Линда Хауърд
Перфектният мъж (11)

10

Сам овладя ситуацията. Излезе от гаража и заключи катинара зад себе си, за да не може някой особено любопитен репортер да надникне вътре и да я види — макар Джейн да реши, че по-скоро защитава колата, отколкото нея. Тя се заслуша, залепена за вратата, докато той се приближаваше до вайпъра и казваше:

— Извинете, но трябва да стигна до онова кранче, за да изключа водата. Бихте ли се отместили, моля?

Сам беше изключително любезен и Джейн се запита защо никога не разговаряше с нея по този начин. Разбира се, тонът му звучеше по-скоро като заповед, но все пак…

— С какво мога да ви помогна, приятели?

— Искаме да интервюираме Джейн Брайт за Списъка — обади се непознат глас.

— Не познавам Джейн Брайт — излъга Сам.

— Тя живее тук. Според публичните регистри, е купила къщата преди няколко седмици.

— Грешка. Аз купих къщата преди няколко седмици. По дяволите, трябва да е станало объркване, когато е била регистрирана покупката. Ще трябва да я поправя.

— Джейн Брайт не живее тук?

— Казах ви, че не познавам Джейн Брайт. Сега, ако нямате нищо против, трябва да доизмия колата си.

— Но…

— Може би трябваше да се представя — каза Сам и тонът му внезапно омекна. — Аз съм детектив Донован и това е частна собственост. Вие нарушавате границите й. Нужно ли е да продължаваме дискусията?

Очевидно не. Джейн остана неподвижна, докато двигателите се запалиха и колите потеглиха. Беше цяло чудо, че репортерите не бяха чули разговора им със Сам в гаража; бяха толкова погълнати от размяната на реплики, че не бяха разбрали за пристигането им.

Джейн чакаше Сам да дойде и да отключи гаража, но той не го направи. Вместо това чу шума от течаща вода и глухо подсвиркване.

Кретенът миеше колата й.

— Дано се справяш добре — процеди тя между стиснатите си зъби. — Ако оставиш някъде петна от сапун, ще те одера жив.

Джейн чакаше безпомощно, не се осмели да извика или да заблъска по вратата, в случай че репортерите все още дебнеха. Ако някой от тях имаше достатъчно мозък, щеше да се сети, че Сам не е в състояние да управлява вайпъра. Нямаше начин да похарчи толкова пари за кола, която трябваше да кара с колене, опрени в ушите си. Вайпърът не бе направен за високи хора, тип футболен защитник. За Сам бе по-подходящ пикап. Джейн си спомни за червения шевролет и се нацупи. Почти си бе купила един такъв, преди вайпъра да спечели любовта й.

Не носеше часовника си, но според нея мина повече от час, по-скоро час и половина, преди Сам да отключи вратата. Здрачът бе преминал в нощ и тениската й бе изсъхнала, ето колко дълго бе стояла в нетърпеливо очакване да бъде освободена.

— Ама никак не бързаше — изсъска тя, докато излизаше от гаража.

— Пак заповядай — отвърна Сам. — Доизмих колата ти, намазах я с вакса и я полирах.

— Благодаря ти. Правилно ли го направи? — попита Джейн и се втурна към колата си, но светлината не беше достатъчна, за да определи дали са останали петна.

Той не се обиди от липсата й на доверие, вместо това попита:

— Искаш ли да ми разкажеш за репортерите?

— Не, предпочитам да забравя за всичко това.

— Не мисля, че ще е възможно. Ще се върнат възможно най-скоро, още утре сутринта ще проверят регистрите и ще разберат, че притежавам съседната къща.

— Аз ще съм на работа по това време.

— Джейн — повика я той и този път използва тона на ченге в гласа си.

Тя въздъхна и седна на стъпалата пред верандата.

— Заради глупавия списък е.

Той седна до нея и протегна дългите си крака.

— Какъв глупав списък?

— За Перфектния мъж.

Това привлече вниманието му.

— Този списък? Който публикуваха във вестника?

Тя кимна.

— Ти си го написала?

