Линда Хауърд
Перфектният мъж (23)

22

Нагоре и надолу по улицата започнаха да се светват крушки и глави да надзъртат през вратите, докато Сам и Джейн отиваха да посрещнат патрулите.

— Детектив Донован — обърна се към него единият от полицаите, усмихвайки се. — Значи вие сте полуголият мъж, по когото ни беше казано да не стреляме.

Сам се намръщи на Джейн. Тя сгуши Бубу по-близо до себе си.

— Носиш пистолет — обясни тя. — Не исках да те застрелят по погрешка.

Сейди и Джордж Кулавич слязоха по алеята и се спряха, взиращи се в мигащите светлини. И двамата бяха облечени в халати над пижамите. Господин Кулавич носеше домашни чехли, но госпожа Кулавич си беше обула гумените ботуши. Възрастната жена се надигна на пръсти, а после се приближи. От другата страна на улицата, Джейн можеше да види как госпожа Холънд излиза през входната си врата.

Сам въздъхна.

— Проверих къщата — каза той на патрулите. — Била е претърсена, но нямаше никой вътре. Момчета, поемете вие, докато аз облека някаква риза.

Госпожа Кулавич беше достатъчно близо, за да го чуе. Тя засия срещу него.

— Не се притеснявай заради мен — каза тя.

— Сейди! — порица я господин Кулавич.

— Ох, тихо, Джордж! Аз съм стара, не мъртва!

— Ще ти го напомня следващия път, когато искам да гледам плейбой канала — изръмжа той.

Сам се изкашля и тръгна към къщата си, като държеше пистолета си ниско до крака, така че зорките очи на старите му съседи да не могат да го забележат и да се развълнуват твърде много.

Джейн почувства подозрението в очите на съседите, докато я оглеждаха. Спомни си, че не е сложила сутиена си и че копринената й блуза доста очевидно показва това. Не погледна надолу, за да провери, а просто притисна Бубу към гърдите си. Не вдигна ръка, за да провери и косата си, защото знаеше, че е в пълна бъркотия. Дъждът я беше намокрил, след като се беше въргаляла със Сам в леглото в продължение на няколко часа и сега вероятно стърчеше на стръкове. Като се има предвид състоянието на Сам, който беше съблечен… Е, вече си представяше как предположенията им веднага се бяха превърнали в сигурни заключения.

Беше й по-лесно да мисли за съседите, отколкото за къщата си.

След първоначалната ужасяваща гледка на кухнята, не беше сигурна дали иска да види останалото. Всичко това, толкова скоро след травмата от смъртта на Марси, беше повече отколкото може да понесе, затова тя се концентрира върху други неща, като например начина, по който госпожа Кулавич й намигна, точно когато Сам излезе от къщата, облечен в чиста риза стил Оксфорд, чийто краища бяха втъкнати в джинсите му и служебна значка, закачена на колана. Тя се запита дали си е сложил и бельо.

— На работа ли си? — попита тя, като гледаше значката.

— Може да се каже. На местопрестъплението съм, а и всички сме на повикване след единадесет.

Тя го зяпна.

— След едина… между другото колко е часът?

— Почти полунощ.

— Горкият Бубу — каза тя ужасено. — Можеш ли да се опиташ да намериш малко от храната му и да ми донесеш една консерва, за да го нахраня?

Сам погледна към нея, изражението в тъмните му очи говореше, че се е досетил за желанието й да избяга от реалността за къщата, но също така й казваше, че я разбира.

— Добре, ще намеря нещо за него. — Той погледна към госпожа Кулавич. — Сейди, защо двете с Елинор не заведете Джейн в моята къща и не направите кана кафе, става ли?

— Разбира се, миличък.

С госпожа Кулавич и госпожа Холънд от двете й страни, Джейн се върна в кухнята на Сам. Остави на земята Бубу и се огледа с интерес, тъй като това беше първият път, в който виждаше толкова много от къщата. Преди това, докато се обличаха, не си бяха направили труда да включат осветлението, така че беше видяла само спалнята и всекидневната, и двете мебелирани само с най-необходимото. Кухнята беше същата като нейната, с малка маса и четири стола, които заемаха единия край на стаята, както и печка на около двадесет години. Хладилникът обаче, изглеждаше чисто нов, също както и кафемашината. Сам явно имаше своите приоритети.

