Линда Хауърд
Перфектният мъж (7)

6

Джейн се събуди рано на другата сутрин, без помощта на будилника или слънцето. Простичкото действие от опита й да се претърколи я събуди, тъй като всеки мускул в тялото й изкрещя в протест. Ребрата я наболяваха, коляното й смъдеше, ръцете я боляха всеки път като ги помръднеше, дори задникът й беше разранен. Не беше имала толкова много болки и болежки от първия път, когато се качи на ролери.

Стенейки, тя се повдигна в седнало положение и придърпа краката си към края на леглото. Щом тя се чувстваше толкова зле, замисли се, какво ли изпитваха старците. Тях не ги бяха удряли, но падането можеше им дойде грубичко.

Студеното облекчаваше повече разранените мускули от горещото, но не мислеше, че е достатъчно смела, за да се изправи под хладния душ. Предпочиташе да нападне войнствен пияница по всяко време, вместо да застане под вледеняваща струя вода. Направи компромис, като започна да се мие с хладка вода, след което постепенно спря изцяло топлата. Поетапното преминаване към студена вода не помогна; издържа около две секунди, преди да изскочи от кабинката много по-бързо, отколкото беше влязла.

Треперейки, бързо се изсуши и облече дългата си синя роба с цип отпред. Рядко си правеше труда да я носи през лятото, но днес се почувства по-добре с нея.

Да станеш рано си имаше едно предимство: беше събудила Бубу, а не обратното. Той не прие охотно сънят му за красота да бъде прекъсван. Недоволната котка й изсъска, след което с наперена походка се изнесе, за да си потърси по-тайно място за дрямка. Джейн се усмихна.

Тази сутрин не трябваше да бърза, след като беше станала толкова рано, което беше хубаво, тъй като заради разранените й мускули стана ясно, че бързането не влизаше в дневния й план днес. Помота се с кафето, рядко удоволствие през седмицата и вместо да се задоволи със студена зърнена закуска, както обикновено правеше, сложи замразена гофрета в тостера и наряза малко ягоди, които да добави отгоре. Все пак жена, която беше участвала в разпра, заслужаваше малко допълнително удоволствие.

След като приключи с гофретата, изпи още една чаша кафе и издърпа нагоре робата, за да види одрасканото си коляно. Беше му сложила лед, както й бе заповядано, но все пак имаше хубава, голяма синина и цялото й коляно беше схванато и болезнено. Не можеше през целия ден да се изляга върху купчина от пакетчета с лед, така че изпи няколко аспирина и се примири с неудобството за няколко дни.

Първата истинска изненада през този ден я навести, когато започна да се облича и си сложи сутиен. Веднага след като го закопча отпред, стягайки го около наранения си гръден кош, разбра, че сутиенът трябва да изчезне. Застанала пред гардероба си гола, като се изключат бикините й, тя се изправи пред нова дилема: какво облича жена без сутиен, ако не иска всички да разберат за липсата му?

Дори в офис с климатик, времето беше прекалено горещо, за да стои със сако през целия ден. Имаше няколко хубави рокли, но зърната й щяха ясно да се очертават под тънката материя. Не беше ли чела веднъж нещо за лепенки върху зърната? Заслужаваше си да опита. Взе две лепенки, залепи ги върху зърната си, после издърпа една от роклите и се заоглежда в огледалото. Лепенките се очертаваха ясно.

Добре, това не вършеше работа. Обикновен хирургичен лейкопласт би сработил, но нямаше такъв под ръка. Освен това роклята откриваше ожуленото й коляно и то изглеждаше ужасно. Джейн отлепи лепенките и се върна към разглеждането на съдържанието на гардероба си.

Накрая се спря на дълга ловнозелена пола с бяло плетено горнище, което облече със синя копринена риза. Върза краищата на ризата на кръста си, сложи си разтеглива огърлица със сини и зелени мъниста, и беше по-скоро впечатлена, когато се огледа в огледалото.

— Не е зле — каза си, обръщайки се, за да види резултата. — Изобщо не е зле.

За щастие, косата й не беше проблем. Беше гъста и лъскава, в приятно тъмно червеникавокафяво, с много обем. Сегашният й стил представляваше нещо от рода на разрошена прическа и съответно не изискваше нещо повече от сресване с четка, което беше добре, защото когато вдигаше ръце, ребрата я боляха.

Среса се набързо. Но имаше синина на скулата. Намръщи се срещу огледалото и нежно докосна малката синя точка. Не беше болезнено, но определено беше синьо.

Рядко се гримираше от до — защо да се хаби за работа? — но днес щеше да извади артилерията.

