Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Conqueror, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Завоевателят

ИК „Бард“, София, 2011

Английска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Петя Чолакова

ISBN: 978-954-655-273-0

История

  1. — Добавяне

23.

Кублай беше дал изрична заповед работниците в миньорското градче да не бъдат докосвани. Като никога, Уриан-Хадай нямаше какво да каже срещу това. Някой трябваше да продължи да вади рудата от земята, а никой от хората на Кублай не разбираше от тази работа дори след като се запознаха с топилнята и торбите странни прахове в постройките около нея. Огромната купчина черно олово и шлака беше част от това място и във въздуха непрекъснато се долавяше горчивата миризма на химикали, които изсушаваха гърлото и караха воините да кашлят и плюят, докато претърсваха.

Баяр лично съобщи новината, когато откриха готовото за изпращане сребро. Кублай видя по изражението му, че начинанието си е струвало, а реалността го изуми. Пречистеният метал изпълваше дълга каменна сграда с желязна врата, която трябваше да бъде разбита, тъй като никой не успя да намери ключа. Вътре върху яки дървени маси бяха наредени тънки потъмнели кюлчета, които чакаха да бъдат натоварени в каруци и откарани в столицата на императора.

Баяр дори не ги беше преброил и Кублай имаше удоволствието да го стори пръв. Преброи двеста и четирийсет кюлчета на една маса, после умножи по осемдесет маси и резултатът се оказа зашеметяващ. Всяко кюлче можеше да бъде стопено и от него да се изсекат най-малко петстотин монети, стига да разполагаше с подходящите инструменти. Известно време Кублай просто седя в смълчаното помещение, после на лицето му се появи усмивка и Баяр се разсмя. Съдържанието на склада възлизаше на почти десет милиона монети, достатъчно да плаща на войската си сегашната сума в продължение на две години. Кублай се намръщи при мисълта, че трябва да прати част от плячката на Монгке в Каракорум, но вече отдавна беше просрочил това задължение. Имайки предвид реакцията на Он Чан, когато му бе предложил парите, той се запита дали няма начин да намали месечното заплащане, без да изгуби доверието на хората си. След подобна находка едва ли можеше да се позове на финансови затруднения. Новината несъмнено вече се разпространяваше из лагера.

— Намери ми първенците на градчето или онези, които управляват мината — каза той на Баяр. — Искам да знам дали това е продукцията за един месец или за година. Трябва да оставя хора, които да отбраняват това място и то да продължава да работи.

— Императорът ще се бие, за да си върне мината, ако е наистина толкова ценна — отвърна Баяр, който продължаваше да се оглежда със страхопочитание.

— Надявам се. Искам да изпрати най-добрите си сили, генерале. Ако продължавам със същото темпо, ще съм грохнал старец, когато стигна столицата му. Нека дойдат и ще добавим нови богати земи към ханството.

За момент го жегна, че всичко, което беше спечелил, всичко, което бе постигнал, беше за славата на Монгке в Каракорум, но потисна мисълта. Ханът беше щедър — с хората, с военачалниците си, с оръдията и дори със земите. Кублай осъзна, че животът на учен в Каракорум вече не му липсва. Монгке се бе заел да го промени и беше успял в едно важно отношение. Кублай нямаше отново да стане човекът, който беше преди. Вече бе свикнал дори с бронята. Установи, че очаква с нетърпение бъдещите битки, изпитанията и трудностите, срещу които щеше да се изправи с елитните тумани на народа си. Потупа Баяр по рамото.

— В едно миньорско градче ще се намери нещо за пиене, сигурен съм. По-добре да побързаме, преди хората да са пресушили всичко.

— Първата ми работа беше да поставя стража в кръчмите — отвърна Баяр.

Кублай се ухили.

— Не се и съмнявам. Е, покажи ми ги.

Двамата се обърнаха при звука на тичащи стъпки. Устата на Кублай пресъхна при вида на един съгледвач, плувнал в пот и покрит от главата до петите с прах. Човекът бе на крачка от припадъка и се облегна на една от масите, без да обръща внимание на богатството върху нея.

— Сунска армия, господарю, придвижва се бързо насам — задъхано докладва той. За миг побеля, сякаш щеше да повърне. Кублай го сграбчи за рамото.

— На какво разстояние? — остро попита той.

Съгледвачът с мъка си поемаше дъх и тялото му трепереше под ръката на Кублай.