Госпожа Кулавич сръчно приготви кафе и включи машината. Джейн усети, че има належаща нужда.

— Ъм… знаете ли къде е тоалетната?

— Разбира се, скъпа — отговори госпожа Холънд. — Голямата баня е в коридора, втората врата вляво, а има и малка баня, в спалнята на Сам.

Забавно беше, че те знаеха, а тя не, но беше трудно за една жена да се добере до тази информация, когато лежи по гръб, с деветдесеткилограмов мъж отгоре й.

Джейн избра голямата баня, защото беше по-близо и взе чантата си с нея. Бързо съблече дрехите си, използва мивката, а след това намери кърпа и изми доказателства за четири часа секс. Напръска се с дезодорант, оправи косата си, която всъщност стърчеше във всички посоки от главата й — и този път, когато се облече, си сложи сутиена.

С чувство за по-голям контрол върху ситуацията, тя се върна в кухнята за така необходимата й чаша кафе.

— Скъпа, това с къщата ти е ужасно — каза госпожа Холънд, — но е чудесно за Сам. Приемаш поздравления в този ред на мисли, нали?

— Елинор — предупреди я госпожа Кулавич. — Времената са различни сега. Младите хора не се женят само защото са се повъргаляли заедно.

— Това не означава, че не трябва — строго отвърна госпожа Холънд.

Джейн прочисти гърло. Бяха се случили толкова много неща, че тя едва успяваше да ги проумее напълно, но часовете в леглото със Сам се открояваха ясно в съзнанието й.

— Той действително ме помоли да се омъжа за него — сподели тя. — И аз казах „да“. — Джейн не използва онази проклета дума „сгодени“.

— О, боже! — Госпожа Кулавич засия срещу нея. — Това е чудесно! Кога е сватбата?

— След около три седмици, когато родителите ми се върнат от почивка. — Тя внезапно взе решение. — И всички съседи от улицата са поканени. — Явно малката им сватба щеше да е просто малко по-голяма, и какво от това?

— Ще трябва да ти организираме моминско парти — каза госпожа Холанд. — Къде са химикалката и тефтерчето? Трябва да се правят планове.

— Но нямам нужда — започна Джейн, но като видя израженията на лицата им се спря по средата на изречението. Със закъснение осъзна, че наистина се нуждае от моминско парти, за да замени нещата, които преди малко бяха унищожени.

Брадичката й се разтрепери. Но бързо се стегна, когато един от полицаите влезе в кухнята, носейки две консерви котешка храна.

— Детектив Донован ви изпраща това — каза той.

Благодарна за разсейването, Джейн се огледа за Бубу, който никъде не се виждаше. Разстроен и оставен в непозната обстановка, той вероятно се криеше. Тя знаеше всичките му любими места за криене у дома, но нямаше представа къде може да се е скрил в дома на Сам.

Като примамка, тя отвори една от кутиите с храна, след това пропълзя из къщата, като тихо го викваше по име и буташе отворената консерва пред себе си. Най-накрая го намери зад дивана, но дори и с примамката на храната й бяха нужни петнадесет минути да го успокои и измъкне от скривалището му. Той изпълзя и изящно започна да се храни, а тя го погали и топлото му тяло й предложи утеха.

Ще се наложи да го остави при Шели, помисли си тя. Не можеше да рискува, като му позволи да остане с нея.

Сълзи изгориха очите й и тя наведе глава, за да ги скрие, концентрирайки се върху котката. Докато е бил в дома й, маниакът беше изкарал яростта си върху вещите й. Въпреки това, тя благодари, задето беше в леглото на Сам, а не сама, но не можеше да рискува сигурността на Бубу и колата на баща си отново…

Колата! О, боже мой, колата!

