Линда Хауърд
Перфектният мъж (19)

18

Джейн плака толкова много, че очите й се подуха дотам, че почти се затвориха. Сам просто я държа по време на първоначалната буря от плач, паркирал пред „Хемърстед“; след това щом тя възвърна част от контрола си, я попита:

— Можеш ли да хапнеш нещо?

Джейн поклати глава.

— Не. — Гласът й бе пресипнал. — Трябва да кажа на Луна… и на Ти Джей…

— Не още, скъпа. Веднъж щом им кажеш, новината ще плъзне из цялата сграда. Някой ще се обади във вестниците или на радиото, или телевизията и ще се появи в новините. Семейството й още не е уведомено, а не е нужно да го разберат по такъв начин.

— Тя няма кой знае какво семейство. — Джейн извади една салфетка от чантата си, после избърса очите си и издуха носа си. — Сестра й живее в Сагинау и мисля, че има възрастни леля и чичо във Флорида. Чувала съм да споменава само тях.

— Знаеш ли името на сестра й?

— Шерил. Но не знам фамилията й.

— Вероятно я има в адресника в къщата й. Ще им кажа да потърсят жена на име Шерил от Сагинау. — Той набра един номер и поговори тихо с човека, който му отговори от другия край, предавайки информацията за сестрата на Марси.

— Трябва да се прибера вкъщи — каза Джейн, загледана в предното стъкло.

Протегна се към дръжката на вратата, но Сам я спря, задържайки я на мястото й с твърда ръка.

— Няма начин да те пусна да шофираш точно сега — каза той. — Ако искаш да се прибереш, ще те закарам.

— Но моята кола…

— Няма да иде никъде. На сигурно място е. Ако трябва да отидеш някъде, ще те закарам.

— Но може да те повикат.

— Ще се оправя — каза той. — Ти няма да караш.

Ако не беше толкова разстроена, вероятно щеше да спори с него, но сълзите потекоха отново и Джейн осъзна, че няма да може да вижда, за да кара. Нито пък можеше да влезе отново вътре; нямаше да понесе да се срещне с някого точно сега, нямаше да понесе неизбежните въпроси, без да рухне.

— Трябва да се обадя в офиса и да съобщя, че се прибирам вкъщи — каза тя.

— Можеш ли да се справиш или искаш аз да го направя?

— Мога — каза тя с треперещ глас. — Просто… не точно сега.

— Добре. Закопчай си колана.

Послушно тя пристегна колана около себе си и остана неподвижна, докато Сам подкара пикапа и преодоля движението по магистралата. Шофираше мълчаливо, без да смущава скръбта й, докато тя се опитваше да приеме, че Марси вече я няма.

— Ти мислиш, че Брик го е направил, нали?

— Ще го разпитат — неопределено отговори Сам.

На този етап Герин щеше да е заподозрян номер едно, но доказателствата трябваше да са неопровержими. Дори когато си мислиш, че си в правилна посока, трябва да си наясно, че истината може да е съвсем различна. Кой знае? Възможно бе да открият, че госпожица Дийн се е виждала и с някой друг.

Джейн отново плачеше. Тя сложи ръце върху лицето си и се присви, раменете й трепереха.

— Не мога да повярвам, че това се случва — успя да каже, после се запита тъжно колко ли милиони хора си задаваха съвсем същия въпрос по време на подобна криза.

— Знам, скъпа.

Той наистина знаеше, осъзна тя. С неговата работа сигурно бе видял прекалено много сцени като тази.

— К-как е…? Имам предвид, какво се е случило?

Сам се поколеба, не искаше да й каже, че Марси е била пребита и намушкана. Не знаеше точната причина за смъртта, не бе видял местопрестъплението, така че не знаеше дали е починала от раната в главата или от тези, причинени от намушкването.

— Не знам подробностите — най-накрая отвърна той. — Разбрах, че е била намушкана. Още не знам часа на смъртта или нещо друго. — Тези три твърдения бяха верни, без да са близо до цялата истина.

— Намушкана — повтори Джейн и затвори очи, сякаш се опитваше да си представи престъплението.

— Недей — каза той.

Тя отвори очи и го погледна въпросително.

— Опитваше се да си представиш какво се е случило, как е изглеждала, дали е боляло — каза Сам по-остро, отколкото възнамеряваше. — Недей.

Джейн си пое дълбоко въздух и той очакваше, че ще се нахвърли върху него, прехвърляйки фокуса на скръбта и гнева си върху му, но вместо това тя кимна, доверявайки му се на преценката му.

— Ще се опитам, но… как да не мисля за това?

— Вместо това мисли за нея — каза той, защото знаеше, че и без това ще го направи. Това бе част от процеса на скърбене.

Джейн се опита да каже нещо, гърлото й работеше, но сълзите отново потекоха и тя се задоволи с рязко кимване. Не продума повече по целия път до дома й в Уорън.