— Петдесет мили, може би и по-малко. Минах разстоянието наведнъж.

— Колко са?

— Повече от туманите. Не зная със сигурност. Зърнах ги и препуснах колкото се може по-бързо.

Погледна с надеждата да получи одобрение; тревожеше се, че може би не е трябвало да бърза толкова.

— Добре си се справил — увери го Кублай. — Хапни нещо и поспи в някоя каруца. Няма да оставаме тук.

Обърна се към Баяр. От приповдигнатото му настроение не беше останало нищо.

— Няма да се свърши сега, генерале. Надявах се на малко повече време, но сме пъхнали ръка в гнездо на оси и те ще хвърлят всичко срещу нас, всяка армия, която успеят да съберат.

— А ние ще ги разбием — отвърна Баяр.

Кублай кимна, но очите му бяха помръкнали.

— Трябва да печелим всяка битка. А на тях им е достатъчна само една победа.

— Преживявал съм и по-лоши ситуации — сви рамене Баяр.

Кублай примигна към него и се разсмя. Част от напрежението му изчезна.

— Навлязохме в сърцето на Сун, Баяр. Не си имал по-лоши ситуации.

— Били сме дзинския император — невъзмутимо отвърна Баяр. — Град след град, армия след армия. Имай вяра в хората си, господарю. Няма да те разочароваме.

За момент Кублай остана без думи. Отначало беше водил туманите като интелектуално упражнение и се наслаждаваше на предизвикателството на маневрите и тактиката, на намирането на начини да обърка противника. Думите на Баяр го накараха отново да премисли всичко това. Щеше да поиска от хората си да умират за него, за семейството му. Беше същинска лудост, че изобщо са готови да го последват. Установи, че е трогнат от това, което видя на лицата на Баяр и съгледвача. Реши да не се обяснява — почти със закъснение си спомни, че трябва да държи останалите на разстояние. Още не беше успял да систематизира умението да води хора. Всичко се случваше в движение, беше като някаква странна алхимия. Беше нещо повече от ранг или дисциплина, повече от структурата на войската, изградена от семейството му, повече дори от легендата за дядо му. Някои от тях го следваха заради тези неща или просто защото животът в туманите им харесваше. Други, най-добрите, бяха готови да рискуват всичко за Кублай, защото го познаваха. Бяха го преценили и бяха предали доброволно живота си в ръцете му. Като никога, той не бе в състояние да изрази какво означава това за него и затова потърси убежище в резките заповеди.

— Погрижи се среброто да бъде прибрано, генерале. Ще изпратя вестоносци в лагера да предупредят семействата, че ще останат сами още известно време. Кажи на хората си да намерят добро място, където да се разгърнем и да посрещнем онези войници. Ще ги прегазим до един.

Баяр се ухили, когато видя как пламъкът в Кублай се разпали отново.

 

 

Чаби беше пред гера си, когато Кублай пристигна. Щом го видя, тя остави козите кожи, които режеше и шиеше. Джъндзин зърна баща си в същия миг и се хвърли към стената на гера, където беше поставил стол. Докато Кублай слизаше от коня, синът му се покатери на покрива и се провеси над вратата. Навсякъде около него се насъбраха жени, за да чуят новините. Не можеха да прекъснат брата на хана, но Чаби знаеше, че ще я засипят с въпроси веднага щом той си тръгне.

— Насам идва друга армия — каза Кублай. Беше леко задъхан. Чаби му подаде мях айраг и той отпи дълга глътка. — Трябва да се преоблека и е време да вдигате лагера.

— Има ли опасност за нас? — попита тя, като се мъчеше да запази спокойствие.

Кублай поклати глава.

— Засега не, но ако се наложи туманите да се движат с максимална бързина, не искам да ви оставям уязвими. Семействата трябва да са наблизо.

Чаби се обърна, когато един гер наблизо падна, превръщайки се за миг от дом в дървено скеле и рула плъст. Кублай не беше дошъл сам, навсякъде около нея се чуха викове и в лагера изведнъж закипя трескава дейност. Всичко беше направено така, че да се премести бързо, и тя имаше слуги за целта. Видя двама от тях да идват, помъкнали поводи и оглавници за воловете, които теглеха каруцата.

— Слизай, Джъндзин — извика Кублай на сина си. Знаеше, че момчето го дебне, за да скочи отгоре му, но сега не беше време за игри.