— Не точно. Аз съм една от четирите приятелки, които създадоха Списъка. Цялата тази олелия е инцидент. Предполагаше се, че никой няма да го види, но се оказа поместен в служебния бюлетин, после дори го качиха в Интернет и всичко се разви мълниеносно бързо след това. — Джейн скръсти ръце върху свитите си колене и подпря глава върху тях. — Същинска каша. Вероятно няма никакви други новини, за да привлече списъка толкова много внимание. Молех се за срив на стоковата борса.

— Пепел ти на езика.

— Само временен.

— Не разбирам — каза той след минута. — Какво му е толкова интересното на списъка? Верен, мил, работещ — голяма работа.

— Има и още, освен онова, което са публикували във вестника — отговори тя нещастно.

— Още? Какво значи още?

— Сещаш се. Друго.

Той помисли и попита предпазливо:

— Още от физическа гледна точка?

— Да, от физическа гледна точка — съгласи се Джейн.

Последва нова пауза.

— Колко още?

— Не искам да говоря за това.

— Просто ще го прочета в Интернет.

— Чудесно, можеш да го направиш. Аз не искам да говоря за това.

Сам постави голямата си ръка на тила й и я стисна леко.

— Не може да е толкова лошо.

— Напротив. Има вероятност Ти Джей да се разведе заради списъка. А Шели и Дейвид са ми сърдити, защото съм ги злепоставила.

— Мислех, че са ти ядосани заради котката и колата.

— Така е, използват котката и колата като трамплин, за да се ядосат дори още повече за списъка.

— Звучат ми като трън в задника.

— Но са моето семейство и аз ги обичам. — Джейн сви рамене и смени темата. — Ще ти донеса парите.

— Какви пари?

— За ругатните.

— Ще ми платиш?

— Така е почтено. Но сега, след като знаеш за новото правило, това ще е единственият път, в който ще ти платя, когато ти си виновен. Седемдесет и пет цента, нали? За двете ругатни по-рано и тази, която казах, когато видях репортерите.

— Мисля, че да.

Джейн влезе вътре и изрови седемдесет и пет цента. Монетите й от двадесет и пет цента бяха свършили и трябваше да му плати с такива от десет и пет цента. Сам все още седеше на стъпалата, когато тя се върна, но се изправи, за да пусне дребните в джоба си.

— Няма ли да ме поканиш вътре и може би да ми сготвиш?

— Слез на земята — изсумтя Джейн.

— Аха, така си и мислех. Добре, искаш ли да отидем да хапнем заедно?

Тя се замисли. Имаше определени плюсове и минуси, ако приемеше. Най-очевидната полза беше, че нямаше нужда да се храни сама, ако въобще решеше да приготви нещо, което тя нямаше желание да прави. Най-големият недостатък беше, че ще прекара повече време с него, което беше опасно. Единственото, което я спаси предишния път, бе фактът, че са на открито място. Ако се качеше в пикапа му, не се знаеше какво ще се случи. От друга страна, щеше да се повози в пикапа…

— Не те питам какъв е смисълът на живота — издразни се Сам. — Искаш ли да си вземем бургери или не?

— Ако приема, няма да ме докосваш — предупреди го тя.

Сам вдигна и двете си ръце.

— Заклевам се. Вече ти казах, че не бих припарил до твоята поглъщаща сперматозоиди яйцеклетка, дори и да ми платиш. Така че, кога ще започнеш да вземаш хапчета?

— Кой е казал, че ще го направя?

— Казвам само, че така ще е най-добре.

— Стой далеч от мен и няма да се налага да се притесняваш за това.

В никакъв случай нямаше да му признае, че вече бе решила да си вземе хапчета. Днес забрави да се обади в клиниката, но това беше първото нещо, което щеше да направи на сутринта.

Той се ухили.

— Беше добра игра, сладурче, но вече е края на последния ининг, а аз съм напред с десет точки. Остана ти само един избор — да се предадеш.

Ако друг мъж й беше казал това, щеше да разкъса егото му на парчета. Най-доброто, което можеше да направи в момента обаче бе, да го забави по пътя към целта.

