Линда Хауърд
Перфектният мъж (17)

16

Корин не можеше да заспи. Той стана от леглото и включи лампата в банята, проверявайки в огледалото, за да се убеди, че все още е там. Лицето, което го гледаше от стената, бе на някой непознат, но очите бяха познати. Бе виждал тези очи да го гледат през по-голямата част от живота му, но понякога него го нямаше и те не го виждаха.

Изрядно подредени жълти медицински бутилки стояха строени по големина на тоалетната масичка, така че да ги вижда всеки ден щом стане и да си спомни да вземе лекарствата си. Вече бяха минали няколко дни — не можеше да си спомни точно колко — откакто не бе пил хапчетата си. Можеше да се види сега, но щом вземаше хапчетата, разумът му се замъгляваше и той губеше себе си в мъглата.

Бяха му казали, че е по-добре да остане в мъглата, скрит от всички. Хапчетата си вършеха работата толкова добре, че понякога той дори забравяше, че е там. Но винаги имаше чувството, че нещо не е наред, сякаш Вселената бе изкривена и сега знаеше какво точно беше. Хапчетата можеха и да го скрият, но не можеха да го накарат да изчезне.

Не можеше да спи, откакто бе спрял да взема хапчетата. О, бе се унасял, но истинският сън му бе убягвал. Понякога се чувстваше сякаш се разпадаше отвътре, въпреки че когато изпънеше ръце, те бяха стабилни. Дали в хапчетата имаше нещо пристрастяващо? Дали го бяха излъгали? Той не искаше да бъде пристрастен; майка му винаги бе казвала, че пристрастяването е признак на слабост. Той не можеше да бъде пристрастен, защото не можеше да бъде слаб. Трябваше да бъде силен, да бъде перфектен.

Все още можеше да чуе ехото от гласа на майка му в главата си.

— Моят малък перфектен мъж — наричаше го тя, галейки бузата му.

Когато я разочароваше, когато не беше напълно перфектен, гневът й бе толкова съкрушителен, че светът му бе заплашен да се разпадне. Би направил всичко, за да не разочарова майка си, но бе пазил една ужасна тайна от нея; понякога нарочно прегрешаваше, за да го накаже. Дори сега мисълта за тези наказания го караха да тръпне. Тя щеше да е толкова разочарована, ако бе открила тайната му наслада, така че той винаги се бе старал да я крие.

Понякога тя му липсваше толкова много. Майка му винаги знаеше какво да направи.

Например, щеше да знае какво да прави с тези четири кучки, които му се присмиваха със Списъка си за Перфектния мъж. Сякаш бяха наясно какво бе съвършенството! Той знаеше. Майка му знаеше. Винаги се бе опитвал толкова упорито да бъде нейният малък перфектен мъж, перфектният й син, но винаги се бе провалял, дори когато бе непослушен съвсем малко нарочно, за да го накаже. Винаги бе знаел, че в него има нещо несъвършено, което никога няма да може да поправи, че винаги ще разочарова майка си дори със самото си съществуване.

Те си мислеха, че са толкова умни, четирите кучки — харесваше му как звучи това, Четирите Кучки, като някакво развратно римско божество. Фурните, Грациите, Кучките. Опитваха се да бъдат хитри, криейки самоличността си, използвайки А, Б, В и Г вместо имената си. Имаше една, която той мразеше най-много, онази, която беше казала „Ако един мъж не е перфектен, той трябва да се старае повече“. Какво знаеха те? Опитвали ли са се някого да се сравняват със стандарт, толкова невъзможно висок, че само самото съвършенство да може да го достигне и да са се проваляли всеки ден през живота си? Бяха ли го правили, а?

Знаеха ли какво му беше да се опитва отново и отново, и все пак дълбоко в себе си да знае, че ще се провали, докато най-накрая не се научи да се наслаждава на наказанието, защото това бе единственият начин, по който може да живее със себе си. Знаеха ли, а?

Кучки като тях не заслужаваха да живеят.

Можеше да усети онзи вътрешен трепет отново, и обви ръце около себе си, сдържайки се. Тяхна бе вината, че не можеше да спи. Не можеше да спре да мисли за тях, за това, което бяха казали.

Коя беше? Дали беше онази изрусена блондинка, Марси Дийн, която въртеше задника си пред всички мъже все едно бе някаква богиня и те не бяха нищо друго, освен кучета, които ще дотичат, щом тя пожелае? Бе чул, че би спала с всеки, който поиска, но че през по-голямата част от времето тя ги изпреварваше в желанието си. Майка му би била ужасена от подобно долнопробно поведение.