Тя скочи на крака, силно стресна Бубу и той се стрелна обратно зад дивана.

— Веднага се връщам — извика Джейн на госпожа Кулавич и госпожа Холънд и избяга навън.

— Сам! — изкрещя тя. — Колата! Провери ли колата? — Дворът й и този на Сам бяха пълни със съседи.

Тъй като вайпъра стоеше точно там на алеята, няколко стреснати лица се обърнаха към нея. Тя не смяташе да проверява вайпъра, но колкото и да обичаше колата си, тази на баща й бе поне пет пъти по-ценна и напълно незаменима.

Сам излезе на верандата пред кухнята. Погледна към гаража и скочи от верандата. Заедно се затичаха към гаража.

Вратата все още беше заключена с катинар.

— Той не може да е проникнал вътре, нали? — Джейн зададе въпроса си с агонизиращ шепот.

— Може би дори не се е опитал, тъй като колата ти е паркирана на алеята. Вероятно е помислил, че гаражът е празен. Има ли друг начин да се влезе?

— Не, не и без да пробие дупка в стената.

— Тогава колата е невредима. — Той я прегърна и я поведе обратно към къщата. — Не искаш да отвориш вратата, с всички тези хора наоколо, които гледат, нали?

Тя категорично поклати глава.

— Ще трябва да преместя колата — каза тя, правейки планове. — Дейвид ще трябва да я вземе. И Шели ще трябва да вземе Бубу. При тези обстоятелства мама и татко ще ме разберат.

— Можем да преместим колата в моя гараж, ако искаш.

Джейн се замисли за това. Поне щеше да й бъде под ръка и който и да беше направил това, не знаеше, че колата за нея беше на първо място, така че тук трябваше да бъде в безопасност.

— Добре, ще я преместим, когато всички си тръгнат.

Тя не погледна към вайпъра, докато вървеше, но се спря. Загледа се мрачно в сините буркани на патрулните коли и попита Сам:

— Дали моята собствена кола е наред? Не бих могла да погледна.

— Изглежда наред. Не виждам никакви драскотини или нещо такова, а и нищо не е счупено.

Тя въздъхна с облекчение и видимо се отпусна срещу него. Той я прегърна, след това я изпрати обратно в кухнята и я остави на грижите на Сейди и Елинор.

Беше се зазорило, преди да й позволят да влезе в дома си. Изненада се от това колко внимание беше обърнато на нещо, което по същество беше вандализъм, но предположи, че Сам е отговорен за това. Разбира се, той не мислеше, че е просто вандализъм.

Нито пък тя.

Просто не можеше. Докато се разхождаше из къщата и разглеждаше унищоженото, веднага забеляза колко лично беше. Телевизорът й не беше докоснат — странно, тъй като бе скъпа вещ — но всичките й рокли и бельо бяха нарязани. Дънките и панталоните й обаче, не бяха докоснати.

В спалнята чаршафите, възглавниците и матрака бяха разкъсани на парчета, парфюмите й бяха разбити. В кухнята всичко стъклено беше счупено — чинии, халби, чаши, купи, дори и най-тежките оловно-кристални табли за сервиране, които тя никога не беше използвала. В банята също, хавлиите й бяха недокоснати, но за сметка на това всичките гримове бяха унищожени. Тубичките бяха смачкани, пудрата разпръсната, а всичките й сенки и руж изглеждаха така, сякаш някой е тъпкал отгоре им и раздробил на парченца.

— Той разрушава всичко женствено — прошепна Джейн, като се огледа.

Леглото бе до известна степен обикновено, но спалното бельо бе женствено, в меки пастелни цветове, поръбено с дантела.

— Той мрази жените — съгласи се Сам, като се приближи и застана до нея. Лицето му беше мрачно. — На един психиатър би му се отворило доста работа при вида на всичко това.

Тя въздъхна, изтощена от липсата на сън и представата за размера на задачите, които й предстояха. Погледна към Сам, който бе имал също толкова малко възможност да поспи, което се свеждаше до не повече от две кратки дремки.

