Линда Хауърд
Перфектният мъж (20)

19

Откриването на Мелдън Герин по прякор Брик не отне много време. Няколко въпроса ги отведоха до любимия му бар, където получиха имената на някои от приятелите му, което пък доведе до показанията, че:

— Да, Брик, ъмм, той и старата му дама, ъмм, се скараха или нещо подобно и го чух, че е останал да спи при Виктор.

— Как е фамилията на този Виктор? — попита много любезно детектив Роджър Бернсън, но дори и тогава това звучеше като заплаха, защото детектив Бернсън тежеше около сто и десет килограма, равномерно разпределени в тяло, високо около метър и деветдесет, с петдесетсантиметров врат, крякащ глас и изражение, което казваше, че е на косъм от избухване. Той не можеше да промени гласа си, не го бе грижа за теглото му и упражняваше изражението. Цялата комбинация бе доста плашеща.

— Ъм… Абис. Виктор Абис.

— Някаква идея къде живее Виктор?

— В града, човече.

Така детектива от Стърлинг Хайтс се свърза с детектива от полицейското управление в Детройт и Мелдън „Брик“ Герин бе прибран и задържан за разпит.

Господин Герин беше кисел, когато детектив Бернсън седна да говори с него. Очите му бяха кървясали и той смърдеше на застоял алкохол, така че грубостта му можеше да бъде приписана на махмурлука.

— Господин Герин — започна с любезен тон детективът, който въпреки това накара арестувания да трепне, — кога за последно видяхте госпожица Марси Дийн?

Главата на мъжа рязко се вдигна, движение, за което той явно съжали. Щом можеше да говори, каза враждебно:

— Четвъртък вечерта.

— В четвъртък? Сигурен ли сте?

— Да, защо? Да не би да е казала, че съм откраднал нещо? Тя беше там, когато си тръгнах и ако твърди, че съм взел нещо нейно, значи лъже.

Детектив Бернсън не отговори. Вместо това попита:

— Къде бяхте от четвъртък насам?

— В затвора — отговори господин Герин, още по-враждебно отпреди.

Детектив Бернсън се облегна назад в стола, това бе единственият външен признак на удивлението му.

— Къде сте бил арестуван?

— В Детройт.

— Кога ви арестуваха?

— По някое време в четвъртък вечерта.

— И кога ви освободиха?

— Вчера следобед.

— Значи прекарахте три дни като гост на град Детройт?

Господин Герин изсумтя.

— Да бе, гост.

— Какви бяха обвиненията?

— Шофиране в нетрезво състояние и оказване на съпротива по време на ареста.

Всичко това лесно можеше да се провери. Детектив Бернсън предложи чаша кафе на господин Герин, но не бе изненадан, когато той я отказа. Оставяйки го сам, детективът излезе, за да се обади в полицейското управление на Детройт.

Фактите наистина бяха такива, каквито ги изложи Герин. От 23:34 часа в четвъртък вечерта до 15:41 часа в неделя следобед, той е бил в затвора.

Подобно алиби беше трудно да се обори.

Госпожица Дийн бе видяна жива последно в петък вечерта, когато тя и трите й приятелки са напуснали „Ърни’с“. Като се имаше предвид състоянието на тялото и времето, нужно за вкочаняването на трупа, както и температурата в къщата с включен климатик, госпожица Дийн е била убита по някое време между петък вечерта и събота сутринта.

Господин Герин обаче, не беше убиецът.

Този прост факт отведе детектива до по-сложна загадка, отколкото бе предполагал отначало. Ако господин Герин не го беше извършил, тогава кой? Засега не бяха открили други романтични връзки, нямаше разочарован любовник, вбесен от отказа й да напусне господин Герин. Тъй като всъщност, те бяха скъсали в четвъртък вечер, тази теория не се връзваше и без друго.

Но нападението беше много лично, характеризиращо се с гняв, прекомерен побой и опит да се скрие самоличността на жертвата. Раните от намушкване бяха нанесени след смъртта; ударите от чука я бяха убили, но убиецът все още е изпитвал ярост и е прибегнал до ножа. Раните са кървели много малко, което означаваше, че сърцето й е било спряло, когато ги е получила. Сексуалното нападение също бе посмъртно.