Когато наперено излезе през вратата, в случайно нацеленото елегантно облекло и с пълната гама грим, беше на мнение, че изглежда дяволски добре.

Кретенът — Сам — отключваше вратата на колата си, когато тя пристъпи навън. Джейн се обърна и се замота, докато заключваше вратата зад себе си, надявайки се, че той просто ще се качи в колата и ще потегли, но нямаше такъв късмет.

— Добре ли си? — попита Сам, гласът му се чу точно зад нея и тя почти изскочи от кожата си.

Младата жена потисна писъка си, когато се извъртя рязко към него. Лош ход. Ребрата й запротестираха, тя неволно изстена, и изпусна ключовете си.

— Проклятие! — извика, когато успя да си поеме дъх. — Спри да се промъкваш покрай мен по този начин!

— Така съм свикнал — отвърна той с безизразно лице. — Ако бях изчакал, докато се обърнеш, ефектът нямаше да е същия. — Замълча за момент. — Ти изруга.

Сякаш имаше нужда той да й го изтъква. Ядосана, зарови из чантата си за четвърт долар и го плесна в ръката му.

Сам премигна, когато погледна към монетата.

— Това за какво е?

— Защото изругах. Трябва да плащам по четвърт долар, когато ме хванат. По този начин се мотивирам да спра.

— Тогава ми дължиш дяволски повече от четвърт долар. Каза няколко думи миналата нощ.

Джейн присви устни насреща му.

— Не можеш да се връщаш в миналото и да събираш. Ще трябва да изпразня банковата си сметка. Трябва да ме хванеш на момента.

— Аха, е, хванах те. Събота, когато косеше моравата си. Не ми плати тогава.

Мълчаливо, със стиснати зъби, тя изрови още четвърт долар.

Сам изглеждаше извънредно самодоволен, докато пъхаше в джоба си петдесетте цента.

По всяко друго време може би щеше да се засмее, но все още му беше бясна за това, че я изплаши. Ребрата я боляха и когато се опита да се наведе, за да вземе ключовете си, я заболяха още повече. Не само това, коляното й отказа да се свие. Изправи се и го погледна с толкова обезсърчаващ гняв, че единият ъгъл на устните му се повдигна. „Ако се засмее, помисли си тя, ще го стисна за врата.“ След като все още стоеше на верандата си, ъгълът беше идеален.

Той не се засмя. Ченгетата вероятно бяха научени да са внимателни. Вместо това се наведе и вдигна ключовете й.

— Коляното не иска да се свие, а?

— Нито ребрата — кисело отвърна тя, взе ключовете и заслиза надолу по трите стъпала.

Веждите му се свъсиха.

— Какво не е наред с ребрата ти?

— Той ме удари.

Сам въздъхна раздразнено.

— Защо не каза нищо снощи?

— Защо? Не са счупени, само натъртени.

— И го знаеш със сигурност, а? Не мислиш ли, че могат да са пукнати?

— Не се усещат като пукнати.

— А ти имаш толкова много опит с пукнати ребра, че знаеш какво е усещането.

Тя стисна челюсти.

— Това са моите ребра и аз казвам, че не са пукнати. Край на дискусията.

— Я ми кажи — разговорчиво започна той, крачейки до нея, докато тя пристъпваше, доколкото може към колата си. — Има ли ден, в който не се заяждаш с някого?

— Да, дните, в които не те виждам — хапливо отвърна Джейн. — А и ти започна! Бях се настроила да бъда добър съсед, но ти ми ръмжеше всеки път щом ме видеше, дори след като се извиних, когато Бубу се качи върху колата ти. Освен това си мислех, че си пияница.

Той спря, на лицето му се появи изненада.

— Пияница?

— Кървясали очи, мръсни дрехи, прибираш се у дома в малките часове на деня, вдигаш много шум, през цялото време си начумерен сякаш имаш махмурлук… какво друго да си помисля?

Сам потри лице.

— Извинявай, не помислих. Трябваше да се изкъпя, избръсна и облека в костюм, преди да изляза, за да ти кажа, че вдигаш достатъчно шум, че да събудиш и мъртвец.

— Щеше да е достатъчно просто да грабнеш чифт чисти дънки. — Джейн отключи вайпъра и осъзна друг проблем: как щеше да седне в ниската тясна „ракета“?

— Ремонтирам кухненските шкафове — обясни той след кратка пауза. — Предвид часовете, през които работя напоследък, се наложи да го правя малко по малко и понякога заспивам с мръсните дрехи.

