Кон Игълдън
Завоевателят (29)

29.

Следобедът отминаваше, но туманите останаха на място, само на няколко мили източно от Шаоян. Воините видяха, че издигат гера на Кублай, и постоянното леко напрежение изчезна. Нямаше да има неочаквана заповед да се качват по седлата и да продължат напред. Осемдесетте хиляди мъже имаха триста хиляди резервни коне, които тичаха заедно, пъстри като есенни горски листа. Освен че осигуряваха кръв и мляко за ездачите, понитата носеха и различни товари, от резервни плочки за броня, въжета и лепило до буци кораво сирене. Това бе тайната на успеха им — само те от всички други народи можеха да нападат на стотици мили от основния си лагер.

Кублай изглеждаше почти в транс, застанал насред празния участък земя, заобиколен от морето от коне и хора. Каруците в далечината бавно приближаваха. Той забеляза Баяр, който идваше отново да говори с него, но не му отговори, а продължи да стои мълчаливо, затворен напълно в себе си.

Именно Баяр беше дал заповедта да издигнат гера. Генералът бе изпълнен с лоши предчувствия. Каквото и да беше прочел Кублай, новината го бе оставила блед и поразен в равнината. Разпитването на ям ездач за съобщенията му се наказваше с бичуване, но въпреки това Баяр следеше внимателно как пратеникът приема купичка чай и джоб от хляб с месо. Ездачът дъвчеше със същия унесен поглед, който имаше и Кублай, и генералът изгаряше от желание да се поразходи с него и да открие истината.

Каруците пристигнаха без много шум и вълнение — жените и децата вече ги нямаше. Волове и камили бяха разпрегнати и пуснати да пасат. На тревата бяха разположени пещи, подхранвани с въглища, докато тежкото желязо не засвети в червено. Воините, които се нуждаеха от някаква поправка, се събраха около тях, без да бързат. Навсякъде мъжете се отпускаха на земята, за да дадат почивка на краката и гърбовете си. Мнозина използваха момента да се облекчат на някое по-отдалечено място или да се изпикаят в тревата. Други точеха мечове и проверяваха лъкове и стрели, както обичаха да правят при всяка възможност. Някои се хранеха, други си приказваха, но странното мълчание в сърцето на туманите се разрастваше и все повече и повече воини започваха да разбират, че нещо не е наред.

Когато герът беше готов, Баяр отново отиде при Кублай.

— Има къде да си починеш, господарю — каза той.

Кублай с мъка се изтръгна от унеса си.

— Донеси ми багажа — тихо рече той. — Вътре има неща, които ми трябват.

Баяр се поклони и побърза да се отдалечи. Заради необичайните случки през този ден бързаше да се върне при Кублай колкото се може по-скоро. Изпрати четирима души при каруците да донесат големите вързопи, завързани с въже.

— Внесете ги вътре — нареди той. Кублай не беше помръднал. — Господарю, толкова ужасни ли са новините? Ще ми кажеш ли какво има?

— Ханът е мъртъв, генерале — отвърна едва чуто Кублай. — Брат ми е мъртъв. Никога вече няма да го видя.

Баяр се дръпна потресен. Поклати глава, сякаш можеше да отрече думите. Гледаше как Кублай влиза в гера и изчезва в полумрака вътре. Чувстваше се така, сякаш е получил ритник в гърдите и е останал без въздух. Наведе се, опря длани в коленете си и се опита да мисли.

Уриан-Хадай се намираше достатъчно близо, за да забележи, че Баяр е разтърсен от онова, което му бе казал Кублай. Приближи до по-младия генерал с предпазливо изражение. Искаше да научи, но в същото време силно се тревожеше от онова, което може да чуе.

Баяр забеляза, че наоколо има мнозина, които бяха видели реакцията му. Вече почти не се преструваха, че гледат и слушат. Въпреки страха от наказания малко вероятно бе двамата ям ездачи да бъдат оставени дълго на мира. Вестта не можеше да се скрие. Мисълта го накара да плувне в пот. Новината щеше да се разпространи по целия свят. Кампании щяха да бъдат прекратени, градове щяха да замрат. Властимащите в ханствата щяха да научат, че отново ще настане хаос. Някои щяха да се страхуват от бъдещето; други — да точат мечовете си.

— Монгке хан е мъртъв — каза Баяр на началника си.

