Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Conqueror, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Завоевателят

ИК „Бард“, София, 2011

Английска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Петя Чолакова

ISBN: 978-954-655-273-0

История

  1. — Добавяне

28.

Кублай седеше на чист въздух под короната на древни дъбове. Понасяше болката мълчаливо, докато Чаби промиваше раната на дясната му ръка с айраг; самият той също отпиваше от мяха, за да се стопли. И двамата бяха наясно, че човек може да приключи битката само с незначително порязване, за да умре дни или седмици по-късно, обхванат от треска. Като си тананикаше, Чаби подуши ръката му и сбърчи нос. Кублай изсъска през зъби, когато тя натисна посинелите краища и към пръстите му потече тънка струйка гной.

— Имам шамани за тази работа, нали знаеш — меко й каза той.

Тя изсумтя.

— Те са заети, а ти няма да ги повикаш, докато ръката ти не позеленее.

Отново го ощипа силно и той подскочи. Струята гной стана червена, а Чаби кимна доволно и докосна с длан заобления си корем, в който растеше нов живот. Кублай се пресегна и го потупа развълнувано, докато тя превързваше раната с чиста ивица плат.

Семействата и следващите лагера бяха навлезли по-дълбоко в гората, докато той се биеше с врага, скривайки всички следи, които можеха да ги издадат. Кублай се бе принудил да прати стотици воини да ги търсят сред зелените гъсталаци.

Само за да стигне дотук, трябваше да си проправи път през две сунски армии и запасите му от стрели отново се стопиха, макар да бе събрал колкото можеше повече от използваните. При липсата на лечители и почивка ранени воини умираха всеки ден.

Погледна нагоре. Чувстваше се странно неудобно под дебелите клони, от които всичко тънеше в полумрак. Поне бяха скрити. Семействата и следващите лагера бяха в безопасност в гъстата гора, но той не можеше да се отърси от страха, че гъсталаците крият и дебнещия неприятел. Дори за човек от Каракорум гората изглеждаше задушаваща в сравнение с откритите степи.

Вгледа се по-внимателно в жена си, когато тя стана, и забеляза тъмните петна под очите й. Изглеждаше слаба и Кублай се наруга, че не е направил по-добри приготовления. Трябваше да се досети, че семействата ще бъдат принудени да колят животните, докато го чакат да се върне. Огромните стада обикновено се попълваха всяка пролет, но едно от нещата, които липсваха в гората, беше добрата паша. Земята бе покрита с гниещи листа и малкото зеленина беше опоскана напълно още през първия месец. Семействата се хранеха с елени и зайци, дори с вълци, ако попаднеха на тях, но не след дълго гората бе опразнена в радиус от петдесет мили. Стадата овце и кози се бяха свили дотолкова, че всеки се хранеше веднъж дневно, при това със съвсем малко месо в гозбата.

Когато Кублай най-сетне се бе върнал, народът му не представляваше вдъхновяваща гледка. Всички се бяха насъбрали да посрещнат туманите и той се погрижи да ги похвали, че са оцелели, макар да кипеше от гняв при мисълта колко зле са били без него. Ребрата на безценните волове се брояха и той се запита колко от тях ще имат сила да теглят каруците, когато дойде време да продължат нататък. Синът и бременната му жена получаваха месо колкото да оцелеят и на него му идеше да излее яростта си върху останалите. И може би щеше да го направи, ако те не бяха също толкова отслабнали и бледи като Чаби.

— Трябва да преместим лагера — тихо рече тя. — Не ми се мисли какво ще се случи, ако се задържим още тук.

— Не мога да ви изведа сега. Те прииждат непрекъснато — каза той. — Никога не си виждала подобно нещо, Чаби. Просто нямат край.

Докато говореше, устните на жена му се свиха.

— И така да е, не можем да останем тук. На двайсет мили наоколо няма нито един заек и когато последните животни бъдат заклани, ще настъпи глад. Някои от мъжете казаха, че са готови да тръгнат на своя глава, ако не се върнеш по-скоро.

— Кои са те? — остро попита той.

Чаби поклати глава.

— Мъже със семейства. Можеш ли да ги виниш? Разбираме, че сме в беда, Кублай.

— Ще докарам още стада от сунските кошари по хълмовете и от селата. Ще намеря и нови животни да теглят каруците.

