне не можеше да възрази на стремежа му да се поддържа чист. Макар да носеше броня, Кублай страдаше по-малко от обриви и загниване на кожата, отколкото хората си. През влажното лято миризмата на развалено месо беше по-силна дори от вонята на мокра вълна и коне. На Кублай все още му липсваха прохладните дзински дрехи, които бе обикнал така много.

Орлокът му бе издигнал гера си недалеч от неговия. Той имаше три жени и множество слуги, които се грижеха за всяка негова нужда. Кублай примижа и видя Уриан-Хадай, който бе застанал над един от тях и му обясняваше как най-добре се шие седло. Гърбът на орлока беше прав като стрела, както винаги. Кублай тихо изсумтя. Вече беше решил, че Уриан-Хадай е човек на Монгке, очите на хана по време на експедицията. Орлокът беше опитен офицер, от онези, които със сигурност можеха да впечатлят брат му. Дори беше наранил нарочно бузите си в миналото, за да не му расте брада. Неравните розови белези недвусмислено показваха, че е поставил дълга пред себе си, макар Кублай да виждаше в това извратена суетност.

Уриан-Хадай като че ли усети погледа му и рязко се обърна към него. Хванат в крачка, Кублай вдигна ръка за поздрав, но орлокът се престори, че не го забелязва, и се обърна към гера си, към собствения си малък свят в лагера. Кублай подозираше, че мъжът вижда в него само някакъв учен, облечен във власт от брат си, без да я е заслужил. На ежедневните им срещи долавяше леката му ирония, докато излагаше стратегиите си. Двамата не се харесваха особено, но това нямаше значение, стига Уриан-Хадай да продължава да се подчинява. Кублай отново се прозя. Надушваше храната и устата му копнееше за вино, което да заглуши мислите му. То бе единственото средство да отпусне ума си, да престане да разнищва всяка идея и от остатъците й да съшива нови. Огледа се за последен път и си каза, че може да се отпусне. Част от напрежението в раменете и гърба му изчезна, докато се вмъкваше в гера, за да попадне в засадата на Джъндзин, който го бе дебнал търпеливо.

 

 

Туманите никога не бяха съвсем сами, докато пътуваха на юг. Подобно огромно и бавно множество не бе в състояние да изненада Сун. Из околните хълмове неизменно се спотайваха съгледвачи. Вестите пътуваха по-бързо от тях. Последните села, на които се натъкваха, бяха изоставени, понякога по пътя виждаха странни знаци, нанесени с кръв. Кублай се запита дали жителите не са били изклани, за да не помагат на врага. Не би го учудило. Макар да обичаше културата на дзинците, той не хранеше илюзии относно тяхната жестокост или армиите, срещу който щяха да се изправят неговите хората. Сун го превъзхождаше стотици пъти. Имаше укрепени градове, оръдия и огнемети, добра стомана, арбалети и отлична дисциплина. Докато яздеше в тръс, Кублай изброяваше силните и слабите страни на враговете, както бе правил хиляди пъти досега. Силните им страни бяха застрашителни и невъзможни. Единствената им слабост, за която можеше да се сети, бе малобройната им конница и че избираха командирите по произход или след писмен изпит в градовете. В сравнение с хора като Уриан-Хадай и Баяр, Кублай се надяваше, че сунските генерали ще изглеждат като хилави книжници. А той можеше да бие някакви си книжници.

С периферното си зрение забеляза как един съгледвач препуска към Уриан-Хадай да докладва. Продължи да гледа напред, макар сърцето му да се разтуптя от нетърпение. Бяха минали дни, откакто монголската колона бе прекосила границата на Сун и бе продължила на изток. Каквото и да правеха през месеците на приближаването му, сунските армии вече трябваше да отговорят. Очакваше сблъсък. Беше премислил най-подробно построяването и бойните планове, но всичко това можеше да се промени, когато най-сетне срещнат неприятеля. Кублай се усмихна, когато се сети за една книга. Нямаше нужда да я чете отново, за да си припомни всеки ред. Беше наизустил труда на Сун Дзъ преди много години. Не пропускаше иронията, че книгата за изкуството на войната е дело на дзински генерал. Враговете му я познаваха толкова добре, колкото и той.

Уриан-Хадай бавно го приближи, като нарочно не бързаше, макар че хиляди очи го следяха с интерес. Стигна до Кублай и сведе официално глава.

— Врагът е излязъл, господарю — каза той отсечено и сухо, сякаш обсъждаше дажбите храна. — Заели са позиция от другата страна на някаква река, на двайсетина мили на югоизток. Съгледвачите съобщават за двестахилядна пехота и около десет хиляди конници.

Нарочно говореше с безразличие, но Кублай усети как потта опари струпеите по подмишниците му. Числото бе ужасяващо. Дори Чингис не се беше изправял срещу толкова многоброен враг, може би с изключение на Гърлото на язовеца, далеч на север.