Уриан-Хадай пребледня, но бързо се окопити.

— Как се е случило? — попита той.

Баяр вдигна безпомощно ръце. Всичко постигнато от Кублай в земите на Сун бе отишло на вятъра само с едно съобщение. Направо не можеше да мисли. Уриан-Хадай забеляза това и така стисна устни, че те побеляха.

— Вземи се в ръце, генерале. И преди сме губили ханове. Народът продължава напред. Ела с мен да говорим с ям ездачите. Те със сигурност знаят повече от нас.

Баяр го зяпна, но го последва. Орлокът се насочи към здравия ям ездач, който го гледаше като заек, внезапно озовал се пред вълк.

— Ти. Кажи ми какво знаеш.

Ям ездачът преглътна мъчително залъка си хляб и месо и се изправи.

— Беше хашишин, генерале.

— Орлок — озъби се Уриан-Хадай.

Човекът трепереше, докато повтаряше титлата.

— Орлок. Бях изпратен с дузина ездачи. Други поеха на север към ям станциите в Дзин.

— Какво? — пристъпи Уриан-Хадай към него. — Били сте на територията на Сун ли?

— Ханът идваше на юг, орлок — още по-нервно запелтечи човекът. Знаеше, че ям ездачите би трябвало да са неприкосновени, но рано или късно щеше да му се наложи да разкаже как е умрял ханът. Смъртта му беше като удар в сърцето за всеки ям ездач в ханствата. Никога вече нямаше да се ползват със същото доверие.

— Колко далеч са те? — остро попита Уриан-Хадай. — Колко души са? Трябва ли да те питам за всяка подробност, преди да я изплюеш?

— Аз… извинявай, орлок. Двайсет и осем тумана, но те няма да продължат насам. Орлок Серианх ги връща обратно в Каракорум. Другите братя на хана вече би трябвало да са научили, Арик-Боке със сигурност, тъй като е в столицата. Господарят Хулегу би трябвало да получи вестта всеки момент, ако вече не я е получил.

Ездачът се зачуди какво още да каже под студения поглед на Уриан-Хадай.

— Присъствах, когато откриха тялото на Гуюк хан, орлок. Народът ще се върне при Каракорум, докато не се избере нов хан.

— Аз пък присъствах, когато Субодай научи новината за смъртта на Угедай, младежо. Не ми казвай неща, които вече са ми известни.

— Няма, орлок. Извинявай.

Отчаян от ям ездача и нервността му, Уриан-Хадай се обърна към Баяр:

— Имаш ли въпроси към него?

— Само един — отвърна Баяр. — Как е успял хашишинът да стигне до хана насред такава войска?

Изтощеният младеж ги погледна така, сякаш залъкът бе заседнал в гърлото му.

— Той… бил облечен като ям ездач. Пуснали го да мине. Бил претърсен, но чух, че успял да скрие бръснач.

— Исусе Христе! — изръмжа Уриан-Хадай.

Баяр го изгледа изненадано, макар че християнските ругатни ставаха популярни дори сред онези, които не бяха и чували за самата вяра.

 

 

Кублай остана дълго в гера, без да помръдне. Искаше Чаби да дойде при него, но не можеше да събере сили да прати някой да я извика. Чуваше звуците на хората наоколо, но малкото затворено пространство поне го скриваше от погледите им. Изпитваше облекчение, че е отделен от тях, макар да не плачеше. Мислите му се движеха мудно. Като момче веднъж беше плувал в леденостудена река и внезапно престана да чувства ръцете и краката си. Беше безпомощен и си помисли, че ще се удави. Монгке го измъкна навън — по-големият брат, който се смееше, докато Кублай трепереше, свит на кълбо на брега.

Имаше стотици спомени, хиляди разговори, които се блъскаха, за да изплуват в ума му. Помнеше как Монгке го изпрати да удари Сун, помнеше и стария гер, който бяха открили в една долина като петнайсетинагодишни момчета. Докато останалите спяха, Кублай и Монгке бяха извадили железните подпори. Гнилото дърво и плъстта се бяха срутили и двамата размахваха ръце и се въртяха бясно отдолу. Истинско чудо бе, че не се нараниха един друг в ентусиазма си.

