Линда Хауърд
Перфектният мъж (28)

27

В понеделник сутринта Сам седеше в управлението в Уорън, облегнал глава на ръцете си и многократно прехвърляше досиетата от „Хемърстед“. Компютрите на Националния криминален информационен център не бяха дали резултати за нито едно от имената, така че двамата с Бернсън просто четяха и препрочитаха, търсейки нещо, което да щракне в главите им и да им даде следата, която им трябваше.

Това нещо беше там, Сам бе сигурен. Просто все още не го бяха открили. Подозираше, че вече знае какво е, заради глождещото го усещане, че е пропуснал нещо. Не можеше да определи какво точно, но то съществуваше и рано или късно лампичката щеше да светне. Само се надяваше да е рано, например в следващата минута.

Този тип мразеше жените. Вероятно не се разбираше с тях и не би искал да работи с тях. Може да има бележка в досието му за оплакване, подадено от някого, може би дори обвинение в тормоз. Те щяха да забележат нещо подобно още на първото четене, но оплакването може да е било така описано, че наименованието на конкретното обвинение да не е част от него.

Нито Джейн, нито Ти Джей бяха на работа днес. Все още бяха заедно, но се бяха преместили от дома на Ти Джей в този на Шели заедно с джафкащия малък кокер, който се разлайваше при всяка чужда поява, независимо дали е птица на верандата или човек на пътеката пред къщата. Сам се страхуваше, че Джейн ще поиска да си остане у дома, защото монтираха новата й аларма — под орловия поглед на госпожа Кулавич, която взимаше задълженията си на пазителка много сериозно — в събота, докато те бяха на погребението на Марси. Алармата е хубаво нещо, но не би спряла един твърдо решен убиец.

Джейн обаче не искаше да остава сама. Двете с Ти Джей се държаха една за друга, шокирани и зашеметени от случилото се със сплотения им приятелски кръг. Сега вече никой не се съмняваше, че Списъкът е предизвикал насилието, а полицейските управления в областта събираха отряд за координиране и работа по случаите, тъй като всички приятелки живееха в различни райони.

Националните новинарски организации постоянно предаваха за случаите.

— Кой убива Дамите на Списъка? — питаше напевно един водещ. — Детройт е в шок от бруталните убийства на две от жените, съставили хумористичния и противоречив Списък за Перфектния мъж, който взриви нацията преди две седмици.

Пред „Хемърстед“ отново имаше репортери, чакащи да разпитат всекиго, който е познавал двете жертви. Отрядът беше уредил да получава копия от всички записани интервюта от репортерите, в случай че убиецът се поддаде на егото си и поиска да се види по националната телевизия, оплаквайки двете си „приятелки“.

И пред къщата на Джейн пристигнаха репортери, но си тръгнаха, когато разбраха, че е празна. Сам предполагаше, че са проверили и дома на Ти Джей, и затова се обади на Шели и й каза да покани Джейн и Ти Джей да прекарат деня с нея. Шели с радост се съгласи. Сам смяташе, че журналистите ще говорят с познати на познати и в крайна сметка ще намерят Шели, но поне днес Джейн и Ти Джей щяха да бъдат оставени на мира.

Сам потърка очи. Беше спал най-много два часа. Повикването по пейджъра от предната вечер беше за друго убийство, на тийнейджър. То се разреши бързо и завърши с ареста на бившия на новата приятелка на момчето, който беше приел навътре съвета му да ходи да се гръмне. Уреждането на документацията обаче винаги беше дълга и неприятна работа.

Къде беше докладът за отпечатъка от обувка, който бяха намерили в къщата на Джейн? Обикновено не отнемаше толкова много време да се получи отговор. Той потърси на бюрото си, но никой не го беше оставил там в негово отсъствие. Може би е пратен на Бернсън, тъй като и двамата бяха направили справки за всички документи, по които другия работеше. Преди смъртта на Луна не всички вярваха, че взломът в дома на Джейн е свързан със смъртта на Марси, но той и Бернсън бяха сигурни. Сега, разбира се, никой не се съмняваше.