Чувстваше се като старица щом тръгна по алеята към дома си. Сам я придружи, с ръка обвита около нея и тя бе благодарна за подкрепата му, докато тромаво изкачваше стълбите към кухненската врата. Бубу дойде мяукайки, въртеше опашка, сякаш питаше защо е в къщи толкова рано. Джейн се наведе и го погали между ушите, получавайки утеха от топлината на извиващото му се тяло и мекотата на козината му.

Остави чантата си на масата и потъна в един от кухненските столове, държейки Бубу в скута си и галейки го, докато Сам се обади на сержанта и проведе тих разговор. Джейн се опита да не мисли за Марси, все още не. Сети се за Луна и Ти Джей и тревогата, която трябваше да изпитват, защото още не са се чули с Марси. Надяваше се скоро да се свържат със сестрата на Марси, защото когато тя се обади, за да предупреди, че няма да се върне на работа днес, приятелките й щяха да разберат, че нещо не е наред. Ако се обадят, за да я проверят, не знаеше какво ще каже или дали изобщо ще може да говори с тях.

Сам постави чаша чай пред нея.

— Изпий го — нареди той. — Плака достатъчно, за да се дехидратираш.

Невероятно, но това заслужи немощна усмивка. Той целуна върха на главата й, след това седна до нея с чаша чай и за себе си.

Джейн остави Бубу долу, подсмръкна и избърса очите си.

— Какво точно каза на всички в управлението за мен? — попита тя, само за да има за какво да говори.

Сам се опита да изглежда невинно. На грубоватото му лице не се получи много добре.

— Немного. Само, че ако се обадиш, да ти кажат как да се свържеш с мен. И без това трябваше да се сетя сам да ти дам номера на пейджъра си.

— Добър опит — отвърна тя.

— Свърши ли работа?

— Не.

— Добре, казах им, че ругаеш като моряк…

— Не си!

— … имаш най-сладкият задник от тази страна на планините Роки и че ако се обадиш, да те свържат с мен веднага, защото се опитвам да вляза в леглото ти и може би се обаждаш, за да кажеш да.

Той се опитваше да я развесели, помисли си Джейн. Усети как брадичката й потрепери.

— Това е толкова мило — успя да каже и отново избухна в сълзи.

Прегърна се, клатейки се напред-назад. Това избухване бе бурно, но кратко, сякаш душевно не можеше да издържи подобно страдание за дълго време.

Сам я привлече в скута си и задържа главата й върху рамото си.

— Казах им, че ти си специална — прошепна той, — и че ако се обадиш, ще искам да говоря с теб, без значение къде съм или какво правя.

Това сигурно също бе лъжа, помисли си Джейн, но бе толкова мило, като предишното. Тя преглътна и успя да попита:

— Дори и ако вършеше нещо за специалните части?

Той замълча, преди да отговори.

— Може би тогава не.

Главата я болеше от толкова много плач и усещаше лицето си почервеняло. Искаше да го помоли да прави любов с нея, но преглътна думите. Колкото и да желаеше утехата и близостта, тържествуването на живота, тя нямаше да чувства, че е правилно; първият им път не би трябвало да е при такива обстоятелства. Вместо това се сгуши в шията му и вдъхна топлата му мъжествена миризма, вземайки каквато утехата можеше от неговата близост.

— Какво точно правят специалните части?

— Зависи. Сформират се по различни причини.

— Какво прави твоят отряд?

— Това е специален отряд за борба с тежките престъпления. Ние арестуваме престъпници склонни към насилие.

Не й харесваше как звучи това. Беше й по-добре, когато си мислеше, че той задава въпроси, записва разни неща в малкия си тефтер — накратко, че разследва. Арестуването на агресивни престъпници звучеше сякаш разбива врати и подобни неща и се изправя срещу хора, готови да го застрелят.

— Искам да ти задам няколко въпроса по темата — каза тя, повдигайки глава, за да се намръщи насреща му. — Но не сега. По-късно.

Той въздъхна облекчено.

Държа я в скута си доста време. Държа я до себе си, и когато тя се обади в офиса си и съобщи, че няма да се върне до края на деня. Успя да задържи гласа си спокоен, но господин Де Уинтър го нямаше и се наложи да говори с Джина, която бе изпълнена с въпроси и съобщи, че Луна и Ти Джей са звънели няколко пъти.

— Ще им се обадя — каза Джейн и затвори. Отчаяна, тя отново зарови лице в рамото на Сам. — Колко дълго трябва да ги отбягвам?

— Поне докато са на работа. Ще се обадя на сержанта от Стърлинг Хайтс, за да проверя дали са се свързали със сестра й. Просто не отговаряй на телефона си. Който и да има нужда от мен ще ми се обади или на пейджъра или на мобилния.

Накрая Джейн напусна убежището на скута му и отиде в банята, за да измие лицето си със студена вода. Хвърли един поглед в огледалото. Очите й бяха червени и цялото й лице бе подпухнало от плач; изглеждаше ужасно и не я интересуваше. Уморено се преоблече в дънки и тениска и изпи два аспирина за болката в главата й.