— Ще позволиш ли, господарю? — каза Уриан-Хадай в проточилото се мълчание.

Кублай му кимна да продължи, като потисна раздразнението си от надутия тон на орлока.

— Биха могли да ни атакуват, след като прекосим реката, но тъй като тя е все още помежду ни, предлагам да продължим нататък. Можем да ги принудим да изоставят капаните и рововете, които са изкопали. Юнанският град Та-ли е само на сто мили на юг. Ако се насочим към него, няма да имат друг избор, освен да ни последват.

Уриан-Хадай зачака търпеливо, докато Кублай размишляваше. Орлокът не бе възразявал на непрекъснатото му месене по въпросите за продоволствието и строя. Подобни неща можеха да се очакват от един новак. Битките обаче бяха отговорност на орлока. Самият Монгке го бе подчертал недвусмислено, преди да напуснат Каракорум.

— Грижи се за него — бе казал ханът. — Не позволявай по-малкият ми брат да бъде убит, докато витае някъде.

Двамата стари бойни другари си бяха разменили многозначителни усмивки и Уриан-Хадай потегли. Сега времето беше дошло и той бе готов да поведе Кублай през първото му изпитание на бойното поле.

Докато чакаше, орлокът разтърка белезите по бузите си. Имаше няколко упорити кичура, които някак бяха оцелели през годините стъргане. Така и не беше решил дали да се пореже отново, или просто да изскубе проклетите косми, когато пораснат достатъчно. Докато Кублай размишляваше, Уриан-Хадай нави един дълъг косъм около пръста си и рязко го дръпна.

— Трябва да прекосим Чън-ша Чан — внезапно рече Кублай. Беше начертал карти в ума си, които бяха почти съвършени.

Уриан-Хадай примигна изненадано и Кублай кимна. Беше взел решение.

— Това е името на реката, за която спомена, орлок. Намира се между нас и града, който ми бе казано да превзема. Трябва да я пресечем в някой момент. Те познават терена, поради което са се събрали от другата страна. Готови са да се защитават навсякъде, където решим да пресечем. Ако намерим брод, ще ни избият във водата, а после ще се нахвърлят върху онова, което остане от нас.

Уриан-Хадай поклати глава, мъчейки се да намери правилните думи, с които да убеди учената глава, която почти не бе напускала Каракорум през живота си.

— Господарю, те вече имат всички предимства. Не можем да им позволим да изберат и бойното поле, защото рискуваме да бъдем унищожени. Нека ги прилъжа да ни преследват трийсетина мили покрай брега. Ще пратя съгледвачи да търсят места за прекосяване. Не може да има само един брод. После стрелците ни ще прикриват прекосяващите и ще им излезем в гръб.

Кублай усещаше натиска на Уриан-Хадай, желанието му да го накара да отстъпи. Намеренията на орлока бяха твърде очебийни и това го раздразни.

— Както казваш, орлок, те са избрали позициите си внимателно. Ще очакват от нас да се втурнем през реката като диваците, за каквито ни смятат, и да измрем като мухи.

Внезапно се сети за начин да прекара бързо хората си и се усмихна.

— Не. Ще ги посрещнем тук, орлок. Ще ги изненадаме.

Уриан-Хадай изгуби дар слово за момент.

— Господарю, трябва да възразя на решението ти. Аз…

— Изпрати ми генерал Баяр. Ти се върни при туманите.

Орлокът моментално сведе глава и всички признаци на гняв угаснаха като пламък на свещ.

— Твоя воля, господарю.

Отдалечи се още по-сковано, отколкото беше дошъл. Кублай се загледа кисело след него. Не след дълго мястото на орлока зае Баяр. Изглеждаше разтревожен. Беше сравнително млад за високия си пост, в началото на трийсетте. За разлика от Уриан-Хадай лицето му беше гладко, ако не се брои черният кичур на брадичката му. От тялото му се носеше силна воня на гнило. Кублай отдавна беше свикнал с нея и прие поздрава му. Не беше в настроение да разсейва опасенията на Баяр.

— Имам задача за теб, генерале. Заповядвам ти да я изпълниш без оплаквания и възражения, разбираш ли?

— Да, господарю — отвърна Баяр.

— Когато бях момче, четох как воините на Чингис пресекли река със сал от овчи кожи. Чувал ли си за подобно нещо?

Баяр поклати глава и леко се изчерви.

— Не мога да чета, господарю.

— Няма значение. Спомням си всичко. Трябва да заколиш около шестстотин овце за това, което съм намислил. Гледай да им прережеш вратовете високо, така че кожата да остане незасегната, когато се одере. Вълната трябва да бъде остригана, предполагам. Работата е деликатна, Баяр, така че я дай на внимателни мъже и жени под твое командване.

Баяр го погледна неразбиращо и Кублай въздъхна.