— Обмислял ли си да оставиш шкафовете за времето, когато ще си в почивка и ще си се наспал? Това може да помогне на характера ти.

— Нищо му няма на характера ми.

— Не, не и ако принадлежи на бесен скункс. — Джейн отвори вратата на колата, прибра чантата си вътре и се опита да се подготви психически за усилието да се плъзне зад волана.

— Готина кола — каза Сам, оглеждайки вайпъра.

— Благодаря. — Тя погледна към понтиака му и не върна комплимента. Понякога мълчанието беше по-доброжелателно от думите.

Сам забеляза погледа й и се ухили. Прииска й се да не го беше правил, усмивката го накара да изглежда почти като човек. Искаше й се да не стоят навън под ранното утринно слънце, защото можеше да види колко плътни са миглите му и как наситенокафявото красеше тъмните му очи. Добре, не беше зле изглеждащ мъж, когато очите му не бяха червени и не се зъбеше.

Внезапно очите му станаха студени. Протегна и нежно потърка палец по скулата й.

— Имаш синина тук.

— Про… — Тя се спря преди думата да се изплъзне от устата й. — Представи си, мислех си, че съм я покрила.

— Свършила си добра работа. Не го видях, докато не застана на слънце. — Той скръсти ръце и й се намръщи. — Някакви други наранявания?

— Само схванати мускули. — Джейн погледна печално към колата. — Ужасявам се, че трябва да се кача в колата.

Сам погледна към колата, после към нея, докато тя хващаше вратата, за да я отвори и бавно, болезнено повдигна левият си крак и го отпусна вътре. Той издиша тежко, сякаш се стегна, за да изпълни неприятна задача и задържа ръката й здраво, докато тя се настаняваше зад волана.

— Благодаря — каза Джейн, облекчена, че задачата е изпълнена.

— За нищо. — Сам се наведе през отворената врата. — Искаш ли да повдигнеш обвинение за нападение?

Тя присви устни.

— Аз го ударих първа.

Джейн помисли, че той може би се бори с нова усмивка. Боже, надяваше се да спечели; не искаше скоро да вижда още една. Като нищо щеше да започне да го възприема като човек.

— Така е — съгласи се той. Изправи се и понечи да затвори вратата на колата вместо нея. — Масаж ще помогне за болката. И парна баня.

Тя му отправи възмутен поглед.

— Парна? Имаш предвид, че тази сутрин взех студен душ за нищо?

Сам започна да се смее и Джейн наистина, ама наистина си пожела да не го беше правил. Имаше хубав, дълбок смях и много бели зъби.

— Студеното също е полезно. Пробвай да редуваш топло със студено за отпускане. И ако можеш, уреди си масаж.

Не мислеше, че „Хемърстед“ има скрит спа някъде в помещенията, но можеше да звънне няколко телефона и да си запази час за следобеда, когато приключи работа. Тя кимна.

— Добра идея. Благодаря.

Сам също кимна, затвори вратата и отстъпи назад. Повдигна ръка и помаха, след което тръгна към колата си. Преди дори да успее да отвори вратата, Джейн беше подкарала вайпъра по улицата. Може би щеше да се справи с него, помисли си тя и се усмихна леко. А белезниците му несъмнено бяха влезли в употреба предишната нощ.

Макар да се беше застояла на приказка със Сам, Джейн все пак подрани за работа, което й предостави време да се измъкне от колата. Днес бележката над бутона на асансьора гласеше: „Провалът не е опционален; той е част от софтуера ви“. Някак си й се струваше, че ръководството ще се намръщи повече на този надпис, отколкото на другия от предишния ден, но всички маниаци и загубеняци от първите два етажа вероятно мислеха, че това е весело.

Офисът постепенно се напълни. Разговорите тази сутрин се въртяха предимно около статията в бюлетина, половината бяха свързани със съдържанието му, а другата половина се отнасяха до предположения за самоличността на четирите жени. Повечето бяха на мнение, че статията е продукт на въображението на автора и четирите приятелки са измислица, което перфектно устройваше Джейн. Тя държеше устата си затворена и стискаше палци.

— Сканирах статията и я изпратих на братовчед ми в Чикаго — чу някой да казва, докато я подминаваше по коридора. Беше напълно сигурна, че не става дума за някоя статия в Детройт Нюз.

Страхотно. Разпространяваше се.