Марси Дийн бе познавала убиеца си, вероятно го бе пуснала в къщата си, тъй като нямаше следи от влизане с взлом. Щом господин Герин бе извън картинката, детективът бе отново в изходно положение.

Щеше да се наложи да проследи стъпките й от петък вечерта, помисли си той. Като започнеше от „Ърни’с“. Къде беше отишла след това? Може би беше обиколила няколко бара, бе забърсала някой мъж и го бе завела у дома си?

Челото му се сбръчка при тази мисъл и той се върна при господин Герин, който се бе прегърбил на стола със затворени очи. Изправи се щом детектива влезе.

— Благодаря ви за съдействието — каза любезно детектив Бернсън. — Ще ви уредя превоз, ако имате нужда.

— Това ли е? Това ли е всичко, което искахте от мен? За какво беше всичко?

Детектив Бернсън се поколеба. Ако имаше нещо, което мразеше да прави, това бе да съобщава лошите новини. Още си спомняше как един свещеник от армията бе дошъл пред вратата им през 1968 година и бе уведомил майка му, че съпругът й няма да се прибере от Виетнам. Споменът за скръбта се бе запечатал в ума му.

Но господин Герин бе минал през доста проблеми и заслужаваше обяснение.

— Госпожица Дийн е била нападната в дома си…

— Марси? — Герин се изправи внезапно, цялото му поведение се промени. — Наранена ли е? Добре ли е?

Детектив Бернсън се поколеба отново, уловен от една от онези неудобни прояви на човешки емоции.

— Съжалявам — каза той възможно най-внимателно, знаейки, че новината ще е по-разстройваща, отколкото си бе мислил. — Госпожица Дийн не е преживяла нападението.

— Не е преживяла? Искате да кажете, че тя… че тя е мъртва?

— Съжалявам — отново каза детективът.

Брик Герин остана изумен за един миг, след това бавно се отпусна върху масата. Зарови небръснатото си лице в ръце и зарида.

 

 

Сестрата на Джейн пристигна на прага й преди седем часа на другата сутрин.

— Исках да те хвана, преди да отидеш на работа — остро каза тя щом Джейн отвори кухненската си врата.

— Днес няма да ходя на работа. — Джейн автоматично взе още една чаша от шкафа и я напълни с кафе, след това я подаде на Шели.

Сега пък какво? Не се чувстваше готова да се справя със сестрински гняв.

Шели остави чашата си на масата и обви ръце около Джейн, притискайки я силно.

— Не бях чула за Марси, докато не видях сутрешните новини и веднага дойдох. Добре ли си?

Сълзи отново запариха в очите на Джейн, а си мислеше, че не може да плаче повече.

— Добре съм — отвърна тя.

Не бе спала достатъчно, не беше яла много и се чувстваше сякаш само половината от системите й работеха, но щеше да се оправи. Колкото и да я болеше сега от смъртта на Марси, знаеше, че ще го преживее. Старата приказка за времето и болката бе стара приказка, защото наистина бе вярна.

Шели я отдръпна от себе си, изучавайки безжизненото й лице и подутите й очи.

— Донесох една краставица — каза тя. — Седни.

Краставица?

— Защо? — предпазливо попита Джейн. — Какво ще правиш с нея?

— Ще сложа резенчета от нея върху очите ти, глупаче — отвърна Шели раздразнено. Често звучеше така, когато се занимаваше с по-малката си сестра. — Ще накара подпухналостта да спадне.

— За това имам някакви тампони за очи.

— Краставиците вършат по-добра работа. Седни.

Тъй като бе много уморена, Джейн седна. Наблюдаваше как Шели извади огромна краставица от чантата си, изми я и се огледа наоколо.

— Къде са ножовете ти?

— Не знам. В едно от чекмеджетата.

— Не знаеш къде са ножовете ти?

— Моля те. Не съм живяла тук дори месец. Колко време ти отне да разопаковаш, когато се преместихте с Ал?

— Е, чакай да сметна, преместихме се преди осем години, така че… осем години. — В очите на Шели блесна веселие и тя започна методично да отваря и затваря чекмеджетата на шкафовете.