Изруга под нос. Знаеше, че няма да се получи. Дори да можеше да подкара стадо към гората, следите от него щяха да бъдат забелязани от всеки сунски съгледвач. Вече беше изложил на опасност позицията им, като върна туманите в лагера. Направеше ли го отново, щеше да остави широк път през гората. Притисна с пръсти ъгълчетата на очите си, за да пропъди донякъде умората. Лагерът осигуряваше на воините всичко, от стрели до подслон и топла храна, но вече се намираха в безизходица.

— Мога да пратя туманите да съберат храна и животни за колене или да попълня най-слабите стада…

Изруга отново.

— Не мога да мисля за това, Чаби! Прокарах пътеки през Сун, но трябва да продължа, в противен случай всичко постигнато ще отиде на вятъра.

— Толкова ужасно ли е да си починем през зимата? Ще бъдеш тук, когато детето се роди, Кублай. Пращай хората си да съберат всичко живо, нападай местните градчета и ще бъдеш готов да потеглиш отново напролет.

Кублай изстена при тази мисъл. Част от него отчаяно желаеше просто да спре и да си почине. Никога не се бе чувствал толкова уморен.

— Разчистих път до Шаоян и нататък, Чаби. Ако съм в състояние да продължа, ще мога да стигна столицата им напролет или през лятото. Спра ли сега, ще трябва да се изправя срещу още дузина техни армии, свежи и силни.

— И ще изгубиш лагера, ако продължиш — остро рече тя. — Ще изгубиш майсторите на стрели, кожарите и сарачите, работещите на полето жени и мъже, които те поддържат. Дали туманите ще продължат да се сражават добре, ако семействата им гладуват?

— Няма да гладувате — каза Кублай.

— Думите не правят дела. Положението беше страшно, преди съгледвачите ти да ни открият, съпруже. Някои мъже се готвеха да вземат последните запаси храна за себе си и да оставят най-слабите да умрат от глад.

Кублай се вцепени и погледът му стана суров.

— Този път ще ми кажеш имената им, Чаби. Ще ги обеся по дърветата.

— Това е само отвличане на вниманието! Вече няма значение. Намери начин да решиш проблема, съпруже. Зная под какво напрежение си или си мисля, че зная. Сигурна съм, че ще намериш изход.

Кублай се отдалечи на няколко крачки от нея, загледан в зелените шубраци около себе си.

— Тази земя е богата, Чаби — след известно време рече той. — Мога да отделя един месец, за да си набавим нови стада. Можем да ги подкараме насам, но тогава ще изпратя половината лагер обратно в Каракорум.

Вдигна ръка да я спре, когато тя отвори уста.

— Това не са битки като онези на Чингис, който е можел да събере целия народ и да напада с туманите от центъра. Сунските жители са многобройни като мравки, пращат армия след армия. Трябва да мисля като нападател, тръгнал с минимум продоволствия. Жените и децата могат да се върнат у дома с достатъчно воини, които да ги пазят. Ти и Джъндзин ще тръгнете с тях. Това е. Поиска решение и го получаваш. Мога да отделя един месец, струва ми се.

— Можеш, но аз никъде не тръгвам. Няма да изгубя още едно дете по трудния път към дома, Кублай. Оставам в лагера, докато не родя.

Кублай видя изписаната на лицето й решимост и въздъхна.

— Твърде съм уморен, за да споря с теб, жено.

— Добре — отвърна тя.

 

 

На Кублай му се свидеше всеки изгубен ден, докато туманите претърсваха района на сто и повече мили за стада. През зимата начинанието отнемаше повече време от предвиденото и той видя две пълни луни, преди да изведе семействата от гората. Тъмните месеци бяха по-студени, отколкото миналата година. Ледът пукаше в изсъхналите клони в гората, прекрасни и мъртви едновременно. Винаги имаше гориво за печките и герите бяха заобиколени от купчини дърва, по-високи от човешки бой.

Земята още беше замръзнала, когато започнаха да вдигат лагера и да напускат дебрите на гората. Зад себе си оставяха обичайните следи — от черните кръгове по земята там, където се бяха издигали герите, до гробовете на мъртвите. Повечето бяха на ранени мъже, които шаманите не бяха успели да спасят, но имаше и много по-малки гробове на деца, непреживели първата си година. Нямаше планини, където да ги положат за погребение в небето и да нахранят с тях мършоядите. Имаше голяма вероятност огньовете от погребалните клади да се разпространят или да бъдат забелязани от врага, така че дълбаеха замръзналата земя — само толкова, колкото да ги побере.