Понеже се свиваше само при мисълта да се качва и слиза от колата си няколко пъти, за да отиде на обяд, Джейн се задоволи с малко крекери с фъстъчено масло и безалкохолно от стаята за почивка. Можеше да помоли Ти Джей или някоя от другите да й донесе нещо за обяд, но не се чувстваше в настроение да обяснява защо има проблем да се качи в колата си. Щеше да прозвучи като самохвалство, ако им каже, че е нападнала някакъв пиян мъж, след като в действителност просто беше прекалено ядосана, за да мисли какво прави.

Лия Стрийт влезе и взе прилежно опакования си обяд от хладилника. Носеше си сандвич (пуешко бяло месо със салата върху пълнозърнест хляб), чаша зеленчукова супа (която затопли в микровълновата) и портокал. Джейн въздъхна, разкъсвана между омраза и завист. Как да харесваш някой толкова организиран? Хора като Лия, помисли си тя, са родени на земята, за да накарат другите да изглеждат безполезни. Ако беше помислила по-рано, би могла да си опакова собствен обяд, вместо да трябва да се задоволява с крекерите с фъстъчено масло и диетичната сода.

— Мога ли да се присъединя към теб? — попита Лия и Джейн почувства пристъп на вина.

След като бяха единствените хора в стаята за почивка, трябваше да покани Лия да седне. Повечето хора в „Хемърстед“ щяха просто да седнат, но може би Лия се е чувствала нежелана достатъчно често, за да се почувства длъжна да попита.

— Разбира се — отвърна Джейн, опитвайки се да вдъхне малко топлина в гласа си. — Ще се радвам на компания. — Ако беше католичка, със сигурност щеше да й се наложи да се изповяда след това; лъжата бе по-голяма дори от онази, че баща й не разбира нищо от коли.

Лия взе спретнатия си питателен, примамлив обяд и седна на масата. Отхапа малко от сандвича и задъвка изтънчено, попи със салфетка устата си, след което изяде също толкова малка лъжица супа, и отново избърса устните си. Джейн гледаше хипнотизирано. Предположи, че хората от Викторианската епоха сигурно са имали същите маниери на хранене. Собствените й маниери бяха добри, но Лия я накара да се почувства като дивак.

След момент тя каза:

— Предполагам, че си видяла отвратителния бюлетин вчера.

Джейн беше забелязала, че отвратително беше една от любимите думи на Лия.

— Допускам, че имаш предвид онази статия — попита Джейн, защото изглеждаше безсмислено да отбягва въпроса. — Хвърлих й един поглед. Не я прочетох цялата.

— Подобни хора ме карат да се срамувам, че съм жена.

Е, това беше малко прекалено. Джейн знаеше, че трябва да го подмине, защото Лия си беше Лия и нищо нямаше да я промени. Но един малък демон в нея (добре де, същият демон, който винаги я подтикваше да отвори уста, когато трябваше да я затваря) я накара да каже:

— Защо? Мисля, че са искрени.

Лия остави сандвича си и погледна оскърбено Джейн.

— Искрени? Те звучат като курви. Единственото, което искат от мъжа, е пари и голям… голям…

— Пенис — допълни Джейн, тъй като изглеждаше сякаш Лия не знае думата. — И не мисля, че искат единствено това. Сещам се, че се споменаваше нещо и за вярност и сигурност, чувство за хумор…

Лия пренебрегна изказването й с махване на ръка.

— Вярвай, щом искаш, но основната цел на цялата статия е секс и пари. Беше очевидно. Също така порочно и жестоко, защото само си помисли, как ще се почувстват мъжете, които нямат много пари и голямо… нещо…

— Пенис — прекъсна я Джейн. — Казва се пенис.

Лия стисна устни.

— Някои неща не са предназначени да се дискутират публично, но и преди съм забелязала, че имаш мръсен език.

— Нямам! — гневно отвърна Джейн. — Признавам, че ругая понякога, но се опитвам да спра, а и пенис не е мръсна дума. Тя е точната дефиниция за част от човешкото тяло, също като да кажеш „крак“. Или имаш възражения и към крака?

Лия сграбчи края на масата с двете си ръце, стискаше толкова силно, че кокалчетата й побеляха. Пое дълбоко дъх и отговори:

— Както казвах, помисли как ще се почувстват тези мъже. Може да решат, че не са достатъчно добри, че са някак нисши.

— Някои от тях са — измърмори Джейн.

Знаеше го. Беше се сгодявала за трима от тези нисши същества и не визираше гениталиите им.

— Никой не бива да бъде принуждаван да се чувства по този начин — каза Лия, а гласът й се извиси. Отново отхапа от сандвича и Джейн забеляза с изненада, че ръцете на другата жена трепереха.

Разтревожи се искрено.