На кухненската врата се потропа силно, после, преди да успее да стане, вратата се отвори. Сам влезе в кухнята.

— Видях непозната кола и дойдох, за да се убедя, че някой репортер не те притеснява — каза той на Джейн.

Безброй репортери се бяха обаждали предишната вечер, включително и такива от четирите големи телевизионни станции.

Шели се обърна с огромната краставица в ръка.

— Кой си ти? — безцеремонно попита тя.

— Съседът й полицай — отговори Сам, а очите му не се откъсваха от краставицата. — Да не би да прекъснах нещо?

Джейн искаше да го удари, но нямаше необходимата енергия. И все пак нещо в нея се отпусна от присъствието му.

— Ще я сложи върху очите ми.

Той я погледна с невярващ поглед.

— Ще се изтърколи.

Тя реши, че определено ще го удари. По-късно.

— Резени от краставицата.

Изражението му се смени от скептично на заинтересовано. Отиде до шкафа, извади една чаша и си сипа кафе. Облегна се върху шкафа, кръстосвайки дългите си крака и зачака.

Доста слисана Шели се обърна към Джейн.

— Кой е това? — настоя тя.

— Съседът ми — обясни Джейн. — Шели, това е Сам Донован. Сам, сестра ми Шели.

Той протегна ръка.

— Приятно ми е да се запознаем.

Шели се здрависа с него, но изглеждаше сякаш не желае да го прави. Тя поднови търсенето на нож.

— Живееш тук от три седмици и вече имаш съсед, който просто си влиза и знае къде са чашите ти за кафе?

— Аз съм детектив — каза й Сам ухилен. — Работата ми е да откривам разни неща.

Шели го фиксира с погледа си на кралица Виктория, онзи, който говореше, че не й е забавно.

Джейн си помисли да стане и да го прегърне, просто защото я караше да се чувства по-добре. Не знаеше какво щеше да прави вчера без него. Той бе скалата, стояща като стена между нея и всички телефонни обаждания, а когато Сам кажеше на някой да спре да се обажда, в гласа му имаше нотка, която караше хората да обръщат внимание.

Но той нямаше да бъде тук днес, осъзна тя. Бе облечен за работа, в светлокафяви панталони и бяла риза. Пейджърът бе закачен на колана му, а пистолетът му бе до десния бъбрек. Шели продължи да го наблюдава сякаш бе някакъв екзотичен вид и само част от вниманието й бе съсредоточено в търсенето на нож.

Тя най-накрая отвори правилното чекмедже и извади един нож.

— О — възкликна Джейн със слаб интерес. — Ето къде са били.

Шели се обърна към Сам, с нож в едната ръка и краставица в другата.

— Спите ли заедно? — попита тя с враждебен тон.

— Шели! — остро извика Джейн.

— Още не — крайно самонадеяно отвърна Сам.

Тишина изпълни кухнята. Шели започна да бели краставицата с резки, злобни замахвания на ножа.

— Не приличате много на сестри — каза Сам, сякаш не бе прекъснал разговора преди малко.

Двете бяха чували този коментар или подобна негова версия през целия си живот.

— Шели прилича на татко, но има цветовете на мама, а аз приличам на мама, но с цветовете на татко — автоматично каза Джейн.

Шели бе висока, почти десет сантиметра по-висока от Джейн, висока и руса. Русата коса бе боядисана, но подхождаше на пъстрите очи на Шели.

— Ще останеш ли с нея днес? — Сам попита Шели.

— Не се нуждая някой да остава с мен — каза Джейн.

— Да — игнорира я Шели.

— Намесвай се, когато е необходимо и дръж репортерите настрана, става ли?

— Не е нужно някой да остава с мен — повтори Джейн.

— Добре — каза Шели на Сам.

— Хубаво — възмути се Джейн. — Това просто е моята къща. Защо някой трябва да ми обръща внимание?

Шели отряза два резена от краставицата.

— Наклони глава назад и затвори очи.

Джейн го направи.

— Мислех, че за това ще трябва да съм легнала.

— Прекалено късно е. — Шели сложи хладните зелени резени върху подутите очи на Джейн.