Джъндзин се намръщи, но се подчини.

— Изглеждаш разтревожен — тихо рече Чаби.

Кублай сви рамене и се усмихна.

— Имаме по-добри хора, но не и численост, Чаби! Ако местните сунски владетели се обединят, могат да изкарат на бойното поле армия, в сравнение с която моята ще прилича на разбойническа шайка.

— Но пък нямат човек като теб — рече тя.

Той кимна.

— Което е вярно, вярно е — отвърна с усмивка. — Аз съм необикновен.

Чаби усещаше безпокойството му, докато погледът на Кублай се стрелкаше из лагера, без да пропуска нито една подробност.

— Не е нужно да се тревожиш за нас — каза му тя.

Кублай бавно се обърна, като се опитваше да слуша жена си и същевременно да реши някакъв друг проблем. Провали се и в едното, и в другото.

— Хмм?

— Не сме беззащитни, Кублай. Колко сме в лагера, около триста хиляди? Това е цял град, в който всеки е въоръжен.

Тя извади нож от колана си.

— Дори аз. Осакатените мъже са достатъчно, за да формират още няколко тумана. Много от тях все още могат да яздят или да боравят с лъка.

Кублай отново насочи вниманието си към жена си. Разбираше, че тя се опитва да го успокои, и потисна раздразнилия го импулс да й опише дивашкия ужас на едно нападение срещу лагер. Нямаше да постигне нищо добро, ако я уплаши. Животът на хиляди зависеше от способността му да ги защити. Думите и обещанията не означаваха нищо пред лицето на подобно бреме. Накрая той само кимна и тя като че ли се отпусна.

— В тенджерата има овнешко и малко пресен лук. Ще ти отрежа малко. Приготвила съм и хляб, можеш да си вземеш за из път.

— И чесън — каза той.

— Ще намеря, докато поговориш със сина си. От три дни чака да ти скочи. Човек не може да мине покрай гера, без да бъде издебнат от покрива.

Кублай въздъхна.

— Джъндзин! Идвай насам.

Момчето отново се появи, все още начумерено. Кублай посочи към гера.

— Хайде, качвай се, нямам много време.

Чаби се изсмя под нос, а лицето на Джъндзин грейна. Той се покатери отново по платнената стена и зачака като паяк над вратата.

— Искам да видя сина си — каза Кублай. — Може пък да е вътре.

Наведе се да влезе и Джъндзин се хвърли отгоре му. Кублай залитна от тежестта му и изрева в престорена изненада. След малко пусна момчето на земята.

— Достатъчно. Помогни на майка си и на слугите. Местим лагера.

— Може ли да дойда с теб? — попита Джъндзин.

— Не и сега. Когато пораснеш, обещавам.

— Вече съм пораснал.

— Вярно е, но недостатъчно.

Джъндзин замрънка на висок глас, а Чаби излезе с два пакета храна. Откакто Кублай бе пристигнал, стотици гери наоколо вече бяха разглобени и натоварени в каруците.

— Ще биеш всички, Кублай. Сигурна съм. Ще покажеш на брат си, че е бил прав да те изпрати срещу Сун.

Повдигна се на пръсти и целуна мъжа си по шията.

 

 

Кублай гледаше напрегнато как туманите се строяват пред него. Противникът щеше да го открие където и да се разположеше, така че избра една тревиста равнина с нисък хълм наблизо и загледа как блестящите вражи редици пълзят по земята към хората му. Всеки от воините знаеше, че ръката, която държеше меч над тях, е там. Щяха да се сражават добре пред погледа му.

Слънцето светеше ярко, но настроението му си остана кисело. Не можеше да проумее тактиката на противника. Съгледвачите съобщиха, че към основния му лагер са се насочили няколко армии, но те не се обединяваха. Всяка приближаваше, сякаш не принадлежеше на една и съща държава. Кублай благодари на бащата небе за това, макар да проклинаше множеството хора, което бяха пратили срещу него.

Кимна на момчето върху камилата до себе си и загледа как то поднася дългата тръба към устните си и изсвирва сигнала. Отговориха му Баяр и Уриан-Хадай, като всеки поведе четирите си тумана към приближаващите карета на врага. Двайсет хиляди мъже останаха назад като резерва, възседнали конете си и чакащи търпеливо, загледани в далечината. Кублай извади речно камъче от джоба си и потърка заоблената му повърхност. Яо Шъ му бе казал, че това ще му подейства успокояващо.