Сам се обади на Роджър.

— Докладът за онзи отпечатък от обувка да е идвал при теб?

— Не съм го виждал. Още ли не си го получил?

— Не. Сигурно са го загубили в лабораторията. Ще им го поискам пак.

По дяволите, помисли си той, като затвори. Точно забавяне никак не им трябваше. Отпечатъкът може и да не е важен, но може и обувката да се окаже рядко срещана, толкова необикновена, че някой в „Хемърстед“ да каже, „О, еди-кой-си има такива. Струваха му цяло състояние“.

Върна се към досиетата с такова чувство на безсилие, че беше на ръба да счупи нещо. Отговорът беше точно под носа му, беше сигурен. Трябваше само да го открие.

 

 

Гейлън си тръгна рано от работа. Вчерашните събития го бяха разтърсили и не можеше да се съсредоточи. Искаше единствено да вземе Ти Джей от къщата на сестрата на Джейн и да я отведе у дома, където можеше да я пази.

Той не знаеше как бяха загубили връзка помежду си. Не, много добре знаеше. Невинният флирт на работа със Зандрия Конауей започна да изглежда важен и може би никога не е бил особено невинен. Кога започна да сравнява всичко, което Ти Джей правеше и казваше, със Зандрия, която винаги се обличаше елегантно и никога не му натякваше?

Разбира се, че Ти Джей не се облича елегантно у дома, осъзна той. И той не се обличаше. Домът е за това, да се отпуснеш и да се чувстваш удобно. И какво като се оплаква, когато той не изхвърля боклука? Той се оплакваше, ако тя оставя гримовете си разпръснати по тоалетната масичка. Хората, които живеят заедно, неизбежно си лазят по нервите понякога. Това е част от брака.

Той обичаше Ти Джей от четиринайсетгодишен. Как успя да забрави за това и за общото им щастие? Защо трябваше да се стигне до там Ти Джей и приятелките й да са на мушката на убиец, за да осъзнае, че няма да преживее загубата й?

Не знаеше как да й се реваншира. Не знаеше дори дали ще му позволи. През последната седмица и нещо, откакто беше познала, че той си пада по Зандрия, тя се бе отдръпнала от него. Може би мислеше, че й е изневерил, макар че той не бе допуснал нещата между него и Зандрия да излязат извън контрол. Да, бяха се целунали, но нищо повече.

Опита се да си представи как ще се почувства, ако друг мъж целуне Ти Джей, и му призля. Може би целувките не са толкова простими.

Би се влачил по корем за нея, ако му се усмихне отново така, сякаш го обича.

Сестрата на Джейн живееше в голяма, двуетажна колониална къща в Сейнт Клер Шорс. Вратите на триместния гараж бяха свалени, но червеният пикап на Сам Донован беше паркиран на алеята пред къщата. Той спря до него и тръгна по алеята към двойната входна врата, където позвъни и зачака.

Отвори му Донован. Гейлън забеляза, че Сам все още носеше пистолета си. Помисли си, че и той би носил, ако имаше, независимо дали е законно.

— Как са? — попита той тихо, като пристъпи в къщата.

— Уморени. Още са в шок. Шели каза, че постоянно заспивали през деня, така че сигурно не са спали много снощи.

Гейлън поклати глава.

— Стояха будни и си говориха по-голямата част от нощта. Странно, но не говориха много за копелето, което го е направило, или за това на колко малко се размина Джейн онази нощ, когато влезе с взлом у тях. Говореха си само за Луна и Марси.

— Все едно да загубиш двама души от семейството си един след друг. Ще им трябва време да се възстановят.

Сам постоянно се срещаше със скърбящи хора; знаеше, че Джейн ще се съвземе, защото огненият й дух просто не можеше да стои затворен, но знаеше също така, че ще минат седмици, може би дори месеци, преди сянката от болката да изчезне от очите й.

