Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Perfect, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 107 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2014)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Линда Хауърд. Перфектният мъж

Американска. Първо издание

ИК „Тиара Букс“, София, 2013

Редактор: Яна Иванова

Коректор: Галя Иванова

ISBN: 978-954-296-914-3

История

  1. — Добавяне

23

Корин не можеше да спи, но не се чувстваше уморен. Чувството на безсилие го гризеше отвътре. Къде беше тя?

Би му казала, помисли си той. Понякога, през повечето време, не я харесваше, но друг път можеше да бъде мила. Ако се бе чувствала добре, щеше да му каже.

Той не знаеше какво да мисли за нея. Не се обличаше като курва, подобно на Марси Дийн, но мъжете винаги я заглеждаха така или иначе, дори докато носеше панталони. И докато беше мила, той я харесваше, но когато разкъсваше хората на парчета с езика си, искаше да я удря и удря, и просто да продължи я удря, докато главата й не стане мека и вече не може да му причинява онези неща… Но това тя ли беше или майка му? Намръщи се, опитвайки се да си спомни. Понякога всичко ставаше толкова объркано. Вероятно хапчетата още му действаха.

Мъжете зяпаха също и Луна. Тя винаги беше мила с него, но носеше много грим и майка му мислеше, че полите й винаги са били твърде къси. Късите поли караха мъжете да имат лоши мисли, казваше майка му. Никоя добра жена не носеше къси поли.

Може би Луна само се преструваше на мила. Може би беше наистина лоша. Може би беше тази, която беше казала онези неща, беше му се подиграла и беше причината Майка му да го нарани.

Корин затвори очи и се замисли за това как майка му го наказваше и го обзе тръпка на възбуда. Той прокара ръка по себе си по начин, по който не би трябвало да прави, но се чувстваше толкова добре, че понякога го правеше така или иначе.

Не. Беше грешно. И когато Майка му го бе наранявала, му беше показала колко лоши са тези неща. Той не биваше да им се наслаждава.

Но нощта не беше напълно загубена. Сдоби се с ново червило. Отвори капачето и завъртя основата, така че вулгарното нещо се показа. Не беше яркочервено като на Марси, беше по-скоро розов цвят и той не му харесваше толкова много. Оцвети устните си, намръщи се на отражението си в огледалото, след което изтри цвета с отвращение.

Може би някоя от другите ще има червило, което му подхождаше повече.

 

 

Лорънс Строун, изпълнителният директор на „Хемърстед технолъджи“, беше човек с шумен смях и способност да вижда голямата картина. Не беше добър с детайлите, но и не трябваше да бъде.

Тази сутрин бе получил обаждане от детектив на име Донован от Уорън. Детектив Донован беше много убедителен. Не, те нямаха заповед за обиск на досиетата на персонала на „Хемърстед“ и предпочитаха да запазят намеренията си колкото се може по-дълго в тайна. Това, за което той апелираше, бе сътрудничество в търсенето на убиеца, преди да успее да убие отново. Детективът имаше предчувствие, че той работи в „Хемърстед“.

„И защо?“, бе попитал господин Строун и му беше разказано за телефонното обаждане до Ти Джей Йотър по мобилния телефон, чийто номер мъжът би могъл да знае, само ако има достъп до определена информация за нея. Тъй като от полицията бяха уверени, че Марси Дийн е познавала убиеца и че това е същият човек, който се е обадил по мобилния телефон на Ти Джей, то следваше, че и двете го познаваха и че всъщност, четирите приятелки го познаваха. Това правеше възможността мъжът да работи заедно с тях в „Хемърстед“ изключително голяма.

Първоначалната реакция на господин Строун бе нежеланието му информацията да стигне до пресата. В края на краищата беше изпълнителен директор. Втората му, по-обмислена реакция, бе да обещае, че ще направи всичко възможно да попречи на маниака да причини смъртта на още от неговите служители.

— Какво искате да направя? — попита Строун.

— Ако се наложи, ще дойдем до „Хемърстед“, за да прегледаме файловете, но предпочитам да не предупреждавате никого, че търсим нещо. Можете ли да получите достъп до файлове и да ги изпратите по имейл?

— Документите са на отделна система, която не е онлайн. Ще поискам да ми ги копират на диск за отчетите ми, след което ще ви ги изпратя. Какъв е имейлът ви?

За разлика от много други изпълнителни директори и корпоративни президенти, Лорънс Строун се оправяше добре с компютрите. Наложи му се да усвои тези умения, само за да разбере какво всъщност правят откачалките на първите два етажа.

