Линда Хауърд
Перфектният мъж (5)

4

Джейн успя да преживее уикенда без друг сблъсък със съседа си кретен и беше на работа петнадесет минути по-рано в опит да компенсира закъснението си от петъка, макар тогава да беше работила заради него след края на работното време. Когато спря на бариерата, пазачът се наведе и погледна вайпъра с неодобрение.

— Кога ще се отървеш от този боклук и ще си купиш шевролет?

Чуваше това почти всеки ден. Така се получаваше, когато работиш в района на Детройт, за някои дори далечно свързан с автомобилната индустрия. Нужно бе да покажеш лоялност към марката или който и да е от голямата тройка^[1], осигуряващ ти директно или не работа.

— Когато мога да си го позволя — отговори тя, както винаги. Без значение, че вайпърът й струва цяло състояние, макар да беше използван и да имаше навъртени над осемдесет хиляди километра, когато го купи. — Току-що си купих къща, нали разбираш. Ако татко не ми го беше дал, нямаше да го карам.

Последното беше пълна лъжа, но вършеше работа да разкара хората от главата й за известно време. Благодари на Бог, че никой тук не познаваше баща й, иначе щяха да са наясно, че той е изцяло насочен към Форд. Беше обиден, когато тя си купи вайпъра и никога не пропускаше да направи пренебрежителни забележки за него.

— Е, ами, че баща ти е трябвало да е по-наясно.

— Той не разбира нищо от коли. — Джейн се напрегна в очакване светкавица да я просне мъртва заради опашатата лъжа.

Паркира вайпъра в един от вътрешните ъгли на паркинга, където беше малко вероятно да я ударят. Хората в „Хемърстед“ се шегуваха, че колата беше отбягвана. Трябваше да признае, че мястото е неудобно, особено когато времето беше лошо, но бе по-добре да се намокри, отколкото да позволи вайпъра да пострада. Само шофирането по шосе 1–696 до работа можеше да накара косите й да побелеят.

„Хемърстед“ се помещаваше в четириетажна сграда от червени тухли със сив аркообразен портал и шест извити стъпала, водещи до впечатляващи двойни врати. Този вход обаче се ползваше изцяло от посетители. Всички служители влизаха през страничната металната врата с електронна ключалка в тесен, отвратително зелен коридор, в който се намираха офисите на поддръжката и електротехниците, и тъмна, влажна стая с табела „Склад“. Какво беше складирано там, Джейн не искаше да знае.

А в края на отвратително зеления коридор имаше три стъпала, които водеха до друга метална врата. А тя към фоайе, постлано със сив килим, което беше по протежение на цялата сграда, от началото до края, и от което офиси и други коридори се разклоняваха като вени. Долните два етажа бяха запазени за компютърните откачалки, тези странни и непочтителни същества, които говореха на чужд език за байтове и USB портове. Достъпът до тези етажи беше ограничен; първо трябваше да имаш служебна карта, за да влезеш в отвратително зеления коридор, после друга, за да влезеш в някой от офисите или стаите. Имаше два асансьора, а в далечния край на сградата, за по-енергичните, бяха стълбите.

Когато влезе във фоайето, постлано със сив килим, голяма ръчно надписана табела привлече вниманието й. Беше сложена точно над копчетата за асансьора. Със зелен и лилав молив и очертано с черен маркер, за да изпъкне, беше написана нова директива на компанията: Влиза в сила веднага, всички служители ще бъдат задължени да вземат комбинация от гинко и виагра, за да могат да помнят какво, по дяволите, правят.

Джейн започна да се смее. Откачалките бяха в добра форма днес. По природа те се бунтуваха срещу властта и структурата, такива табели бяха всекидневие, поне докато някой от ръководството не слезеше и не ги свалеше. Представи си редица очи, прилепени към мънички процепи по целия коридор, докато виновниците се наслаждаваха на чуждите реакции от последната си атака върху достойнството на компанията. Вратата зад нея се отвори и Джейн се обърна, за да види кой е следващият пристигнал. Едва се въздържа да не сбърчи нос.

Лия Стрийт работеше в човешки ресурси и можеше да се приеме, че не вижда хумор в нищо. Беше висока жена, чиято амбиция беше да се издигне до ръководството, макар да изглеждаше сякаш не знае как да го постигне. Носеше по-скоро момичешки дрехи, отколкото по-подходящи за бизнеса костюми, които щяха да допълват стройната й фигура. Беше привлекателна жена с бухнала руса коса и хубава кожа, но нямаше никакъв усет за мода. Най-хубавата й черта бяха ръцете й, тънки и елегантни, които винаги поддържаше с хубав маникюр.

Точно както се очакваше, Лия ахна, когато прочете табелата и започна да се изчервява.

— Това е безобразно — рязко каза тя и се протегна, за да я махне.

— Ако я докоснеш, отпечатъците ти ще бъдат върху нея — каза Джейн с безизразно лице.

Лия замръзна, ръката й беше само на милиметри от хартията.