В част от къщата всичко беше нормално. Съпругът на Шели, Ал, гледаше телевизия. Дъщеря им Стефани, която беше тийнейджърка, беше горе и говореше по телефона, а единайсетгодишният им син Никълъс играеше на компютъра. Жените се бяха събрали в кухнята — защо винаги в кухнята? — да разговарят, да пият диетична кола и да ядат каквато утешителна храна имаше Шели в хладилника.

Лицата на Джейн и Ти Джей бяха бледи от опустошенията на скръбта, но очите им бяха сухи. Ти Джей сякаш се стресна при вида на съпруга си.

— Какво правиш тук?

Не звучеше особено щастлива да го види.

— Исках да бъда с теб — отвърна той. — Знам, че си уморена и не исках да трябва да чакаш до полунощ, за да си дойдеш у дома. Да не говорим, че Шели и семейството й сигурно си лягат много по-рано от полунощ.

Шели махна с ръка.

— Не се притеснявай за това. Обикновено стоим до късно, когато децата не ходят на училище.

— А репортерите? — попита Ти Джей. — Няма да имаме спокойствие, докато се тълпят пред нас.

— Едва ли ще останат за постоянно — отвърна Сам. — Да, искат да вземат интервю, но могат да говорят и с други хора. Най-вероятно, тъй като днес не си беше у дома, ще се обадят, вместо да вдигнат лагер в двора ви.

— Тогава искам да си отида — изправи се Ти Джей и прегърна Шели. — Безкрайно ти благодаря. Беше безценна помощ днес.

Шели я прегърна на свой ред.

— Няма защо. Ела и утре, ако не си на работа. Във всеки случай не оставай сама у дома!

— Мерси. Може да приема предложението, но… мисля да отида на работа утре. По-лесно ще разсея мислите си, ако се върна към ежедневието си.

— И ние със Сам ще си ходим — рече Джейн. — И той изглежда изтощен като мен.

— Ти ще ходиш ли на работа утре? — попита Ти Джей.

— Не знам. Може би. Ще ти се обадя да ти кажа.

— Трилби — повика Ти Джей и кучето скочи с блеснали очи и замаха цялото си тяло от възторг. — Хайде, моето момиче, отиваме си.

Трилби излая и заподскача около краката на Ти Джей. Гейлън се наведе да я погали и тя го близна.

— Къде ти е поводът? — попита той и тя се втурна да го търси.

Обикновено номерата на кучето разсмиваха Ти Джей, но тази вечер не успя дори да се усмихне.

Тя гледаше през прозореца на колата по пътя към дома.

— Нямаше нужда да си тръгваш по-рано от работа — обади се. — Добре съм.

— Исках да бъда с теб — повтори той и си пое дълбоко дъх. Предпочиташе да говорят, когато се приберат, за да може да я прегърне, но може би това бе най-подходящият момент. Поне не можеше да излезе. — Съжалявам — изрече тихо.

Тя не го погледна.

— За какво?

— Задето бях задник, защото се държах като пълен задник. Обичам те повече от всичко и всеки друг на света и не мога да понеса мисълта да те изгубя.

— Ами приятелката ти?

От нейната уста думата прозвуча толкова незряло, сякаш той беше загорял тийнейджър, който не виждаше отвъд настоящия момент. Гейлън се сви, сякаш го бяха ударили.

— Знам, че не ми вярваш, но се кълна, че не бях толкова глупав.

— И колко точно глупав беше?

Той си спомни, че никога не му се разминаваше с нея. Дори в гимназията Ти Джей го притискаше до стената, ако се опиташе да не й каже това, което искаше да знае.

Без да отмества очи от пътя, защото се страхуваше да я погледне, той отговори:

— Достатъчно глупав, за да флиртувам. И да я целуна. Но нищо повече от това. Никога.

— Дори опипване? — По тона й си личеше, че не му вярва.

— Никога — повтори твърдо той. — Аз… по дяволите, Ти Джей, не беше хубаво. И нямам предвид физически. Тя не беше ти. Не знам, може би се оставих егото ми да ме контролира, защото донякъде ми харесваше вълнението, но не беше редно и аз го знаех.

— Коя по-точно е „тя“? — попита Ти Джей.