Кублай събра лагера на една открита равнина. Стотици волове бяха впрегнати, напоследък се бяха хранили по-добре, отколкото когато ги беше заварил. Наред със стадата, от сунските градчета бе взето зърно и едрите животни бяха лъснали косъма, муцуните им бяха влажни и розови. Кублай изпращаше двеста хиляди души към дома, предимно жени и деца. Десет хиляди мъже щяха да пътуват с тях — ранени, осакатени или остарели. Все още можеха да се сражават, ако се наложеше.

Воините замърмориха по навик срещу заповедта. Но те също бяха видели сунските армии и в прощалните им прегръдки се долавяше и облекчение. Семействата щяха да стигнат бързо до границата с Дзин и напролет да се озоват в по-спокойни земи. Кублай беше изпратил вестоносци към собствените си владения. Семействата щяха да са в безопасност по пътя на север. Беше задържал само най-добрите занаятчии и пастири, ковачите, майсторите на въжета и кожарите. Повечето гери щяха да отпътуват, така че туманите ги очакваше сън под открито небе в дъжд и скреж.

Кублай трябваше да задържи няколко каруци за пещите и инструментите — среброто му щеше да продължи с него на изток. Знаеше, че лагерът няма да бъде жизнерадостно място оттук нататък. Вече не беше стан на придвижващ се народ, а военен лагер, в който всеки бе посветен единствено на туманите.

Двете грамадни групи бавно се разделиха, като си подвикваха прощални думи. Туманите гледаха мрачно как семействата им се смаляват в далечината. Чаби остана с Джъндзин и слугите си, но никой не посмя да възрази на решението на брата на самия хан. Бяха разузнали територията до границата и в тази посока нямаше армии. Опасността дебнеше само на изток и всеки мъж в туманите знаеше, че работата не е довършена. Трудно беше да си весел в ден като този.

Все още бяха много, когато навлизаха още по-дълбоко в земите на Сун, но вече бяха отстранили ненужното. Поддържаха добро темпо и макар вечер да нямаше песни, воините поне бяха изпълнени с решимост. В отсъствието на жените се хранеха от общи казани, пълни до ръба с гъста супа.

Докато дните ставаха все по-дълги, Кублай мина през полетата, на които бе водил сражения. Яздеше с ужас през купищата гниещи трупове. Лисици, вълци и птици бяха пирували и плътта бе оглозгана до кокал, врагове и приятели лежаха едни до други под слънцето и дъжда. Туманите преминаваха през бойните полета с пълно безразличие и Кублай се чудеше как изобщо могат да задържат нещо в стомасите си. Въображението го накара да се замисли за собствената си смърт, оставен да лежи на някаква чужда земя. Не знаеше дали подобни мисли тревожат хора като Уриан-Хадай, нито дали ще признаят истината, ако ги попита.

Съгледвачите съобщиха за кавалерия на четирийсет мили от Шаоян, но които и да бяха, противниците се бяха изтеглили бързо пред туманите и се движеха надалеч, препускайки така, сякаш ги преследва самият ад. Без да получават заповед, воините на Кублай започнаха да ускоряват темпото с всеки следващ ден. Каруците в орязания лагер изоставаха максимум на двайсет мили, достатъчно, за да получат подкрепление, ако внезапно бъдат нападнати. През студените дни мъжете пиеха топла кръв от резервните кобили, като редуваха животните, така че никое да не остане без сили. Бяха сами и нямаше да има нови припаси, докато не стигнат Шаоян. Кублай се питаше как ли ще реагира префектът, когато го види да се връща. Щеше да оцелее при преминаването им за втори път — нещо, с което малцина можеха да се похвалят.

Кублай най-сетне беше разбрал, че има твърде малко воини, за да троши главите им в сунските стени. В крайна сметка безчетните врагове щяха да превърнат туманите му в прах. Взел беше решение и се питаше дали изобщо беше същият онзи мъж, който бе навлязъл в земите на Сун с такава младежка самоувереност. Тогава не беше рискувал всичко. А сега щеше да ги поведе към сърцето на империята за един силен удар. Нямаше да спре заради Шаоян. Нямаше да спре заради каквото и да било.

Туманите виждаха хората по покривите на къщите, докато преминаваха покрай разпълзелия се град. Кублай вдигна ръка, без сам да знае дали за поздрав или за сбогом. Щеше да прониже сърцето на сунския дракон с един удар. Другите градове нямаше защо да се страхуват от него.

След Шаоян земята вече не беше лишена от онова, което може да нахрани един гладен войник. Първите малки градчета бяха разграбени за храна, но Кублай забрани да ги разрушават. В горския лагер хората му видяха огромното количество награбено сребро, докарано от хиляда коня; кюлчетата минаваха от ръка на ръка, полагаха ги на влажните листа. Въпреки че не им беше плащано от месеци, воините поне знаеха, че среброто го има, и не мърмореха твърде често и на висок глас.