— Не може да се каже колко хора са го видели вече — продължи Джейн, докато натискаше копчето за нагоре. — Някой от ръководството сигурно е чул за това и ще разследва, дори ако табелата вече я няма. Освен ако не планираш да я изядеш — което аз не бих направила, бацилите върху това сигурно са трилиони — как планираш да се отървеш от нея, без да те видят?

Лия погледна Джейн с неприязън.

— Вероятно си мислиш, че този отвратителен боклук е смешен.

— В интерес на истината, да.

— Не бих се изненадала, ако ти собственоръчно си го сложила.

— Може би трябва да ме издадеш — предложи Джейн, когато вратите на асансьора се отвориха и тя влезе вътре. — Пробвай да се обадиш на 1-800-на-кой-му-пука.

Вратите на асансьора се затвориха, оставяйки Лия да стои отвън и да я гледа гневно. Това беше най-хапливата размяна на реплики, която някога са имали, макар Лия да не беше известна със способността си да се справя с останалите. Как изобщо беше започнала работа в човешки ресурси беше непонятно за Джейн. През повечето време просто съжаляваше жената.

Днес не беше от тези дни.

Понеделниците винаги бяха най-заетите дни в отдел „Работна заплата“, защото тогава пристигаха картите за отчитане на работното време от предишната седмица. Във фирмата все още го правеха по старомодния начин, с перфокарти, по които се отчиташе времето. Това изискваше много бумащина, но до момента системата за заплати не беше спирана заради софтуерен проблем или разваляне на твърдия диск. Може би точно заради това „Хемърстед“ не бяха обновили системата: заплатите, подобно на пощата, трябваше винаги да бъдат получавани. В десет часа вече беше готова за почивка. Всеки етаж имаше стая за почивки, с обичайния избор от автомати за закуски, евтини маси и метални столове, хладилник, кафемашина и микровълнова. Няколко жени и един мъж се бяха скупчили около една маса, когато Джейн влезе, като жените се заливаха от смях, а мъжът изглеждаше възмутен. Джейн си сипа така необходимата чаша кафе.

— Какво става? — попита тя.

— Специално издание на бюлетина — отговори една от жените, Доминика Флорес. Очите й бяха влажни от смях. — Това нещо ще остане в историята.

— Не виждам кое е толкова смешно — намръщено отвърна мъжът.

— Няма и да разбереш — подсмихна се жената. Тя подаде хартията на Джейн. — Хвърли един поглед.

Фирменият бюлетин не беше официално проконтролиран, не и колкото би предположил човек. Началото му се водеше от първите два етажа; дай на всичките онези фантазьори достъп до програми за публикуване и няма как да го избегнеш. Появяваше се на неравни интервали и обикновено все се намираше нещо в него, което да накара ръководството да опита да изземе всички копия.

Джейн отпи още една глътка кафе, докато вземаше парчето хартия. Приятелчетата всъщност бяха свършили доста професионална работа, макар че с оборудването и софтуерът на тяхно разположение щеше да бъде срамота да не го направят. Бюлетинът беше кръстен Хемърхед^[2] и логото му беше страшно изглеждаща акула. Не беше риба-чук, но нямаше значение. Статиите бяха разположени в колони, имаше хубави графики и сравнително талантлив карикатурист, който подписваше работите си с „Мако“ и обикновено се закачаше с някои страни на корпоративния живот.

Днес заглавието беше с големи подчертани букви: ОТГОВАРЯТЕ ЛИ НА РАЗМЕРА?

По-надолу беше написано: Какво наистина искат жените, с шивашки сантиметър навит като кобра, която е готова да нападне.

Забравете, момчета, започваше статията. Повечето от нас нямат никакви изгледи за успех. Години наред ни е казвано, че не е важно какво имаме, а как да го използваме, но сега знаем истината. Нашата група експерти от четири жени, приятелки, които работят тук в „Хемърстед“, представиха списък с изискванията си за перфектния мъж.

О-оу. Джейн почти изстена, но успя да преглътне звука и не показа нищо друго, освен интерес. По дяволите, какво беше направила Марси с листа, върху който беше записвала? И четирите щяха да бъдат незаслужено подигравани и това беше от нещата, които ти се лепват за постоянно. Просто можеше да си представи по дузина шивашки сантиметри да се появяват на бюрото й всяка сутрин.

Бързо плъзна поглед надолу по статията. Благодаря ти, Боже; никое от имената им не беше споменато. Бяха изброени като А, Б, В и Г. Все още имаше намерение да извие врата на Марси, но сега нямаше да я завързва, разпъва и осакатява.

Целият списък беше публикуван, започвайки с „верен“ като първа точка. Не беше толкова зле, докато не се стигнеше до номер осем, „страхотен в леглото“, но след това се влошаваше бързо. Номер девет беше изискването на Марси за 25 см, допълнено с всичките придружаващи коментари, включително нейният собствен за излишните последни 5 см.

Номер десет се занимаваше с това, колко дълго трябваше да издържа в леглото перфектният мъж.

Определено по-дълго от телевизионна реклама беше заслуга на Ти Джей — госпожица Г — едно по-скоро язвително обвинение. Бяха се спрели на половин час за оптималната продължителност на любене, без да се брои предварителната игра.

