Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Perfect, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 107 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2014)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Линда Хауърд. Перфектният мъж

Американска. Първо издание

ИК „Тиара Букс“, София, 2013

Редактор: Яна Иванова

Коректор: Галя Иванова

ISBN: 978-954-296-914-3

История

  1. — Добавяне

Огромни благодарности на сержант Хенри Пиеховски от полицейското управление на Уорън, Мичиган за търпеливите и весели отговори на всички мои въпроси. Той приемаше телефонните ми обаждания, отделяше от времето си, и направи всичко възможно да е сигурен, че разбирам всичко правилно. Всички грешки са изцяло мои. Благодаря ви, сержант.

Пролог

Денвър, 1975

— Това е абсурдно! — Стискайки толкова силно чантата си, че кокалчетата й бяха побелели, жената погледна през бюрото към директора на училището. — Той каза, че не е докосвал хамстера, моето дете не лъже. Това е скандално!

Дж. Кларънс Косгроув беше директор на основно училище Елингтън от шест години и учител — двадесет години преди това. Беше свикнал да се справя с гневни родители, но високата, мършава жена, седяща пред него и детето, стоящо толкова спокойно до нея, го изнервяха. Мразеше да използва жаргон, но те бяха особняци. Макар да знаеше, че си е хабене на усилия, той се опита да я убеди.

— Има свидетел…

— Госпожа Уиткомб го е нарочила, за да каже такова нещо. Корин никога, никога не би наранил хамстер, нали, миличък?

— Не, майко. — Гласът беше почти нечовешки сладък, но очите на детето бяха студени и немигащи, докато гледаха към господин Косгроув, сякаш претегляха ефекта от отрицанието върху него.

— Видяхте ли, казах ви! — извика жената победоносно.

Господин Косгроув опита отново.

— Госпожа Уиткомб…

— … не харесва Корин от първия учебен ден. Тя е тази, която трябва да разпитвате, не моето дете. — Устните на жената изтъняха от гняв. — Преди две седмици говорих с нея за мръсотиите, с които пълни главите на децата и й казах, че дори да не мога да контролирам какво говори пред другите ученици, категорично не желая да приказва за — стрелна с поглед Корин — с-е-к-с на моето дете. Заради това тя си отмъщава.

— Госпожа Уиткомб има отлично досие на учител. Тя не би…

— Прави го! Не ми казвайте какво не би сторила тази жена, след като очевидно го прави! Не бих се учудила, ако тя самата е убила хамстера!

— Хамстерът бе собственият й домашен любимец, който бе донесла в училище, за да научи децата на…

— Все пак може да го е убила. Мили боже, това е било просто един голям плъх — презрително каза жената. — Не разбирам за какво е цялата тази врява, дори ако Корин го е убил, което той не е направил. Той е тормозен, тормозен, и аз няма да го позволя. Или вие ще се погрижите за тази жена, или аз ще го сторя!

Господин Косгроув свали очилата си и уморено избърса стъклата, само за да има какво да прави, докато се опитваше да намери начин, чрез който да неутрализира отровата на тази жена, преди да е съсипала кариерата на един добър учител. Дискусията с нея беше изключена; досега не му беше позволила да завърши нито едно изречение. Погледна към Корин; детето все още го наблюдаваше с ангелско изражение на лицето, в пълно противоречие с тези студени очи.

— Мога ли да говоря с вас насаме? — попита той майката.

Тя изглеждаше объркана.

— Защо? Ако мислите, че може да ме убедите, че скъпият ми Корин…

— Само за момент — прекъсна я, прикривайки лекия прилив на задоволство, че този път я прекъсва той. Съдейки по изражението й, на нея това изобщо не й хареса. — Моля ви — прибави, макар почти да беше преминал границата на учтивостта.

— Добре тогава — неохотно се съгласи тя. — Корин, скъпи, излез отвън. Застани точно до вратата, където мога да те виждам.

— Да, майко.

Господин Косгроув стана и решително затвори вратата зад детето. Тя изглеждаше разтревожена от този обрат на нещата, да не може да вижда детето си и наполовина стана от стола си.

— Моля ви — каза отново директора. — Седнете!

— Но Корин…

— … ще бъде добре. — Още едно прекъсване в негова полза, помисли си директорът. Зае мястото си, взе една химикалка и заудря с нея по настолния си бележник, докато се опитваше да намери дипломатичен начин да повдигне проблема. Няма достатъчно дипломатичен начин за тази жена, осъзна той и реши да кара направо. — Някога обмисляли ли сте да получите помощ за Корин? Добър детски психолог…

— Да не сте луд? — изсъска тя, лицето й се изкриви от внезапната ярост, когато се изправи на крака. — Корин не се нуждае от психолог! Няма нищо нередно с него. Проблемът е в онази кучка, не в моето дете. Трябваше да се сетя, че тази среща е загуба на време и ще вземете нейната страна.

— Искам това, което е най-добро за Корин — отвърна директорът, успявайки да запази гласа си спокоен. — Хамстерът е просто последният инцидент, не първият. Има модел на обезпокоително поведение, който излиза извън пакост…

— Другите деца му завиждат — обвини тя. — Знам как малките копеленца го тормозят и онази кучка не прави нищо, за да ги спре или да го защити. Той ми споделя всичко. Ако си мислите, че ще му позволя да остане в това училище, за да бъде преследван…

— Права сте — съгласи се любезно господин Косгроув. На таблото с резултатите нейните прекъсвания надвишаваха неговите, но това беше по-важно. — На този етап друго училище вероятно ще бъде най-доброто решение. Корин не пасва тук. Мога да ви препоръчам няколко добри частни училища…

— Не си правете труда — отсече тя, докато отиваше към вратата. — Не мога да си представя защо си мислите, че ще се доверя на препоръките ви. — С този изстрел на раздяла, рязко отвори вратата и сграбчи Корин за ръката. — Хайде, миличък. Никога няма да се наложи да се върнеш отново тук.

— Да, майко.

Господин Косгроув застана до прозореца си и загледа как двойката влиза в стар понтиак с две врати, жълт с кафяворъждиви петна избили на предния ляв калник. Беше решил неотложният си проблем да защити госпожа Уиткомб, но много добре осъзнаваше, че по-голямата беда току-що бе излязла от офиса му. Бог да помага на преподавателите в училището, където Корин се озовеше. Може би някъде, някой ще се намеси и ще накара Корин да се замисли, преди да се случат прекалено много беди… освен ако не беше вече твърде късно.

 

 

Навън, в колата, жената шофираше в сковаваща, яростна тишина, докато не се озоваха отвъд полезрението на училището. Спря на знак стоп и без предупреждение зашлеви Корин толкова силно, че главата му се удари в прозореца.

— Ти, малко копеле — изсъска тя през стиснати зъби. — Как смееш да ме унижаваш така! Да бъда викана в кабинета на директора и да ми се говори сякаш съм някой идиот. Знаеш какво ще получиш, когато се приберем вкъщи, нали? Нали? — изкрещя тя последната дума към него.

— Да, майко. — Лицето на детето беше безизразно, но в очите му светеше нещо, почти можеше да се нарече очакване.

Тя сграбчи кормилото с две ръце, сякаш се опитваше да го удуши.

— Ти ще си перфектен, дори да се наложи да те набия заради това. Чуваш ли ме? Моето дете ще бъде перфектно.

— Да, майко — съгласи се Корин.