— Ти Джей Йотър работи в човешките ресурси — добави той, докато записваше имейла на детектив Донован, това беше друг талант, който притежаваше, можеше да прави две неща едновременно. — Ще я помоля тя да се заеме. По този начин ще сме сигурни, че няма да има изтичане на информация.

— Добра идея — каза Сам.

След като учудващо лесно се справи със задачата — и осъзна, че Лорънс Строун му допадаше — насочи вниманието си към частичния отпечатък от обувка, който техниците бяха снели от пода в банята на Джейн, където копелето беше строшил гримовете й и бе оставил доста добър отпечатък след себе си. Надяваше се само да е достатъчен, за да се определи стила. Като се оставеше другото настрана, когато хванеха престъпника, щеше да е от полза, ако могат да докажат, че притежава типа и размера обувки, които са оставили следата. Още по-добре, ако откриеха малки бучки грим по подметките.

Сам прекара по-голямата част от сутринта на телефона. Кой каза, че детективската работа не била опасна и вълнуваща?

Снощи бе малко по-опасно и вълнуващо за вкуса му, помисли си той мрачно. Не обичаше да си играе на „ами ако“, но в този случай не успя да се възпре. Ами ако го бяха извикали? Ами ако Джейн не беше закъсняла, той не се беше притеснил и не се бяха скарали? Може би щяха да се разделят с целувка за лека нощ и тя щеше да се прибере сама вкъщи. Предвид разрухата в дома й, потръпна при мисълта какво би станало, ако беше там. Марси Дийн бе по-висока и по-тежка от Джейн, а не е била в състояние да се пребори с нападателя си, така че шансовете Джейн да го стори се равняваха практически на нула.

Облегна се назад в стола си и сплете пръсти зад главата си, взирайки се в тавана, докато размишляваше. Нещо му убягваше, но не може да определи какво. Все още не, така или иначе. Рано или късно обаче, щеше да му просветне, защото нямаше да е в състояние да спре това тревожно чувство, докато не намери отговор. Сестра му Доро казваше, че е кръстоска между кайманова костенурка и рат териер: захапеше ли нещо между зъбите, никога не го пускаше. Разбира се, Доро не го казваше като комплимент.

Мисълта за Доро му напомни за останалата част от семейството и за новината, която трябваше да им съобщи. Надраска в бележника си: Кажи на мама за Джейн. Това щеше бъде голяма изненада за тях, защото последното, което бяха чули, беше, че дори не се срещаше редовно с някоя жена. Той се ухили, по дяволите, все още не го правеше. Беше прескочил тази част, както и годежа, и просто щеше да мине на брака, което вероятно беше най-добрият начин да получи Джейн.

Но разговора със семейството трябваше да почака. Точно сега имаше двойни приоритети: да хване убиеца и да държи Джейн в безопасност. Тези две задачи не оставяха време за нищо друго.

 

 

Джейн се събуди в леглото на Сам малко след един, не особено отпочинала, но с достатъчно презаредени батерии, за да се почувства готова да се заеме със следващата криза. След като навлече дънки и тениска, тя отиде до съседната врата, за да провери как върви работата по почистването. Госпожа Кулавич беше там и се разхождаше от стая в стая, за да се увери, че никой не си е направил оглушки. Двете жени, които почистваха, изглежда приемаха държанието й съвсем нормално.

Те със сигурност бяха експедитивни, помисли си Джей. Спалнята и банята вече бяха почистени, а разкъсаният матрак и пружините бяха изчезнали, парчетата плат бяха пометени и поставени в торби за боклук, които стояха натъпкани до стъпалата. Преди да заспи, се бе обадила на застрахователния агент и установи, че застраховката й като собственик на домашно имущество, наскоро променена от застраховка за наемател на домашно имущество, ще покрие част от пазарната стойност на предметите за домакинството. Дрехите й обаче въобще не се покриваха.

— Застрахователният ти агент беше тук преди по-малко от час — каза госпожа Кулавич. — Огледа наоколо и направи снимки, след което се запъти към полицията, за да получи копие от доклада. Също така каза, че не очаква да има проблеми.

Слава богу, за което. Джейн беше загубила много пари напоследък и банковата й сметка сериозно беше изтъняла.

Телефонът иззвъня. Апаратът бе едно от неженствените неща, които не бяха повредени. Така и не й се отдаде възможност да свърже разпознаващото устройство, спомни си тя, и стомахът й се сви при мисълта да отговори, без да знае предварително кой се обажда.