Костваше му всяко зрънце смелост да изрече името й, защото назоваването на жената даваше облик на цялата работа, правеше я действителна.

— Зандрия Конауей.

— Познавам ли я?

Гейлън поклати глава, след което осъзна, че тя продължаваше да гледа настрани.

— Не, не мисля.

— Зандрия — повтори тя. — Звучи като някакъв коктейл.

Не беше достатъчно глупав да каже нещо дори малко хубаво за Зандрия. Вместо това каза:

— Наистина те обичам. Вчера, когато научи за Луна и осъзнах… — Гласът му се пречупи. Трябваше да преглътне, преди да продължи. — Когато осъзнах, че си в опасност, това беше като плесница за мен.

— Психопатите убийци привличат вниманието — отбеляза тя сухо.

— Да.

Той реши да рискува и попита:

— Ще ми дадеш ли още един шанс?

— Не зная — отвърна тя и сърцето му се сви. — Казах ти, че няма да бързам и няма да правя драстични промени и ще се придържам към плана. В момента вниманието ми е малко разклонено, така че мисля, че ще трябва да оставим този разговор за по-нататък.

Добре, помисли си той. Това беше пропуск, но все още не беше загубил играта.

— Може ли да спя с теб?

— Имаш предвид да правим секс ли?

— Не. Имам предвид да спя с теб. В леглото ни. Бих искал и да правим любов, но ако не искаш, ще ми позволиш ли поне да спя с теб?

Тя се замисли за толкова дълго, че той започна да си мисли, че и тук е пропуснал. Накрая тя отвърна:

— Добре.

Той въздъхна от облекчение. Тя не преливаше от ентусиазъм, но и не го беше изритала. Това беше шанс. Зад гърба си имаха много години и това ги държеше заедно, докато много двойки с по-кратка история вероятно вече щяха да се разделили. Не можеше да очаква да поправи за една нощ всички щети, които беше причинил през последните две години.

Но тя бе останала с него и той нямаше да се откаже сега, независимо колко се цупи тя или колко време ще му е нужно да я убеди, че я обича. Най-важното беше да я опази жива, дори след това да го напусне. Не знаеше дали ще понесе да я изгуби, но със сигурност нямаше да понесе да я погребе.

 

 

— Толкова съм уморена — оплака се Джейн. — Ти сигурно си капнал.

— Цял ден карам на кафе — отговори Сам. — Обаче действието му започна да изчезва. Искаш ли да си легнем рано?

Тя се прозя.

— Май нямам избор. Съмнявам се, че ще мога да остана будна, дори да искам — обясни и потърка челото си. — Цял ден ме цепи главата и нито едно лекарство не ми помага.

— Дявол го взел — забеляза меко той. — Още дори не сме се оженили, а ти вече имаш главоболия.

Това му спечели слаба усмивка.

— Шели да не извади някоя огромна краставица днес?

Усмивката се разшири малко, макар че имаше нотка на тъга.

— Да. Щом затворехме очи, тя ни покриваше с резени краставица. Не знам дали действат, но бяха приятни — обясни тя и спря за малко. — Имаше ли напредък днес?

Сам изсумтя с отвращение.

— Цял ден тъпча на едно място. Компютърът не даде никакви резултати, затова с Бернсън прегледахме досиетата, за да видим дали не сме пропуснали нещо. Помниш ли да е имало някакви оплаквания от тормоз или някакви проблеми между служителите?

— Помня, че Сейди Уайтед хвана съпруга си да се задява с Емили Хърст и след това се биха на паркинга, но едва ли имаш предвид нещо такова. — Тя се прозя отново. — Оплаквания от тормоз, така ли? Не си спомням да е имало. Срещу Бенет Тротър вероятно трябва да се подават оплаквания за сексуален тормоз всеки ден, но се съмнявам някой да го е направил. Освен това е тъмнокос.

— Не сме отписали брюнетите. Не сме отписали никого. Онзи рус косъм при Марси може да е дошъл от някого, с когото се е разминала в магазина. Разкажи ми за Бенет Тротър.