— Още ли батирам?

— О, да, но вече пропусна два удара и ти остават само три.

— Все още мога да отбележа хоумрън.

— Едва ли.

Сам подценяваше съпротивата й.

— Ще видим — изръмжа тя.

— О, по дяволите! Превръщаш цялата работа в състезание, нали?

— Ти си този, който започна. Последният ининг и си с десет точки напред, дръжки.

— Това си беше още една ругатня.

— Дръжки не е ругатня.

— Кой го казва… — Сам се спря и изпусна дълга въздишка. — Няма значение. Отклоняваш ме от темата. Искаш ли да си вземем нещо за ядене или не?

— Предпочитам китайско пред бургер.

Последва нова въздишка.

— Добре, ще ядем китайско.

— Харесвам ресторанта на Дванадесета улица.

— Добре — извика той.

Тя му отправи ослепителна усмивка.

— Отивам да се преоблека.

— Аз също, среща след пет минути.

Джейн забърза към къщата, съвсем наясно, че той прави същото. Не вярваше, че тя ще успее да се преоблече за пет минути, нали? Ще му покаже.

Съблече се изцяло, още докато тичаше към спалнята. Бубу я последва, мяукайки жално. Отдавна беше минало времето му за вечеря. Джейн облече сухо бельо, сложи си сутиен и червена плетена блуза отгоре, нахлузи чифт бели дънки и обу сандалите си. Изтича обратно в кухнята и отвори консерва с храна за Бубу, изсипа я в купичката му, грабна чантата си и излезе през вратата в същия момент, когато Сам се появи на верандата си и се насочи към гаража си.

— Закъсня — каза той.

— Не съм. Освен това ти трябваше само да се преоблечеш. А аз смених дрехите си и нахраних котката.

Вратата на гаража му беше модерна. Той натисна бутона на дистанционното в ръката си и тя се плъзна безшумно, като коприна. Джейн въздъхна от тежкото чувство за завист към гаражната му врата. В светлината, която се появи автоматично с отварянето на вратата, тя видя блестящо червено чудовище. Двоен хромиран ауспух. Хромирана решетка. А гумите бяха толкова грамадни, че щеше да й се наложи да се метне със засилка на седалката, ако не бяха също така хромираните лостове в помощ на онези, които не бяха благословени с неговите дълги крака.

— О — въздъхна тя и плесна с ръце. — Точно това исках, докато не видях вайпъра.

— Седалки тип „пейка“ — каза той и повдигна порочно вежди към нея. — Ако си наистина добро момиче, след като започнеш да пиеш хапчетата си и яйцеклетките ти са под контрол, ще ти позволя да ме съблазниш в пикапа.

Джейн успя да потисне реакцията си. Слава богу, че той не осъзнаваше колко крехък е самоконтролът й в действителност, макар че по-скоро мисълта да го съблазни ускори пулса й отново, отколкото мястото, за което ставаше дума.

— Нищо ли няма да кажеш? — попита той.

Тя поклати глава.

— О, по дяволите — изруга той, постави двете си ръце на кръста й и без усилия я повдигна в купето. — Сега вече наистина съм притеснен.

 

 

Планът на Марси не проработи. Ти Джей беше изправена пред неизбежното след обаждането на третия репортер. Боже, защо просто всичко това не отминеше? Какво му беше толкова интересното на един забавен списък? Не че Гейлън го намираше за такъв, помисли си тя депресирана. Изглежда вече не намираше нищо за забавно, освен ако не се бе случило на работа.

Беше толкова забавен, когато започнаха да излизат, изпълнен със смях и шеги. Къде беше изчезнало това весело момче?

Вече дори не се виждаха един друг особено често. Тя работеше от осем до пет, а той от три до единадесет. По времето, когато се прибираше, Ти Джей вече спеше. Той не се събуждаше, преди тя да тръгне за работа. Най-показателното беше, помисли си Ти Джей, че Гейлън не бе длъжен да работи в смяна от три до единадесет. Сам я бе избрал. И ако целта му беше да я избягва, бе я постигнал.