О, усещането беше прекрасно, хладно и влажно, и невероятно успокояващо. Вероятно щеше да й трябва цяла пазарска чанта, пълна с краставици преди погребението на Марси да е минало, помисли си Джейн и просто така тъгата се върна. Сам и Шели я бяха изпъдили за малко и тя им бе благодарна за временното облекчение.

— Обади ми се разследващият детектив — каза Сам. — Приятелят на Марси, Брик, е бил в затвора в Детройт от четвъртък вечерта до късния неделен следобед. Пуснали са го.

— Някой непознат е проникнал у тях и я е убил? — попита тя, махна резенчетата от краставицата и повдигна глава, за да го погледне.

— Който и да е бил, няма следи от влизане с взлом.

Джейн бе прочела поне това в сутрешния вестник.

— Знаеш повече от това, което ми казваш, нали?

Сам сви рамене.

— Полицаите винаги знаят повече от това, което казват.

И той нямаше да разкрие повече подробности; разбра го от начина, по който изражението му се промени в полицейската си маска. Опита се да не си представя какви могат да бъдат тези подробности.

Сам пресуши кафето си, изплакна чашата си и я остави обърната в сушилнята. После се наведе и я целуна, усещането върху устните й бе топло и кратко.

— Имаш номерата на пейджъра и мобилния ми, така че ако ти трябвам, обади ми се.

— Добре съм — каза му тя и наистина го мислеше. — О, знаеш ли дали сестрата на Марси е тук?

Той поклати глава.

— Върнала се е обратно в Сагинау. Все още няма какво да направи тук. Къщата е под полицейски запор, а в случаите на убийство е необходима аутопсия. Колко време ще отнеме това зависи от заетостта на патолозите. Погребението може да не се състои до края на седмицата.

Това беше друга подробност, за която не искаше да си мисли, тялото на Марси, лежащо върху охлаждащата маса в продължение на няколко дни.

— Тогава утре ще се върна на работа. Исках да помогна на сестра й с приготовленията, ако желае, но предполагам, че все още няма какво да се направи.

— Все още няма. — Той я целуна отново, след това вдигна ръцете й, в които все още бяха резените от краставица и ги върна върху очите й. — Остави ги тук. Изглеждаш ужасно.

— Боже, благодаря ти — отвърна сухо тя и го чу как се смее, докато си тръгваше.

Отново последва тишина. След това Шели каза:

— Той е различен.

Имаше предвид от останалите три бивши годеника на Джейн. Без майтап.

— Да — съгласи се тя.

— Това изглежда доста сериозно. Не го познаваш отдавна.

Само ако Шели знаеше! Вероятно броеше трите седмици, през които Джейн живееше тук. Тя нямаше идея какво ще каже, ако разбере, че през първите две от тези седмици Джейн бе мислила, че Сам е или пияница или наркопласьор.

— Не знам колко сериозно е — каза тя осъзнавайки, че лъже. — Няма да избързвам за нищо. — От нейна страна тя нямаше как да стане по-сериозна. Бе влюбена в големия идиот. Точно как или какво чувстваше той, все още бе отворено за дискусия.

— Това е добре — каза Шели. — Последното нещо, от което се нуждаеш в момента, е развален годеж.

Можеше да изкара целия ден, без да споменава лошия късмет на Джейн в това отношение, но пък Шели никога не е била известна с тактичността си. От друга страна, Джейн не се съмняваше, че сестра й я обича, което компенсираше нетактичността.

Телефонът иззвъня. Джейн махна резените краставица и се протегна за телефона в същото време с Шели.

— Сам каза аз да отговарям на телефона — изсъска Шели, сякаш който и да се обаждаше, можеше да я чуе.

Зън.

— И откога слушаш нареждания от някой, за когото си ме предупредила да внимавам? — попита Джейн сухо.

Зън.

— Не съм те преду…

Зън.

Като знаеше, че спорът може да продължи половин час, Джейн прие обаждането, преди да се е включил секретаря.

— Ало.

— Коя си ти?

— Какво? — попита тя учудено.

— Коя си ти?

Джейн прекъсна и остави телефона намръщена.

— Кой беше? — попита Шели.

— Телефонен тормоз. Марси, Ти Джей и Луна също получават такива, откакто стана тази история със Списъка. — Гласът й потрепери леко щом спомена името на Марси. — Същият мъж е, винаги казва едно и също.