Не беше велика история, подобаваща за погребението на един хан — просто две момчета, решили да полудуват през нощта. По-късно бяха открили, че герът изобщо не е бил изоставен. Собственикът се върна и беше толкова вбесен, че се закле да открие злосторниците. Така и не успя да го направи. Въпреки всичките зрели години, минали оттогава, Кублай се усмихна на спомена. Беше губил приятели и преди, но си въобразяваше, че братята му винаги ще са до него, и в добри, и в лоши моменти. Загубата на Монгке подсече основите на всичко, което изграждаше света му.

Кублай едва осъзна, че пада, когато краката му се подгънаха. Озова се проснат върху дебелия килим, а навсякъде около него се вдигаше прах. Задави се и ръцете му несъзнателно намериха кожените върви на бронята, развързаха възлите и лакираният люспест нагръдник се отвори. В пристъп на гняв рязко дръпна последния ремък и захвърли нагръдника. Раздвижването го накара да продължи и той свали шлема и набедрениците с груби движения. Метна ги настрани и те издрънчаха в другите части, търкалящи се по платнения под. Не след дълго последната част от бронята се присъедини към купчината и той остана по прости гамаши и дебела копринена туника с дълги ръкави, които скриваха свитите му юмруци. Почувства се по-добре без бронята и обгърна с ръце коленете си, като обмисляше какво да направи.

 

 

Баяр видя препускащия съгледвач преди Уриан-Хадай. Потупа по-възрастния мъж по рамото и двамата се обърнаха и загледаха как ездачът насочва коня си към единствения гер, който успя да види в морето от пасящи коне и почиващи си мъже.

Съгледвачът се спеши пред гера, но Баяр го пресрещна, хвана го за ръката и го отведе настрани, за да е сигурен, че Кублай не може да ги чуе.

— Докладвай — нареди той.

Съгледвачът беше зачервен и лицето му лъщеше от пот. Беше препускал бързо и дълго. Хвърли поглед към гера и се поклони пред двамата мъже.

— Орлок, генерале. Недалеч има сунска армия. Десет пехотни полка, ако не и повече. Пет конни и много оръдия. Имат свои съгледвачи и успях да направя само груба преценка, преди да поема насам.

— На какво разстояние са? — попита Уриан-Хадай. Погледът му се спря върху самотния гер.

— На около трийсет мили на изток — махна с ръка съгледвачът в посоката, от която изгряваше слънцето.

— Оръдията ще ги забавят, ще стигнат тук едва утре — с облекчение каза Баяр.

— Освен ако не реагират на докладите на съгледвачите си и не продължат без оръдията — кисело отбеляза Уриан-Хадай. — Така или иначе, няма значение. Трябва да се оттеглим.

Съгледвачът ги изгледа изненадано. Беше излязъл далеч пред туманите и нямаше представа за вестта, пристигнала в негово отсъствие. Двамата военачалници не си направиха труда да го осветлят по въпроса.

— Смени коня и се връщай колкото се може по-скоро — каза му Уриан-Хадай. — Искам да ги проследиш внимателно. По-добре вземи още трима и ги разположи по пътя, за да ми предават бързо какво става.

Съгледвачът се поклони и се отдалечи тичешком.

Каквото и да се канеше да каже Баяр, думите бяха забравени, когато Кублай излезе от гера. Беше оставил бронята си вътре и двамата военачалници зяпнаха пред промяната. Беше облечен в роба от златотъкана коприна с широк тъмночервен пояс. На гърдите си имаше бродиран тъмнозелен дракон, най-висшия символ на дзинската аристокрация. Стискаше дълъг меч и кокалчетата му бяха побелели върху ножницата. Огледа се и тръгна към най-старшите си офицери.

Баяр и Уриан-Хадай коленичиха и сведоха глави.

— Господарю, съжалявам да чуя подобна новина — каза Уриан-Хадай. Видя, че Кублай гледа към четиримата съгледвачи, които скочиха в седлата и препуснаха с все сили на изток. Предпочете да обясни, преди да са го попитали. — От изток приближава сунска армия, господарю. Няма да пристигнат навреме, за да ни попречат да се оттеглим.

— Да се оттеглим — като ехо повтори Кублай, сякаш не го е разбрал.

Уриан-Хадай заекна под жълтия му поглед.

— Господарю, можем да им се изплъзнем. До началото на пролетта ще стигнем територията на Дзин. Ям ездачът каза, че братята ти вече би трябвало да са получили вестта. Те също сигурно пътуват към дома.