— Няма лошо да знаеш малко история, генерале. Не бива всяко поколение да открива отново нещо, което е вече открито. Не и когато черната работа вече е свършена. Идеята е да се зашият дупките в кожите, като се остави само онази при врата. Силни мъже ще надуят кожата и ще запечатат отворите с катран или смола. Разбираш ли? Сложи на огъня казани и с двете вещества. Не зная кое ще свърши по-добра работа. Когато се надуят, кожите ще се носят по водата, генерале. Ако ги свържеш с леки пръти, ще получиш сал, способен да носи много мъже едновременно.

Замълча, докато пресмяташе. Това бе едно от нещата, които винаги правеше бързо.

— С три сала, или хиляда и осемстотин кожи, би трябвало да прекараме… две хиляди воини едновременно през реката. За половин ден можем да разположим около двайсет хиляди мъже на другия бряг. Да приемем, че другата половина отиде за прекарването на конете, като саловете ги водят. Да, с въжета на шиите им, за да могат да плуват против течението. Общо един ден, ако няма спънки. Колко време ще ти трябва да приготвиш саловете?

Очите на Баяр се разшириха, когато видя, че погледът на принца вече не е зареян нанякъде, а се е съсредоточил върху него.

— Два дни, господарю — с пресилена увереност отвърна той. Трябваше да впечатли човека, който го командваше. Уриан-Хадай вече бе изгубил репутацията си. Баяр не искаше и той да си спечели неодобрението на брата на самия хан.

Кублай кимна замислено.

— Добре тогава. Това е единствената ти задача, докато не приключиш. Давам ти два дни, генерале. А сега заповядай колоната да спре. Изпрати съгледвачи обратно в района, където чака врагът. Искам да знам всяка подробност за реката — течение, брегове, терен. Всичко, до най-дребния детайл. Да докладват след вечеря.

— Да, господарю.

Баяр преглътна нервно, след като бе освободен. Никога не беше чувал овчи кожи да се използват по такъв начин. Щеше да му е нужна помощ и предположи, че е най-добре да не се обръща към Уриан-Хадай. Когато роговете изсвириха и туманите започнаха да се спешават и да се грижат за конете, Баяр видя каруцата, в която пътуваше Яо Шъ, главният съветник на Кублай. Старият дзински монах вероятно разбираше от разни неща като салове, Баяр бе почти сигурен в това.

 

 

Когато слънцето изгря на следващия ден, Баяр вече се беше изгубил в предизвикателството. Първите надути кожи бяха приготвени предишната вечер и откарани с кон до близката река. С голяма тържественост те бяха пуснати във водата, яхнати от доброволци. Двамата мъже потънаха, преди да стигнат средата, и трябваше да ги изтеглят с въжетата, привързани на кръста им. Изглеждаше невъзможно, но според Яо Шъ със сигурност е било правено, но в по-малък мащаб. Опитаха да натрият кожите с масло след остригването на вълната, после ги надуха и запечатаха бързо, преди да ги оставят да изсъхнат. Когато се върна на брега, Баяр мълчаливо се помоли на майката земя. Беше заложил на натриването с масло и бе натоварил със задачата хиляди семейства. Ако и това не свършеше работа, нямаше да влезе в срока, който сам си беше определил. Застанал в сутрешния сумрак, Баяр погледна към Яо Шъ, черпейки увереност от спокойствието му. Двамата стояха един до друг, докато двама воини се завързаха с въже и легнаха върху кожите, за да се оттласнат от брега. Не можеха да плуват и се чувстваха ужасно неудобно, докато гребяха в тъмната вода.

В средата течението беше силно и държащите въжетата бяха помъкнати надолу по течението заедно с воините върху кожите. Въпреки това двамата продължиха напред и Баяр нададе радостен вик, когато видя един от тях да се изправя и да вдига ръка от отсрещните плитчини, преди да яхне кожата и да поеме обратно. Върнаха се много по-бързо, подпомагани от ръцете, дърпащи въжетата.

Баяр тупна Яо Шъ по гърба и усети костите под пъстрата му роба.

— Това ще свърши работа — каза генералът, опитвайки се да скрие облекчението си.

Уриан-Хадай не беше тук. Орлокът бе решил да не забележи внезапната трескава дейност, обхванала лагера. Докато семействата обработваха кожите, мажеха и шиеха всеотдайно, орлокът изведе мъжете си да се упражняват в стрелба с лъковете и оръдията, за да подобрят скоростта си. На Баяр не му пукаше. Намери работата за завладяваща и вечерта на втория ден отиде при гера, издигнат за Кублай, като едва сдържаше усмивката си, докато влизаше.

— Готово е, господарю — с гордост докладва той.

За негово облекчение, Кублай се усмихна в отговор на явното му задоволство.

— Никога не съм се съмнявал в това, генерале.