Генералите се разделиха и препуснаха покрай фланговете на сунската армия, като намериха идеалното разстояние непосредствено извън обсега на арбалетите. Пред очите на Кублай внезапен рояк стрели се вдигна във въздуха между войските, подобно на сянка на облак, плъзгаща се през равнината.

Първите стрели бяха последвани от съсипващи залпове, пускани на всеки шест или осем удара на сърцето. Сунските пехотинци свиха редиците си и фланговете се огънаха навътре. Темпото им се забави и те оставиха диря от пищящи мъже и трупове след себе си. Не можеха да отвърнат на обстрела и Кублай стисна юмрук, когато видя как мечоносците се опитват да си пробият път през ужасните остриета, пронизващи щитове и броня. При настъплението им Уриан-Хадай се оттегли, но пороят от стрели не секна и атаката спря. Туманите на орлока отново се подредиха в права редица, за да подновят стрелбата.

Кублай чакаше с разтуптяно сърце. Последните няколко стрели се изсипаха върху сунските войници и в следващия миг воините му вече препускаха в галоп. Пиките се насочиха напред, но противникът също сведе дългите си копия и заби дръжките им в земята. Туманите на Уриан-Хадай и Баяр удариха като сключващи се челюсти по двата фланга. Кублай поклати глава при мисълта за хора и коне, носещи се с пълна скорост към ужасните метални оръжия, но у воините му като че ли нямаше капка колебание. Вече бяха достатъчно близо, за да различи ярките червени разрези на наръганите коне и хора.

— Пратете резерва — ясно изрече той.

Барабанчикът се взираше в сражението с отворена уста и Кублай трябваше да повтори заповедта, преди тръбата отново да бъде вдигната. Още два тумана тръгнаха в тръс, после в лек галоп към врага. Кавалерийските пики се представяха добре срещу настръхналите копия на предната сунска редица, но Кублай трябваше да положи усилия, за да не трепне в очакване на сблъсъка. Точно в момента изобщо не завиждаше на хората си.

От ниския хълм видя как сунските части се огъват, все още притискани по фланговете, докато настъплението им бе спряно от новата атака. Погледът му не стигаше до тила им, но той се надяваше, че някои от тях вече бягат, обхванати от ужас.

Обърна се, когато чу тропота на копита, и очите му се разшириха. Около четирийсет конници излязоха в галоп от гората в подножието на хълма. Ясно различаваше главите на животните, препускащи нагоре по полегатия склон.

Гвардейците му не останаха със скръстени ръце. Преди той да успее да даде заповед, и двайсетимата вече се бяха втурнали да посрещнат заплахата и летяха в галоп надолу, опънали лъковете си. Кублай рязко се обърна в седлото, оглеждайки се за други заплахи. Битката продължаваше пред него, само на осемстотин крачки от позицията му, но той изведнъж беше останал сам с младия барабанчик, който бе пребледнял като нова плъст. Кублай извади меча си вбесен, че не е проверил горичката. Почувства се унизен при мисълта колко самоуверен е бил сутринта, когато си избираше мястото заради добрата видимост, която му осигуряваше то. Някой сунски офицер се беше досетил къде ще застане и бе скрил хора, които да издебнат удобния момент. Кублай се изчерви, че е бил надхитрен по такъв начин. Видя първите стрели да политат във въздуха, като много от тях бяха отбити от щитовете на сунските конници. Въпреки това три коня рухнаха и заблъскаха конвулсивно с копита, цвилейки от болка.

Монголските гвардейци се отдръпнаха назад, поваляйки още от нападателите. Направиха го в последния момент и едва успяха да захвърлят лъковете и да извадят мечове, когато двете части се срещнаха с такава скорост, че хора и животни се блъскаха и падаха зашеметени или мъртви на земята. Кублай чу писъците и се обля в пот. Хвърли поглед към продължаващото сражение, но нямаше сигнал, с който да изпрати подкрепления към собствената си позиция.

Само на стотина крачки надолу по склона гвардейците му се биеха като дяволи, за да спрат неприятеля. Кублай преглътна и усети как крайниците му ужасно натежават. Това е страх, осъзна той. Сунският командир несъмнено бе поверил тази задача на най-добрите си хора. Те не очакваха да останат живи, но щяха да се доберат до него.