„Някои хора не заслужават да живеят.“

Можеше да чуе шепота й в главата си, както често се случваше, когато не вземаше хапчетата си. Не само той изчезваше щом пиеше лекарствата си, както го бяха инструктирали. Майка му също изчезваше. Може би си отиваха заедно. Не беше сигурен, но се надяваше. Може би тя го наказваше за това, че бе вземал хапчетата и я бе карал да изчезва. Може би затова ги пиеше хапчетата, така че той и Майка да си отидат и… Не, това не беше вярно. Когато пиеше хапчета, сякаш той не съществуваше.

Корин усети как мисълта му се изплъзва. Знаеше само, че не желае да взема хапчета. Искаше да разбере коя кучка — коя е. Това прозвуча забавно, така че си го повтори на себе си и се разсмя тихо. Коя кучка — коя беше? Това беше добро.

Знаеше къде живееха. Беше взел адресите им от файловете им на работа. Беше толкова лесно за всеки, който знаеше как и разбира се, никой не го бе разпитвал.

Щеше да отиде до къщата й и щеше да разбере дали тя бе тази, която бе казала онова ужасно и глупаво нещо. Беше почти сигурен, че е Марси. Искаше да научи тази тъпа, порочна кучка на един урок. Майка му щеше да е толкова доволна.

Марси беше нощна птица, дори през работната седмица. Тя не се нуждаеше от много сън, така че дори и като не купонясваше толкова лудо, както когато бе по-млада — да кажем, когато бе на тридесет — тя рядко си лягаше преди един часа. Гледаше стари филми по телевизията; четеше по три или четири книги на седмица; дори бе открила, че й допада бродирането. Смееше се на себе си всеки път щом вземеше гергефа си за бродиране, защото това бе доказателство, че купонджийката в нея е остаряла. Но когато бродираше, можеше да прочисти ума си. На кой му бяха нужни медикаменти, за да постигне вътрешно спокойствие, щом можеше да постигне същия ефект, като прави копие с игла и конец на малък цветен шаблон с хиксчета? Поне, щом завършеше някой модел имаше какво да покаже.

През живота си бе опитвала много различни неща, които хората най-вероятно не биха очаквали от нея, помисли си. Медитация. Йога. Самохипноза. Най-накрая бе решила, че една бира върши същата работа, а душата й бе толкова спокойна, колкото бе възможно. Марси бе това, което е. Ако на някой не му хареса, майната му.

Обикновено в петък вечер двамата с Брик обикаляха по няколко бара, танцуваха, изпиваха по няколко бири. Брик беше добър танцьор, което бе изненадващо, защото изглеждаше като някой, който би предпочел да умре, отколкото да иде на дансинга, нещо като кръстоска между шофьор на камион и рокер. Не си падаше много по разговорите, но със сигурност умееше да се движи.

Бе мислила да излезе и без него, но идеята не беше особено вълнуваща. С цялото оживление тази седмица покрай проклетия Списък, беше малко изморена. Искаше й се да се настани удобно с някоя книга и да си почине. Може би утре вечер щеше да излезе.

Липсваше й Брик. Или ако не точно той, липсваше й присъствието му. Когато не беше в леглото или на дансинга, бе доста скучен. Спеше, пиеше бира, гледаше телевизия. Това бе всичко. Също така не беше и велик любовник, но със сигурност имаше голямо желание. Никога не бе прекалено уморен и винаги беше склонен да опита всичко, което искаше тя.

Все пак Брик бе още едно доказателство, че не я бива в избора на мъже. Поне вече не беше толкова глупава, че да се омъжва за тях. Три пъти бе напълно достатъчно, благодаря. Джейн се тормозеше, че се е сгодявала три пъти, но тя поне не се бе омъжвала наистина три пъти. Освен това, Джейн просто все още не бе срещнала някой, който да може да се справи с нея. Може би онова ченге…

По дяволите, вероятно няма да стане. Животът бе научил Марси, че нещата рядко се нареждаха така. Винаги имаше пречки по пътя, бъгове в софтуера.

Беше след полунощ, когато се позвъни на вратата. Тя постави разделителя между страниците, за да не загуби мястото докъдето бе стигнала и стана от дивана, където се беше изтегнала. Кой, за бога, беше? Не можеше да е Брик, който се връща, защото той имаше ключ.

Което й напомни: трябваше да си смени ключалките. Беше прекалено предпазлива, за да си вземе просто ключа обратно и да предположи, че той не си е изкарал дубликат. Досега не бе показвал наклонности на крадец, но човек никога не знаеше какво може да направи един мъж, когато е бесен на една жена.

Защото бе предпазлива, тя погледна през шпионката. Намръщи се и отстъпи назад, за да отключи вратата и да махне веригата.

— Здрасти — поздрави тя, отваряйки вратата. — Нещо не е наред ли?

— Не — отвърна Корин и я удари в главата с чука, който бе държал до крака си.