Защо не? Госпожа В — това беше Джейн — беше цитирана да казва. Това е фантазия, нали? А фантазията трябва да бъде точно такава, каквато я искаш. Моят перфектен мъж може да ми даде тридесет минути в тласъци, освен ако човек не се е отдал на бърза забивка, в такъв случай тридесет минути по-скоро ще са в разрез с целта на заниманието.

Жените виеха от смях, така че Джейн прецени, че на лицето й трябва да има някакво изражение. Надяваше се само да изглежда като учудване, а не като ужас. Мъжът — тя мислеше, че името му е Гари или Крейг, нещо такова — ставаше все по-червен с всяка изминала минута.

— Няма да мислите, че е толкова смешно, ако група мъже кажат, че идеалът им за жена трябва да има големи гърди — рязко каза той, ставайки на крака.

— О, я се откажи — рече Доминика, все още засмяна.

— Все едно мъжете не тичат след големи гърди откакто още са ходили прегърбени до земята. Приятно е да видим малко разплата.

О, страхотно! Битка между половете. Джейн направо можеше да си представи разговорите, които се носеха из сградата. Насили да се усмихне, докато подаваше обратно бюлетина.

— Предполагам, че ще слушаме за това известно време.

— Шегуваш ли се? — попита ухилената Доминика.

— Мисля да сложа в рамка моето копие и да го окача така, че да бъде първото нещо, което съпругът ми ще вижда сутрин, когато се събуди и последно, когато си ляга!

Веднага след като Джейн се върна в офиса си, набра вътрешния телефон на Марси.

— Познай какво видях току-що в бюлетина — изръмжа тя, придържайки гласа си тих.

— О, по дяволите — изстена високо Марси. — Колко е зле? Още не съм видяла копие.

— От това, което прочетох, е почти дословно. Проклятие, Марси, как можа?

— Това са двадесет и пет цента — автоматично отговори Марси. — И беше инцидент. Не искам да говоря твърде много тук в офиса, но ако искаш да се срещнем за обяд, ще ти разкажа какво се случи.

— Добре. В дванадесет в „Рейлроуд пица“. Ще кажа на Ти Джей и Луна, те вероятно също ще искат да присъстват.

— Звучи като събиране за линчуване — печално отбеляза Марси.

— Би могло — каза Джейн и затвори.

„Рейлроуд пица“ беше на около 800 метра от „Хемърстед“, което го правеше популярно място сред служителите. Бизнесът им с храна за вкъщи процъфтяваше, но също така имаха половин дузина сепарета и още толкова маси. Джейн зае задното сепаре, където щяха да имат най-голямо уединение. В рамките на няколко минути останалите три пристигнаха и се настаниха, Ти Джей до Джейн, а Марси и Луна срещу тях.

— Боже, съжалявам — каза Марси.

Изглеждаше ужасно.

— Не мога да повярвам, че си показала списъка на някого! — Ти Джей беше ужасена. — Ако Гейлън някога разбере…

— Не разбирам защо сте толкова разстроени — озадачено каза Луна. — Имам предвид, да, ще е малко смущаващо, ако хората разберат, че ние сме тези, които са направили списъка, но наистина е един вид забавно.

— Дали ще мислиш, че е забавно, ако след шест месеца мъжете все още идват при теб, за да ти предложат да ти покажат, че отговарят на размера? — попита Джейн.

— Гейлън изобщо няма да си помисли, че е забавно — каза Ти Джей, поклащайки глава. — Ще ме убие.

— Да — мрачно каза Марси. — Брик не е човек, когото ще наречете чувствителен, но ще се вбеси, задето съм заявила, че искам двадесет и пет сантиметров. — Тя се усмихна едва-едва. — Предполагам, може да се каже, че неговият е къс.

— Как се случи това? — попита Ти Джей, заравяйки лице в ръцете си.

— Отидох да пазарувам в събота и попаднах на Дона някоя си, нали знаете, онази от първия етаж, която прилича на Елвира — каза Марси. — Заприказвахме се, отидохме на късен обяд и изпихме няколко бири. Показах й списъка, добре се посмяхме и тя поиска копие. Не видях причина да кажа не. След няколко бири, не виждах причина за отказ на много неща. Зададе ми няколко въпроса и някак си се навих да напиша всичко, което бяхме коментирали.

Марси имаше почти фотографска памет. За нещастие, изглежда няколко бири не бяха засегнали паметта, а само преценката й.

— Поне не си й дала имената ни — каза Ти Джей.

— Тя знае кои сме — изтъкна Джейн. — Марси има списъка, така че всеки идиот ще реши, че тя е една от четирите приятелки. Сети се нататък.

Ти Джей отново покри с ръце лицето си.

— Мъртва съм. Или разведена.

— Не мисля, че ще се случи нещо — утешително каза Луна. — Ако Дона имаше намерение да се раздрънка за нас, вече щеше да е казала на приятелчетата си от първия етаж. В безопасност сме. Гейлън никога няма да научи.