Гвардейците му боравеха с меча и лъка от момчета и не падаха лесно. Кублай зяпна как петима противници заобикалят хората му и пришпорват конете си към него. Мечовете им бяха окървавени и те нададоха викове, когато го видяха на коня, само с едно момче на камила до него.

Един от гвардейците хвърли с всичка сила меча си. Той се заби в гърба на единия от противниците, който изкрещя от болка. Мъжът падна, без да пуска повода, събаряйки и коня си. Кублай видя как посичат внезапно останалия без оръжие гвардеец. Беше жертвал живота си с тази постъпка, но това нямаше да е достатъчно. Четирима сунски конници стигнаха хребета и препуснаха още по-бързо, готови да нанесат удар, който щеше да отсече главата му. Той ги гледаше, вцепенен от ужас. Не можеше да избяга. Някаква част от него знаеше, че най-добрият му шанс за оцеляване е да препусне с все сили по-далеч от тях, но никога нямаше да се възстанови от такова бягство. Страхливостта беше най-непростимият грях и знаеше, че ако побегне, никога вече няма да поведе тумани.

Гвардейците му продължаваха да се сражават долу, но двама бяха съзрели заплахата и си пробиха път през схватката. Кублай ги видя как се понасят нагоре след четиримата войници. Усещаше всеки удар на сърцето си, а умът му работеше ясно и преценяваше възможностите. Той поклати глава, виждайки собствената си смърт в образа на четиримата приближаващи. Вдигна меч и страхът му внезапно изчезна, оставяйки го едва ли не замаян. Пое отново дъх и едва сега се усети, че е престанал да диша. Изпита едва ли не радост, че парализиращия ужас вече го няма. Можеше да се движи и шумът на битката отново достигна до него, когато сетивата му се събудиха.

Четиримата конници летяха към него и барабанчикът внезапно закрещя и смушка с пети камилата. Животното се понесе с рев напред, изпречвайки се на пътя на врага. Първият нападател се блъсна в косматия му хълбок и прелетя над момчето. Конят му събори камилата на колене и тя изрева, изпъвайки шия.

Мъжете отляво на Кублай рязко дръпнаха поводите и изругаха, когато изпуснаха момента да ударят. Кублай се озова само срещу един и ръката му се задвижи сякаш сама, за да посрещне меча, който видя като размазано петно, приближаващо лицето му. Чу се звън, мъжът прелетя край него и Кублай усети удара чак в рамото си. Който и да беше противникът му, успя да овладее пръхтящия си кон, бързо дръпна повода и се обърна, за да нанесе втори удар. Кублай го посрещна спокойно. Беше силен, а изострените му сетива сами му даваха скорост. Не беше взел съзнателно решение да отбие удара, тялото му се движеше само след хилядите часове тренировки. Веднага щом оръжията се докоснаха, той инстинктивно завъртя меча в прав удар. Сунският войник рязко трепна, когато острието прониза гърлото му и потъна в хрущял. Бликна кръв и Кублай примигна от парещата течност.

Камилата се надигна на крака с неземно врещене, зарита в паника и конят на Кублай се дръпна странично. Друг конник връхлетя, докато първият падаше. Кублай усети как увереността го изпълва, докато се извръщаше настрани и нанасяше удар така, както го бе учил навремето Яо Шъ, като леко охлаби хватката върху дръжката на меча, за да хване ръката на противника и да го дръпне, изкарвайки го от равновесие.

Точно тогава конят му отстъпи назад, докато Кублай дърпаше. Вместо да нанесе удар в оголената брадичка, той успя само да свали противника от седлото. Видя, че кракът му се е оплел в стремето, и го пусна. Глезенът на мъжа се усука и изхрущя. Войникът нададе писък и размаха ръце, докато висеше безпомощно с глава до земята, а всяко следващо движение само усукваше още повече счупения крак.

Кублай изпъшка от болка, когато нещо удари ръката му, и се обърна в мига, когато връхлетелият върху камилата вдигаше меча си за нов удар. От падането лицето му се бе превърнало в кървава каша и той залитна назад. Кублай извади крак от стремето и го изрита, улучвайки го в челюстта. Докато се движеше, усети глух удар в нагръдника, когато някой се помъчи да се добере до него. Олюля се в седлото и замахна отчаяно с меча. Зърна нападателя си, но в следващия миг той бе повален на земята и Кублай зяпна, когато един от гвардейците му нанесе свиреп удар с ботуша си и продължи да тъпче, докато гръдният кош на противника не хлътна.