Седеше от едната страна на леглото, когато Сам дойде да я търси. Застана изправен до вратата, голям и мускулест, и напълно удобно дори и сред женственото обкръжение на спалнята й. Седна до нея.

— Изглеждаш уморена. Защо не подремнеш малко?

Тя бе уморена, почти непреодолимо, но в същото време не мислеше, че ще може да заспи.

— Поне полегни за малко — предложи той, виждайки съмнението, изписано на лицето й. — И не се тревожи, ако заспиш и аз науча нещо, ще те събудя незабавно.

— Честна скаутска?

— Честна скаутска.

— Бил ли си изобщо скаут?

— Не, по дяволите. Бях прекалено зает да се забърквам в неприятности.

Беше толкова мил, че й се искаше да го прегърне и да не го пусне повече. Вместо това го целуна и каза:

— Благодаря ти, Сам. Не знам какво щях да правя днес без теб.

— Щеше да се справиш и въпреки това — отговори той и й върна целувката, но се отдръпна, преди да се е превърнала в нещо по-сериозно. — Поспи, ако можеш — каза той и тихо напусна стаята, затваряйки вратата зад себе си.

Джейн легна и затвори горящите си очи. В крайна сметка аспирина започна да действа върху главоболието и щом отвори очи, осъзна, че следобедът е отлетял. Погледна към часовника си с учудване; бяха минали три часа. Значи все пак бе заспала.

Имаше някакви лековити тампони за уморени и подпухнали очи, затова сложи два от тях върху клепачите си и полежа още малко, опитвайки се да събера някаква енергия за следващите няколко изтощителни дни. Щом стана и махна тампоните, подпухналостта видимо бе намаляла. Среса косата си и изми зъбите си, след това отиде да потърси Сам, намирайки го да гледа телевизия с Бубу, заспал в скута му.

— Някакви новини?

Той имаше доста повече подробности от по-рано, но нищо, което да желаеше тя да знае.

— Сестрата е била уведомена и пресата вече знае самоличността на Марси. Сигурно ще се появи във вечерните новини.

Лицето й се изпълни с тъга.

— Луна? Ти Джей?

— Изключих телефоните ти, след като отиде да спиш. Макар че имаше няколко съобщения от тях на секретаря ти.

Тя отново провери часа.

— Те са на път за вкъщи по това време. Ще се опитам да им звъна след няколко минути. Не искам да го разберат от телевизията.

Едва бе изрекла думите, когато две коли спряха на алеята пред къщата й: камарото на Луна и буика на Ти Джей. Джейн затвори очи за миг, опитвайки се да се подготви за следващите няколко минути и тръгна боса към предната веранда, за да посрещне приятелките си.

Сам я последва.

— Какво става? — почти извика Ти Джей, красивото й лице бе пропито с напрежение. — Не можем да намерим Марси, ти си тръгна от работа и не отговаряш на телефона си — по дяволите, Джейн…

Джейн почувства как лицето й започва да се изкривява. Постави ръка върху устните си, опитвайки се да спре риданията, които обхванаха гърдите й.

Луна се закова на място, плачейки.

— Джейн? — попита тя с треперещ глас. — Какво се е случило?

Джейн пое дълбоко дъх няколко пъти, борейки се за контрол.

— М-марси — успя да каже тя.

Ти Джей спря с единия си крак върху първото стъпало. Сключи ръце, започна да плаче, още докато питаше:

— Какво е станало? Пострадала ли е?

Джейн поклати глава.

— Не. Тя… тя е мъртва. Някой я е убил!

Луна и Ти Джей се затичаха към нея и трите се прегърнаха силно, плачейки за приятелката, която обичаха и бяха загубили завинаги.

 

 

Корин седеше пред телевизора, клатейки се напред-назад, докато чакаше и чакаше. От три дни гледаше всички новини, но засега никой не знаеше какво бе направил и той си мислеше, че ще избухне. Искаше светът да узнае, че първата от четирите кучки бе мъртва.

Но не бе сигурен, че тя е точната. Не знаеше дали тя е „А“, „Б“, „В“ или „Г“. Надяваше се да е „В“. „В“ бе онази, която бе казала ужасното нещо, че трябва да се старае повече, за да бъде перфектен. „В“ бе онази, която наистина трябваше да умре.

Но как можеше да е сигурен? Той им се беше обадил, но едната не отговаряше на телефона си, а останалите три не искаха да му кажат нищо.

Но сега имаше една, за която не се налагаше да се тревожи. Една отпадна, оставаха още три.

Ето! Водещият изглеждаше ужасно сериозен, докато казваше:

— Шокиращо убийство в Стърлинг Хайтс отне живота на една жена наскоро превърналата се в знаменитост на Детройт. Подробности след рекламите.

Най-после! Изпълни го облекчение. Сега всички щяха да разберат, че не трябва да говорят такива неща за малкия перфектен мъж на Майка.

Той се заклати напред-назад, пеейки си тихо.

— Една отпадна, останаха още три. Една отпадна, останаха още три…