— Той е кретен, постоянно подхвърля неща, които според него са секси, но само според него. Сещаш се.

Сещаше се. Зачуди се дали Бенет Тротър може да докаже къде е бил през дните на двете убийства.

— Има няколко човека, които никой не харесва — продължи Джейн. — Шефът ми, Ашфорд де Уинтър, е един от тях. Той побесня заради Списъка, докато компанията не реши да приеме безплатната реклама, тогава се поуспокои.

Сам добави Ашфорд де Уинтър към списъка в главата си.

— Някой друг?

— Не познавам всички. Чакай да видя. Никой не харесва Лия Стрийт, но тя сигурно не се брои.

Името му се стори познато. Отне му секунда се сети откъде.

— Тя е онази драматичната.

— И е досадна. Радвам се, че не е в моя отдел. Ти Джей трябва да я търпи всеки ден.

— А някой друг, освен Тротър и Де Уинтър?

— Никой не ми идва наум. Спомням си един, казваше се Гари или нещо подобно, който много се ядоса, когато пуснахме Списъка, защото някои от жените го дразнеха заради него, но не започна да се бие, само се цупеше.

— Можеш ли да разбереш как се казва?

— Да. Доминика Флорес беше една от тези, които го подиграваха. Ще й се обадя утре сутринта.

 

 

Странно, колко различно беше всичко сега, помисли си Ти Джей на следващата сутрин, докато влизаше в „Хемърстед“. Марси и Луна ги нямаше. Никога нямаше да се върнат. Колкото и трудно да й беше да приеме смъртта на Марси, със загубата на Луна й беше невъзможно. Тя все още не можеше да разбере. Луна беше толкова умна и мила, как може някой да иска да я убие заради някакъв глупав Списък?

Убиецът е тук, в тази сграда, помисли си тя. Може да се размине с него в коридора. Може би не беше особено умна идея да дойде на работа, но по някаква странна логика тя искаше да бъде тук, защото той беше тук. Той можеше да каже нещо, макар че й беше ясно, че това е малко вероятно. Може би щеше да улови изражението му — нещо, каквото и да е, което да им помогне да открият кой е. Тя не беше Шерлок Холмс, но не беше и глупава.

Джейн винаги е била най-неустрашимата в тяхната компания, но Ти Джей смяташе, че и тя може да прояви малко смелост. Чувстваше се смела, задето дойде на работа днес. Джейн нямаше да дойде; вчерашното й главоболие не беше преминало и тя щеше да прекара още един ден с Шели, която щеше да я глези.

Ти Джей трябваше да признае, че освен всичко й харесва и това, че Гейлън се тревожи за нея. Беше наивно, може би дори глупаво, да дойде на работа, когато знаеше, че това го притеснява, но той я бе взимал за даденост толкова дълго, че сегашното му силно безпокойство беше като балсам за наранените й чувства. Беше я изненадал с признанието си предната вечер. Може би щяха да се справят. Тя не смяташе да бърза да приема извинението му, както и не побърза да се разведе, когато бракът им започна да се разпада, но го обичаше и за пръв път от много време насам мислеше, че може би и той я обича.

Луна и Шамал също тъкмо се бяха сдобрили, точно преди да я убият. Имаше два дни щастие с него. Два дни, а можеше да има цял живот.

Ти Джей внезапно изстина. Дали и тя самата има само два дни с Гейлън, в които да укрепят крехкото си примирие?

Не. Убиецът нямаше да стигне до нея, както се беше добрал до Марси и Луна. Тя не можеше да си представи как Луна може да го е пуснала в апартамента си, както смяташе полицията. Възможно е вече да е бил вътре и да я е чакал. Сам каза, че не са открили следи от влизане с взлом, но може би убиецът умее да си отключва с фиба или нещо подобно. Може да се е сдобил с ключ. Тя не знаеше как би успял, но все някак трябва да е влязъл.