— Уведомили ли сте телефонната компания, че получавате неприлични обаждания?

— Те не са неприлични. Той пита „Коя си ти?“ със странен шепот. Предполагам, че е мъж, защото е трудно да се определи, когато някой шепне.

Шели завъртя очи.

— Телефонен тормоз заради Списъка? Можеш да се обзаложиш, че е мъж. Ал каза, че всички мъже от работата му са били наистина вбесени заради части от него. Ще те оставя да познаеш коя част не са харесали.

— Онази, в която става въпрос за интимните им части? — Сякаш се налагаше да гадае.

— Мъжете са толкова предсказуеми, нали? — Шели мина през кухнята, отваряйки шкафчета и врати.

— Какво правиш?

— Проверявам къде се намира всичко, за да не ми се налага да търся нещо, когато започна да готвя.

— Ще готвиш? Какво? — За миг Джейн се запита дали Шели не е донесла съставки за това, което бе решила да сготви за семейната си вечеря. Все пак бе измъкнала гигантската краставица от чантата си; само Господ знаеше, какво друго има там. Печено, може би.

— Закуска — отвърна Шели. — За нас. А ти ще я изядеш.

Всъщност тази сутрин Джейн бе доста гладна, защото бе пропуснала вечерята предната вечер. Шели да не я мислеше за полудяла? Нямаше начин да спори за храна.

— Ще се опитам — каза тя кротко и подмени резените краставица върху очите си, докато сестра й се развихри наоколо, приготвяйки палачинки от каквито продукти намери.

 

 

Корин се взря в телефона, усещайки как разочарованието го залива. Тя също не му бе казала. Поне не му се бе развикала като останалите. Той си мислеше, че ще го направи, беше се подготвил за всичко, което можеше да му каже. Имаше голяма уста, както би казала майка му. Той често не одобряваше начина, по който тя говореше на работа, с цялото това ругаене. Майка му изобщо нямаше да я хареса.

Сега не знаеше какво да прави. Убиването на първата кучка беше… толкова изумително. Не бе очаквал този див, горещ прилив на радост, почти екстаз. Бе му се наслаждавал, но след това се бе уплашил. Какво би направила Майка, ако знаеше, че му е харесало? Винаги е бил толкова уплашен, че тя ще разбере за тайното му удоволствие от наказанията й.

Но убиването… о, убиването. Той затвори очи, люлеейки се напред-назад, докато преживяваше всеки момент от него в ума си. Шокът в очите на кучката в секундата преди чукът да я удари, тъпите звуци след това, радостта, която потече във вените му и чувството, че е всемогъщ, знанието, че тя бе безпомощна да го спре, защото той бе толкова силен — очите му се изпълниха със сълзи, защото се бе наслаждавал толкова много, а сега всичко беше свършило.

Не се бе наслаждавал толкова силно на нищо от деня, в който бе убил Майка.

Не — не мисли за това. Те бяха казали, че не трябва да мисли за това. Но те бяха казали и че трябва да пие хапчетата, а грешаха за това, нали? Хапчетата го караха да си отива. Така че може би трябваше да мисли за Майка.

Отиде в банята и провери огледалото. Да, все още беше там.

Беше взел едно червило от къщата на кучката. Не знаеше защо. След като бе умряла, той се беше разходил наоколо, разглеждайки нещата й. Докато беше в банята й и се оглеждаше в огледалото, бе забелязал безбожното количество грим, разпръснато из помещението, покриващо всяко свободно пространство. Кучката със сигурност бе привърженик на разкрасяването, нали? Е, определено вече не се нуждаеше от това, беше си помислил той, преди да прибере червилото в джоба си. От онази нощ то стоеше на тоалетната масичка в банята му.

Махна капачката и завъртя долната част. Неприличният нюанс на червеното се показа навън като кучешки пенис. Знаеше как изглежда един кучешки пенис, защото той бе… не, не мисли за това.

Навеждайки се напред, той внимателно очерта устните си с яркото червено. Изправи се и се вгледа в отражението си в огледалото. Усмихна се, червените му устни се разпънаха над зъбите му и той каза:

— Здравей, Майко.