Задъхан, сякаш бе тичал цели мили, Кублай погледна гвардееца в очите. Мъжът му кимна, но не като воин на командира си, а като на човек, току-що оцелял заедно с него в сражение. Кублай бавно издиша и се огледа. Всички сунски войници бяха мъртви, но само четирима от гвардейците му стояха на крака. Трима бродеха между труповете по склона и нанасяха резки удари с мечовете си при най-малкото движение на някой ранен. Все още бяха обхванати от ярост и Кублай беше сам с четвъртия, който го беше спасил.

Камилата изрева отново от болка и Кублай забеляза, че кракът й е счупен и виси, сякаш се държеше само на кожата. Умът му се проясни и той се огледа за барабанчика, който се бе хвърлил към нападателите. Затвори очи за момент, щом видя проснатата фигура на земята. Спеши се и изръмжа, когато натъртванията съобщиха за себе си. Разрезът на ръката му трябваше да се зашие. Усети нещо да капе от пръстите му и вдигна изненадано ръка. Би трябвало да изпитва повече болка, щом течеше толкова много кръв.

Момчето беше в безсъзнание и на челото му вече се бе появила голяма цицина. Кублай отвори едното му око с палец и видя, че зеницата се свива от светлината. Тъкмо се канеше да заговори, но замръзна, щом си спомни за битката, която би трябвало да командва. Краката и гърбът му запротестираха, докато се изправяше. Не се опита да възседне коня, а само заслони очи и се загледа надолу.

Неприятелят беше прекършен. Хиляди войници стояха в обезсърчено мълчание с вдигнати ръце, за да покажат, че са захвърлили оръжията си. Мнозина вече бяха вързани и стояха на колене, свели глави от изтощение. В далечината малцина бягаха презглава от кървавото бойно поле, преследвани от групички от по двама-трима монголски воини. Кублай изпусна затаения дъх и го заля вълна от облекчение. Момчето изстена и той се върна при него.

— Как ти е името? — попита. Би трябвало да го знае, но мисълта му изведнъж бе станала мудна и бавна.

— Беран, господарю — отвърна със слаб глас момчето. Едното му око беше кървясало, но то щеше да оживее.

— Твоята храброст ме спаси. Никога няма да го забравя. Когато пораснеш достатъчно, ела при мен и ще те поставя начело на сто мъже.

Момчето примигна през болката и на лицето му плъзна усмивка, но в следващия момент се обърна настрани и повърна в тревата.

Кублай му помогна да стане и се загледа как Беран залитна към камилата. На подутото лице на момчето се изписа смут, когато видя състоянието й.

— Ще ти намерим друга да яздиш, момко. С тази камила е свършено.

Момчето трепна, макар че разбра. За момент Кублай срещна погледа на гвардееца, който стоеше наблизо. Изражението на мъжа беше някак отнесено. Той също бе здравата очукан от битката и Кублай трудно можеше да намери думи, за да изрази благодарността си. Искаше да го награди, но човекът просто беше изпълнил дълга си.

— Довечера ела при мен в гера ми — каза Кублай. — Мисля, че имам един меч, който ще ти хареса. За спомен от малкото сбиване на хълма.

Гвардеецът му се ухили, разкривайки окървавена уста с липсващи зъби.

— Благодаря, господарю. Ако разрешиш, бих искал да върна сина си при майка му. Ще се тревожи.

Кублай кимна отсечено и леко зяпна от изненада, когато гвардеецът потупа олюляващия се барабанчик по рамото и го поведе надолу по склона. Неволно се запита дали мъжът щеше да се сражава с такава бясна енергия, ако не бе видял сина си на земята, но това нямаше значение. Останал сам, Кублай се облегна уморено на коня си. Беше оцелял. Ръцете му започнаха да се тресат и той ги вдигна, оглеждайки мазолите от меча по всеки пръст на окървавената си дясна ръка. Вече не бяха изцапани с мастило. За първи път се чувстваше наистина удобно в бронята, която със сигурност бе спасила живота му. Разсмя се, облегнат на коня си, и посегна да потърка муцуната му, оставяйки петно ярка кръв, която животното бързо облиза.