— Орлок, ти изобщо не ме разбираш — тихо рече Кублай. — Аз съм у дома. Това е моето ханство. Няма да го напусна.

Уриан-Хадай се опули, когато най-сетне разбра значението на дзинската роба.

— Господарю, ще има курултай, събор на принцовете. Твоите братя…

— Моите братя нямат думата какво става тук — прекъсна го Кублай. Гласът му стана твърд. — Ще довърша онова, което започнах. Казах. Това е моето ханство.

Произнесе думите някак учудено, сякаш едва сега бе проумял бушуващата в него буря. Очите му бяха като златни люспи под лъчите на слънцето.

— Не, това е моята империя, Уриан-Хадай — продължи той. — Няма да ме накарат да я оставя. Приготви туманите за битка, орлок. Ще се изправя срещу враговете си и ще ги унищожа.

 

 

Сюан крачеше напред-назад в мрака. Умът му бръмчеше твърде силно, за да може да почива, жилеше го с въпроси и спомени. Армиите бяха странно нещо, понякога далеч по-голямо от индивидуалната сила на съставляващите ги войници. Хора, които иначе биха побягнали, оставаха по местата си, щом имаха приятели и водачи. Но в същото време всички те трябваше да спят и да се хранят. Сюан и преди се бе разполагал на лагер недалеч от врага и това си оставаше едно от най-странните му изживявания. Войските бяха толкова близо, че той виждаше монголските лагерни огньове като светещи точки в тъмната равнина. Двамата сунски благородници бяха разположили навсякъде стража и съгледвачи, но никой не очакваше монголите да предприемат нощна атака. Силата им бе в скоростта и маневрите — преимущества, които изчезваха в мрака. Сюан се усмихна при мисълта за мъжете, спящи мирно редом с онези, които ще убиват на светло. Единствено човекът бе в състояние да измисли такъв странен и изкуствен начин за умиране. Вълкът може да разкъса плътта на елен, но никога не би спал и сънувал до плячката си.

Някъде наблизо се чуваше здравото хъркане на някакъв войник, проснат по гръб. Звукът накара Сюан да се изкиска, макар да му се искаше също да може да опита мехлема на съня. Вече не беше млад и знаеше, че ще го почувства утре, когато зазвучат тръбите. Само се надяваше сражението да не продължи толкова дълго, че умората да доведе до смъртта му. Това бе една от големите истини за битките — нищо не изтощава човека по-бързо от втурването напред и ръкопашния бой.

В мрака се раздвижиха сенки и Сюан вдигна глава, внезапно обхванат от паника. Чу гласа на сина си и се отпусна.

— Тук съм, Ляо-Дзин — прошепна той.

Малката група дойде при него и макар да бе тъмно, той разпозна всички. Четирите му деца бяха единственият знак, който бе оставил на този свят. Дзин Ан беше разбрал това. Сюан се усмихна при мисълта за младия сунски благородник. Можеше да отпрати децата си и без да го пита, но беше много вероятно да бъдат открити. Сюан беше рискувал и бе разговарял честно с него, но се оказа прав в преценката си. Дзин Ан го беше разбрал моментално.

Сюан пъхна торбичка монети в ръката на сина си. Ляо-Дзин го погледна изненадано, мъчейки се да различи чертите му в тъмното.

— Какво е това? — тихо попита той.

— Подарък от приятел — отвърна Сюан. — Достатъчно, за да изкарате известно време. Ще оцелеете и ще живеете сред сънародници. Не се съмнявам, че ще откриете и други, готови да ви помогнат, но каквото и да стане, имате шанс да живеете и да имате собствени деца. Нали това искаше, Ляо-Дзин? Някой може би все пак те е чул. А сега върви. Осигурих ви коне и ви давам двама души, които да ви съпровождат, синко. Те са верни и копнеят да се приберат у дома, но не исках да пратя повече, за да не решат да ви ограбят.

Сюан въздъхна.

— Научих се да не се доверявам. Това ме кара да изпитвам срам.

— Аз оставам! — заяви на висок глас Ляо-Дзин. Сестрите му зашъткаха, но той им предаде торбата и пристъпи към баща си. Наведе глава и зашепна в ухото му: — Другите трябва да тръгнат. Но аз съм офицер от твоя полк, татко. Нека остана. Нека бъда до теб.