Ако Гейлън беше на работа, когато тя се върнеше у дома следобеда, нямаше да влезе в къщата сама. Щеше да помоли някой от съседите да влезе и да огледа къщата с нея. А имаше и Трилби за допълнителна охрана, нищо не можеше да мине незабелязано покрай това кученце. Кокерите имаха силен инстинкт да защитават семействата си. Понякога лаенето й беше досадно, но сега Ти Джей бе благодарна, че кучето винаги бе нащрек.

Лия Стрийт я погледна с изненада, когато Ти Джей влезе в офиса.

— Не те очаквах днес — обясни тя.

Ти Джей скри собствената си изненада. Дрехите на Лия по принцип не й отиваха особено, но поне винаги ходеше спретната. Днес изглеждаше, сякаш е събрала дрехите си от пода. Носеше пола и блуза, но полата висеше от едната страна и ръбът на комбинезона й се виждаше. Ти Джей не знаеше, че хората все още носят комбинезони, когато нямаше нужда от тях, особено в жегата на късното лято. Блузата на Лия беше измачкана и с петно отпред. Дори косата й, която обикновено беше безупречна, изглеждаше сякаш не е била сресана преди работа.

Ти Джей осъзна, че Лия я гледа в очакване и върна вниманието си на разговора.

— Помислих си, че работата може да ми помогне. Нали се сещаш, рутината.

— Рутината — кимна Лия, сякаш думата бе дълбокомъдрена.

Странно. Но пък на Лия винаги са й хлопали няколко дъски. Нищо сериозно, просто малко… не съвсем наред.

Доколкото виждаше, днес Лия беше особено не наред, потънала в собствения си малък свят. Тананикаше си, пилеше си ноктите, отговори на няколко обаждания. Поне звучеше разумно, ако не особено ефективно.

— Не знам, ще ти се обадя по-късно. — Явно бе фразата на деня за нея.

Малко след девет изчезна и се върна след десет минути със следи от мръсотия върху блузата си. Приближи се до Ти Джей, наведе се и прошепна:

— Не мога да извадя едни файлове. Ще ми помогнеш ли да преместя едни кашони?

Какви файлове? Какви кашони? Почти всичките им файлове бяха електронни. Ти Джей понечи да я попита за какво говори, но Лия огледа смутено офиса, сякаш бе в някакво затруднение, което нямаше нищо общо с файловете и не искаше другите да разберат за това.

„Защо аз?“ запита се Ти Джей, но въздъхна и каза:

— Разбира се.

Последва Лия до асансьора, където я попита:

— Къде са тези файлове?

— Долу. В склада.

— Не знаех, че в „склада“ се складира нещо — пошегува се Ти Джей, но Лия май не схвана.

— Разбира се, че се складира — отвърна тя с учуден тон.

Асансьорът беше празен, в коридора на първия етаж също не видяха никого, което не бе учудващо, като се има предвид времето. Всички си бяха по офисите, компютърните плъхове вероятно се обстрелваха един друг с фунийки и все още не беше време за сутрешната почивка за кафе, когато хората се раздвижваха из сградата.

Слязоха по тесния коридор с цвят на зелено повръщано и Лия отвори вратата, на която имаше надпис „Склад“, като пусна колежката си да влезе преди нея. Ти Джей сбърчи нос при миризмата — застояла и кисела, сякаш никой не беше стъпвал тук от много отдавна. Освен това беше тъмно.

— Къде е ключът за лампата? — попита тя, като още стоеше на прага.

Нещо твърдо я удари в гърба и я блъсна в тъмната, миризлива стая. Ти Джей падна на бетонния под и одраска дланите и коленете си. В съзнанието й избухна внезапно ужасната истина и тя успя да се претърколи настрани и да се изправи на крака, когато една дълга метална тръба се спусна със свистене върху нея.

Изпищя или поне така мислеше. Не беше сигурна, защото сърцето й биеше гръмко в ушите и не чуваше нищо друго. Опита се да хване тръбата и за кратко се бори да я изтръгне. Но Лия беше силна, много силна и с един мощен тласък отново събори Ти Джей на земята.

Тя отново чу свистенето; след това в главата й избухнаха светлини и не чу нищо повече.