Не беше очаквал ям ездачи толкова далеч на юг. Линиите на пътните станции свършваха в териториите на Дзин и когато Кублай видя не един, а двама вестоносци, те почти не приличаха на бързо препускащите издръжливи конници, които познаваше. Съгледвачите ги доведоха заедно и Кублай спря в широката равнина, щом чу песента на звънчетата по седлата им. Кимна на Уриан-Хадай и орлокът изрева заповед туманите да спрат за почивка.

— Изглеждат полумъртви — промълви Баяр на Кублай, докато ездачите приближаваха със съгледвачи от двете им страни.

Вярно беше и Кублай се запита как ли са успели да оцелеят без ям станциите, където можеха да се нахранят и да сменят конете си. И двамата бяха размъкнати, единият очевидно изпитваше болка и пъшкаше при всяка стъпка на коня. Спряха и Баяр им каза да се спешат. Първият се плъзна от седлото и леко се олюля, когато краката му докоснаха земята. Докато го претърсваха, Баяр погледна към сивото лице на другаря му.

— Имам стрела някъде в гърба — слабо каза ям ездачът. — Счупена е, но май няма да мога да сляза.

Баяр видя, че дясната му ръка е увиснала и се люлее безжизнено, увита в поводите. Извика един от хората си и двамата го свалиха от седлото. Ездачът се опита да не изкрещи, но сподавеният му стон беше по-лош и от вик.

Баяр постави човека на колене и огледа стърчащото пънче на стрелата, забито високо между раменете. Всяко вдишване несъмнено причиняваше болка на ездача и генералът тихо подсвирна. Пресегна се и докосна стрелата, при което мъжът трепна и изруга.

— Плътта гние — каза Баяр. — Оттук надушвам. Ще поръчам на някой шаман да изреже стрелата и да обгори раната. Добре си се справил.

— Някой друг намери ли ви? — попита ездачът. Наведе се напред, задъхан като куче. Баяр поклати глава и мъжът изруга и се изплю. — Бяхме дванайсет. От много време ви търся.

В очите му се четеше гняв и генералът настръхна.

— Решихме да се позабавляваме и да разгледаме тукашните пейзажи. Намери ни тъкмо когато приключваме. А сега искаш ли да предадеш съобщението си, или първо да извадя стрелата?

Вторият ездач беше претърсен и му бе позволено да приближи до Кублай. Човекът отвори кожената си чанта и извади сгънат плик, затворен с печата на Монгке. Баяр и раненият наблюдаваха мълчаливо как Кублай разчупва печата и чете.

— Вече няма нужда. Той знае.

Раненият ездач клюмна и Баяр го хвана под мишниците, без да обръща внимание на вонята на пот и урина. Усети, че плътта му гори, което бе сигурен белег за треска. Въпреки това остана изненадан колко лек е ездачът. Младият мъж бе станал само кожа и кости, за да донесе съобщението, и генералът се запита какво ли е било толкова важно, че да бъдат изпратени дванайсет ездачи с една и съща вест. Беше достатъчно опитен, за да знае, че добрите новини не идват по такъв начин. Обърна се към един от подчинените си.

— Доведи шаман. Ако искаме човекът да оживее, стрелата трябва да се извади и раната да се почисти. Вземи го.

Предаде замаяния ездач и стана, като несъзнателно избърса ръце в гамашите си.

Кублай беше пребледнял. Листът с разчупения печат висеше забравен в отпуснатата му ръка. Той се взираше в далечината с очи като от мътно стъкло. Настроението на Баяр помръкна още повече, докато го приближаваше.

— Толкова ли е зле? — тихо попита генералът.

— Толкова е зле — потвърди Кублай с дрезгав от мъка глас.

 

 

Сюан се чувстваше жив за пръв път от години, докато яздеше на запад. Старите му умения още си бяха тук, потънали в дълбок сън, подобно на семена под есенните листа. Личеше си, че хората му се чувстват по същия начин. Бяха остарели в плен, най-добрите им години отидоха напразно, но с всяка миля, която ги отдалечаваше от Ханджоу, миналото също оставаше назад. По-важна от това беше новината, която пристигна, докато напускаха града. Били заловени монголски съгледвачи, тръгнали на юг. Всеки носел едно и също послание, написано с писмеността на родината им.