— Бих предпочел да останеш жив — отсечено отвърна Сюан. — Утре мнозина от тези наоколо ще умрат. Аз може да съм един от тях. Ако това стане, нека да знам, че синовете и дъщерите ми са свободни и в безопасност. Като твой командир ти заповядвам да тръгнеш с тях, Ляо-Дзин, с цялата ми обич и с благословията ми.

Ляо-Дзин не отговори. Застана настрана и изчака сестрите си и брат си да прегърнат баща си за последен път. Без да каже нито дума, ги поведе в тъмното към чакащите коне. Сюан почти не виждаше в нощта, но ги чу как се качват в седлата и как най-малкото му момиче тихо хлипа за баща си. Сърцето му се късаше от този плач.

Малката група се отдалечи от лагера и той отново изпита задоволство, че е поискал разрешението на Дзин Ан. Нямаше да има тревожни викове на стражи в нощта. Идеята беше харесала на младия благородник и той дори подписа документи, които щяха да помогнат на децата, ако ги спрат на границата. Всичко останало беше в ръцете на съдбата. Сюан беше направил всичко по силите си, за да им даде шанс.

Чуха се приближаващи стъпки и сърцето му се сви. Не се изненада, когато тъмната фигура заговори с гласа на Ляо-Дзин.

— Заминаха. Ако ще умираш утре, ще бъда до теб — каза синът му.

— Трябваше да ме послушаш, синко — рече Сюан и продължи малко по-меко: — Но тъй като не си го направил, поне се разходи с мен из лагера. Тази нощ няма да спя.

За негова изненада Ляо-Дзин се пресегна и го докосна по рамото. Те не бяха семейство, което открито показваше привързаност, затова жестът бе още по-силен. Сюан се усмихна в мрака и двамата закрачиха.

— А сега нека ти разкажа за врага, Ляо-Дзин. Познавал съм го през целия си живот.

 

 

Каракорум беше пълен с воини, равнините пред града отново бяха почернели от туманите и всяка стая в града се заемаше най-малко от едно семейство. Двеста хиляди фамилии се бяха върнали в родината и на стотици мили наоколо не остана никакъв дивеч. В претъпканите лагери често ставаше дума за Санаду на юг, който отчаяно се нуждаел от жители.

Арик-Боке стоеше в най-дълбокото подземие на двореца, цялата суматоха бе далеч над главата му. Беше студено и той потръпна и разтърка настръхналата кожа по ръцете си. Тялото на брат му лежеше тук и той не можеше да откъсне поглед от него. Традиционалист до последно, Монгке бе оставил заръки да бъде отнесен в планината на дядо си и да бъде погребан до него. Когато бъде готов, Арик-Боке лично щеше да откара тялото. Родината щеше да погълне брат му в недрата си.

Тялото беше увито и ужасният бял разрез на гърлото бе зашит. Въпреки това Арик-Боке потръпна при мисълта, че е сам в слабо осветеното помещение с бледата подигравка на брата, когото беше познавал и обичал. Монгке му бе поверил управлението на Каракорум, докато го няма. Беше му дал земите на предците им. Монгке винаги бе разбирал, че кръвта и братството са сила, която не може да бъде пречупена дори от смъртта.

— Направих всичко, което искаше, братко мой — каза Арик-Боке на трупа. — Ти ми довери столицата си и аз не те разочаровах. Хулегу пътува насам, за да почете теб и всичко, което направи за нас.

Не заплака. Знаеше, че Монгке би се присмял презрително на ревящи сополиви братя със зачервени очи. Смяташе да се напие до безсъзнание, да отиде сред воините, докато те също се наливат, да пее, да повръща и отново да пие. Може би тогава щеше да пролее някоя сълза, без да изпитва срам.

— Кублай ще се върне скоро, братко — каза той.

Въздъхна. Скоро трябваше да се връща горе за погребалния пир. Само искаше да каже няколко думи на брат си. Беше почти толкова трудно, колкото ако Монгке бе жив и го слушаше.

— Иска ми се да бях там, когато баща ни е дал живота си за Угедай хан. Иска ми се да можех да дам своя живот, за да спася теб. Това би била ролята ми в този свят. И щях да го направя, Монгке, кълна се.

Долови ехото в подземието и взе ръката на Монгке, като се изненада колко тежка е тя.

— Сбогом, братко. Ще се опитам да бъда такъв, какъвто искаше. Поне това мога да направя в твоя чест.