Може би бракът им вече беше приключил и тя просто отказваше да се изправи пред този факт. Може би Гейлън не искаше да имат деца, защото знаеше, че е свършено.

Тази мисъл я прониза дълбоко в гърдите. Ти Джей го обичаше. Или по-скоро обичаше човека, който беше преди време, човекът под грубата фасада, която виждаше през последните няколко години. Ако беше сънена или мислеше за нещо друго и той изскочеше в ума й, лицето, което виждаше, беше на младия, усмихнат Гейлън, онзи, когото отчаяно бе обичала в гимназията. Обичаше тромавия, несръчен, нетърпелив, любящ Гейлън, с когото бе правила любов на задната седалка на олдсмобила^[1] на баща му. Тогава бе първият път и за двамата. Обичаше мъжа, който й бе подарил една червена роза за първата им годишнина, защото нямаше пари за цяла дузина.

Ти Джей не обичаше мъжа, който не й бе казвал „обичам те“ от толкова дълго време, че не помнеше кога бе последният път.

Чувстваше се толкова безпомощна в сравнение с приятелките си. Ако някой пробутваше празни приказки на Марси, тя го отрязваше и търсеше друг, който да го замести или по-скоро да стопли леглото й. Шамал разстройваше Луна, но тя не стоеше вкъщи да го чака, а живееше собствения си живот. Колкото до Джейн — тя беше съвършена, по начина по който Ти Джей знаеше, че не е. Каквото и да й поднесеше животът, Джейн се изправяше пред него с чувство за хумор и кураж. Нито една от трите нямаше да изтърпи отношението на Гейлън, както мълчаливо го правеше тя в продължение на две години.

Ти Джей мразеше собствената си слабост. Какво щеше да стане, ако двамата с Гейлън се разделят? Щеше да се наложи да продадат къщата, а тя обичаше дома си, но какво от това? Можеше да живее в апартамент. Джейн го правеше в продължение на години. Ти Джей можеше да живее сама, въпреки че никога не го бе правила. Щеше да се научи да се справя сама с всичко. Щеше да си вземе котка, не, куче, за да я пази. И отново щеше да ходи по срещи. Какво ли би било да прекарва времето си с мъж, който не я обижда всеки път, когато отвори уста?

Когато телефонът иззвъня, знаеше, че е Гейлън. Ръката й беше спокойна, когато вдигна слушалката.

— Да не си се побъркала? — бяха първите му думи.

Дишаше тежко, което й подсказваше, че е изпаднал в ярост.

— Не, не мисля — отвърна тя спокойно.

— Направи ме за посмешище пред всички в завода…

— Ако някой ти се подиграва, то е защото ти си му позволил — прекъсна го Ти Джей. — Няма да говоря с теб на тази тема по телефона. Ако желаеш да разговаряш с мен, когато се прибереш, с цивилизован тон, ще те изчакам. Ако имаш намерение да буйстваш и беснееш, имам по-полезни неща за вършене, вместо да те слушам.

Гейлън й затвори.

Ръката на Ти Джей трепереше леко, докато поставяше слушалката на мястото й. Сълзи замъглиха очите й. Ако си мислеше, че ще го умолява да й прости, жестоко се лъжеше. През последните две години бе живяла по неговите правила и беше нещастна. Може би бе време да заживее по собствени правила. Ако изгубеше Гейлън, може би щеше да възвърне себеуважението си.

Половин час по-късно телефонът отново иззвъня.

Ти Джей се намръщи, докато вървеше към апарата, за да вдигне. Не смяташе, че е вероятно да се обажда Гейлън, но бе възможно да е размислил над казаното от нея и да е осъзнал, че този път тя няма да свие платната и да стои кротко, когато той й повиши глас.

— Ало — отговори Ти Джей.

— Коя си ти?

Младата жена се намръщи, когато чу призрачния шепот.

— Какво? Кой се обажда?

— Ти ли си госпожа А, или Б? Коя си?

— Гледай си работата — отвърна рязко новата Ти Джей и затвори с трясък телефона.