Сюан беше видял един от оригиналите, още изцапан с кръвта на пратеника. Само подозрителен ум можеше да види преимущества в оповестяването на смъртта на хана по време на поход. Сюан имаше такъв ум, плод на годините плен. Въпреки това страшно му се искаше новината да е вярна. Известни му бяха традициите, които монголите спазваха така безропотно. Ако се върнеха в родината си, това щеше да бъде отговор на молитвите му — всъщност и на молитвите на Сун.

Тръсна глава, за да проясни мислите си с физическото движение. Нямаше значение дали Монгке хан е наистина мъртъв, или играе някаква коварна игра. Сюан не знаеше дали ще остане жив, когато открият туманите на Кублай, но бе сигурен, че никога вече няма да се върне в Ханджоу.

Погледна към най-големия си син, който яздеше от дясната му страна. Ляо-Дзин още беше опиянен и в екстаз от свободата, без значение накъде яздят и какво ги очаква. Беше се посветил на обучението с цялата си младежка енергия. Сюан се усмихна. Хората му харесваха сина му. От него щеше да стане чудесен император, стига да имаше империя, която да управлява. Но и това нямаше значение: Бяха свободни. Свободата беше като сладко лято за всеки мъж в редиците.

В хаоса около подготовката на осемте хиляди души за заминаване със сунските полкове не му беше трудно да освободи от плен и другите си деца. Сюан просто бе изпратил двама от хората си на коне през града със заповеди от свое име. Никой не посмя да се усъмни в авторитета му, а и да го беше направил, отговорите биха били твърде бавни, за да ги спрат. Сюан дори им беше наел слуги с парите на сунския си братовчед. Още при първата безлунна нощ щеше да ги изпрати на север с неколцина от най-добрите си мъже. Щяха някак да оцелеят в старите му владения. Все още не беше казал на Ляо-Дзин, че ще тръгне с тях, по-далеч от напредващите на изток монголски тумани.

От двете страни на дзинската част яздеха сунски благородници. Дзин Ан се оказа верен на думата си и събра почти петдесет хиляди войници, половината от които кавалерия. Сюан не знаеше, че младият мъж има такива възможности, но изглежда родът му е бил поколения наред сред военния елит. Дзин Ан беше успял да привлече на своя страна и свой братовчед, който дойде с още четирийсет хиляди. За Сюан това бе огромна войска, макар че двамата благородници все още негодуваха срещу липсата на подкрепа от страна на съвета или на самия император.

Разполагаха и със стотици оръдия, които забавиха тройно темпото им, но Сюан се въодушеви при вида на черните чудовища, напредващи тромаво по хубавите пътища. Понякога той дори си мечтаеше за варианти на бъдещето, в които разгромява монголската войска, опустошаваща земите на Сун. Една решителна победа щеше да обедини дори съвета на велможите и да ги накара да се насочат заедно срещу по-голямата заплаха от север. В най-оптимистичните дни Сюан си позволяваше да си представя как си връща старите земи. Приятна мисъл, но все пак се усмихваше на собствената си наивност. Монголите не бяха побеждавани поколения наред. Искаше му се Цайо-Уън да беше тук и да види гордо яздещите дзински войници. Навъсеният сунски офицер беше успял да изчезне, когато му пратиха заповед да се яви в казармата. Страхливец, помисли си Сюан. Това също нямаше значение.

Шаоян не беше далеч и бяха изпратени съгледвачи, които да търсят туманите на Кублай. Монголите се бяха появили в района преди месеци и Сюан не очакваше още да са наблизо, но въпреки това щеше да ги открие. Щеше да ги догони. Пресегна се и потупа шията на коня си, отново обзет от буйната радост, че най-сетне е свободен. Обърна се към Ляо-Дзин и извика над шума на коне и хора:

— Развей знамената, Ляо-Дзин! Покажи на Сун кои сме.

Синът му се усмихна, показвайки белите си зъби, и предаде заповедта на знаменосците от двете си страни. В известен смисъл това беше най-тежката задача през изминалите няколко месеца. Намирането на плата не беше трудно, но Сюан бе принуден да натовари със задачата своите хора, за да не научат благородниците или братовчед му и да му забранят, преди да е потеглил. Бяха разкроили и съшили дългите знамена, украсявайки жълтата коприна с герба на династията. Сюан откри, че е затаил дъх, докато знаменосците развиваха знамената. Коприната затрептя на вятъра като златна река.

Войниците от последната дзинска армия вдигнаха глави. Очите на мнозина се насълзиха от гледката — не бяха очаквали да видят това отново. Посрещнаха с радостни викове знамето на дзинския император и гърлото на Сюан се стегна от гордост, мъка и радост.