— Виж, мисля, че повечето хора, които прочетоха статията, решиха, че е забавна — каза тя с отстъпчив тон. — Очевидно идеята е била да се постигне хумористичен откъс.

— Въобще не смятам, че е така. Беше цинична, грозна и подла.

Дотук с помирението.

— Не съм съгласна — решително каза Джейн, събра боклука си и го изхвърли в коша. — Мисля, че хората виждат това, което очакват да видят. Човек, който е зъл, очаква и останалите да са също толкова зли, както хората с мръсно подсъзнание откриват неприличен подтекст във всичко.

Лия пребледня, преди да почервенее.

— Да не казваш, че имам мръсно подсъзнание?

— Приемай го, както искаш. — Джейн се върна в офиса си преди малкото им неразбирателство да ескалира до открита война.

Какво й ставаше напоследък? Първо съседът й, а сега и Лия. Изглежда не беше способна да се спогоди с никого, дори с Бубу. Разбира се, никой не се спогаждаше с Лия, така че не беше сигурна дали това се брои, но определено щеше да направи по-голямо усилие да се разбере със Сам. И какво като я беше ядосал, очевидно и тя вършеше добра работа, като го дразнеше. Проблемът беше, че е забравила как да се справя с мъжете. След разпадането на третия й годеж се беше отказала напълно от тях.

Но коя жена с нейното минало не би го направила? Три годежа и три раздели, преди да навърши двадесет и три не беше добър рекорд. Не можеше да се каже, че е грозна; имаше огледало и то отразяваше стройна, приятна жена с почти трапчинки на бузите и брадичката. Беше популярна в гимназията, толкова популярна, че се озова сгодена за Брет, звездния питчър в бейзболния отбор през последната година. Но тя мечтаеше да отиде в колеж, а Брет искаше да даде шанс на бейзбола и някак си се бяха отчуждили. Кариерата на Брет също се бе провалила.

След това се появи Алън. Джейн беше на двадесет и една, току-що завършила колеж. Алън бе изчакал до нощта преди сватбата, вечерта на репетицията, за да я уведоми, че е влюбен в бивше гадже и е тръгнал с нея само за да докаже, че е превъзмогнал бившата, но не проработило, завършвайки със съжалявам и без лоши чувства.

Ама разбира се. В сънищата ти, копеле.

В крайна сметка, след Алън, се сгоди за Уорън, но може би бе прекалено уплашена по това време, за да се отдаде наистина на този годеж. По някаква причина, след като той й предложи и тя каза да, и двамата сякаш се отдръпнаха и връзката им някак умря от бавна смърт. Накрая и двамата с благодарност я „заровиха“.

Джейн предполагаше, че е можела да довърши започнатото и да се омъжи за Уорън, въпреки липсата на страст и от двете страни, но се радваше, че не го направи. А ако им се бяха родили деца и след това се бяха разделили? Ако някога имаше деца, тя искаше това да се случи в обстановката на солиден брак, такъв какъвто имаха родителите й. Никога не бе мислила, че разпадането на годежите й е по нейна вина; два от тях бяха по взаимно съгласие, а за третия определено беше отговорен Алън, но… имаше ли нещо нередно в нея? Изглежда не вдъхваше похот, още по-малко привързаност в мъжете, с които се срещаше.

Джейн бе изтръгната от нещастните си мисли, когато Ти Джей промуши глава през вратата на офиса. Изглеждаше бледа.

— Репортер от Нюз е тук, за да говори с Дона — избъбри тя. — Боже, не мислиш, че…?

Ти Джей погледна към нея, Джейн отвърна на погледа.

— О, по дяволите — изруга Джейн възмутено, но Ти Джей беше толкова разстроена, че дори не настоя за четвърт долар.

 

 

Тази нощ Корин се взираше в бюлетина, четеше и препрочиташе статията. Това беше мръсотия, абсолютна мръсотия. Ръцете му трепереха и караха малките букви да танцуват.

Не знаеха ли те колко много боли? Как можеха да се смеят?

Искаше да хвърли бюлетина настрана, но не можеше. Болката го гризеше отвътре. Не можеше да повярва, че наистина работи с хората, които бяха казали всички тези обидни неща, които се подиграваха и тероризираха…

Пое дълбоко дъх. Трябваше да се контролира. Така казваха докторите. Само си вземай хапчетата и се контролирай. И той го правеше. Беше добър, много добър, от много дълго време. Понякога дори успяваше да се самозабрави.

Но не и сега. Как можеше да забрави сега? Това беше твърде важно.

Кои бяха те?

Имаше нужда да знае. Трябваше да разбере.