— Ще ходиш ли на работа днес?

Той я погледна изненадано.

— Разбира се. Трябва да се срещна с детектива, който работи по случая на Марси и да го въведа в новостите.

— Дори няма да се опитвам да работя. Ще ми отнеме една седмица да оправя тази бъркотия.

— Не, няма. Обади се на агенция за почистване. — Той сложи палец под брадичката й и наклони лицето й, загледан в сенките от умора, които засенчваха очите й. — След това си легни — в моето легло — и остави госпожа Кулавич да наглежда почистването. Тя ще е очарована.

— Ако това е истина, то тя се нуждае отчаяно от терапия — каза Джейн, като още веднъж огледа останките на някогашния си дом. Прозя се. — Освен това трябва да отида на пазар, за да подменя дрехите и грима си.

Той се ухили.

— Нещата в кухнята може да почакат, а?

— Хей, знам какво е важно. — Тя се облегна на него и го прегърна през кръста, наслаждавайки се на свободата да го прави и на начина, по който ръцете му автоматично я обгърнаха.

Джейн изведнъж се вкамени. Не можеше да повярва, че тази вечер не е помислила за Луна и Ти Джей. Мозъкът й трябва да бе отказал, това беше единственото обяснение.

— Забравих за Луна и Ти Джей! Боже мой, трябваше веднага да им се обадя, да ги предупредя…

— Аз вече го направих — каза Сам и отново я привлече в прегръдките си. — Обадих им се снощи, от моя мобилен телефон. Те са добре, само се притесняват за теб.

Тя се прозя и отново се отпусна срещу него, като положи глава върху гърдите му. Сърцето му туптеше в ухото й. Беше изтощена, но не можеше да спре мислите си, които кръжаха като лешояди около прясно убито месо. Ако не можеше да се успокои, никога нямаше да заспи.

— Какво ще кажеш за лечебен секс? — попита го тя.

В тъмните му очи просветна интерес.

— Включва ли гълтане?

Тя се засмя в ризата му.

— Все още не. Може би довечера. Включва техники, които да ме накарат да се отпусна достатъчно, за да мога да заспя. Заинтересован ли си?

Вместо отговор, хвана ръката й и я постави върху ципа на джинсите си. Под него се намираше дълга и дебела подутина. Джейн си затананика от удоволствие, когато прокара пръсти нагоре и надолу по дължината му и почувства леките трепети на тялото му, които той не можеше да контролира.

— Господи, колко си лесен — засмя се тя.

— Мислите за гълтане винаги ме възбуждат.

Ръка за ръка, те се върнаха в дома му, където той й помогна да се отпусне.

 

 

— Криминалистите не откриха използваеми пръстови отпечатъци — каза Сам на Роджър Бернсън няколко часа по-късно. — Но са намерили частичен отпечатък от обувка. Изглежда като маратонка. Опитвам се да определя марката по грайфера.

Детектив Бернсън изказа това, което Сам вече знаеше:

— Влязъл с взлом с намерението да я убие, но не я е открил и вместо това е разрушил дома й. Имаш ли времето?

— Приблизително между осем и полунощ.

Госпожа Холънд следеше зорко улицата и му беше казала, че не е виждала непозната кола или човек, преди самият Сам да се прибере у дома. След мръкване, всички си стояха в къщите.

— Късмет е, че не си е била у дома.

— Да. — Сам не искаше да мисли за алтернативата.

— Трябва да започнем да преглеждаме досиетата на служителите от „Хемърстед“.

— Смятам да се обадя на изпълнителния директор. Не искам никой друг да знае, че проверяваме файловете. Той може да ги осигури, без никой да го разпитва. Може би ще е възможно да ги копираме на нашите компютри, така няма да е нужно да рискуваме, като отидем там.

Роджър изсумтя.

— Между другото патологът освободи тялото на госпожица Дийн. Свързах се със сестра й.

— Благодаря. Трябва ни човек, който да запише погребението.

— Мислиш ли, че той ще е там?

— Бих заложил на това — отвърна Сам.