Все пак можеше да бъде Сам, така че тя натисна бутона за приемане на разговора и сложи телефона до ухото си.

— Ало?

— Джейн ли е? Джейн Брайт?

Беше женски глас, смътно познат.

Успокоена, тя каза:

— Да, аз съм.

— Обажда се Шерил… Шерил Лобело, сестрата на Марси.

Проряза я болка. Ето защо гласът й звучеше познато, напомняше й на Марси. В тона на Шерил липсваше дрезгавината на пушача, но в основата си беше същият. Джейн стисна телефона по-силно.

— Марси говореше постоянно за теб — каза тя и запремига, за да отпъди сълзите, които не бяха далеч от очите й от понеделник насам, когато Сам й беше съобщил за смъртта на Марси.

— Щях да кажа същото за теб — отвърна Шерил и се засмя тъжно. — Винаги ми се обаждаше, за да ми разкаже за поредна забележка, която си направила и си я разсмяла. Говореше често и за Луна. Боже, това не изглежда реално, нали?

— Не — прошепна Джейн.

След кратко задавено мълчание, Шерил възвърна самообладанието си и каза:

— Както и да е, съдебният лекар освободи т-тялото й и организирам погребението. Родителите ни са погребани в Тейлър и мисля, че тя ще иска да бъде близо до тях, не смяташ ли?

— Да, разбира се. — Гласът й не звучеше като този на Марси, помисли си Джейн, беше прекалено задавен от сълзите.

— Уредила съм погребална служба за събота в единадесет. — Шерил й даде името на погребалния дом и инструкции как да стигне до гробището.

Тейлър беше южно от Детройт и на изток от летище Детройт Метро. Джейн не познаваше района, но умееше доста добре да следва инструкции и да се ориентира за посоката.

Опита се да измисли нещо, с което да намали болката на Шерил, но как би могла, когато дори не можеше да намали своята?

Тогава я осени какво трябва да направят трите с Луна и Ти Джейн. Марси щеше да е очарована.

— Имаме намерение да направим бдение за нея — изтърси тя. — Искаш ли да дойдеш?

— Бдение? — Шерил звучеше изненадана. — Нещо подобно на ирландско бдение ли?

— Нещо такова, макар че не сме ирландки. Ще седнем заедно и ще изпием по една или две бири в нейна чест, и ще си разказваме всякакви истории за нея.

Шерил се разсмя, този път с истински смях.

— Много щеше да й хареса. С удоволствие ще дойда. Кога е?

Тъй като Джейн все още не беше говорила за това с Луна и Ти Джей, не беше сигурна кога точно ще започне „бдението“, но трябваше да бъде в петък вечер.

— Утре вечер — каза тя. — Нека се свържа с теб отново за времето и мястото… освен ако не мислиш, че погребалният дом ще ни позволи да постоим с нея и да го организираме там?

— Някак си не ми се вярва — каза Шерил и прозвуча толкова много като Марси, че в гърлото на Джейн отново заседна буца.

След като записа номера на Шерил, Джейн отиде до дома на Сам и взе торбата с разпознаващото устройство и новия мобилен телефон, който все още дори не бе включен.

Седна на масата и внимателно прочетете инструкциите, намръщи се, след това ги смачка на топка и ги хвърли в кошчето.

— Не може да е толкова сложно — промърмори тя. — Просто свързвам това нещо между линията и телефона. Как иначе ще работи?

Погледнато логично, беше достатъчно просто. Издърпа кабела на телефона от розетката в стената, взе онзи, с който беше снабдено устройството и го пъхна в розетката, след което закачи и телефона към устройството. Бинго. После отиде до къщата на Сам и набра номера си, за да провери дали работи.

Работеше. Когато натисна бутона, името на Сам изскочи в малък прозорец, с номера под него. Човече, технологията къртеше.

Имаше списък с обаждания, които трябваше да направи, и първото бе до Шели.

— Трябва да вземеш Бубу до края на почивката на мама и на татко — каза й.

— Защо? — попита Шели войнствено с очевидно наранени чувства.

— Тъй като къщата ми беше разбита снощи и се страхувам, че Бубу може да пострада.

— Какво? — буквално изпищя Шели. — Някой е влязъл в къщата ти? Къде беше? Какво се е случило?

— Бях със Сам — каза Джейн и не обясни нищо повече. — А къщата ми е направо съсипана.

— Слава богу, че не си била у дома! — после спря и Джейн можеше да чуе мислите, които се завъртяха в главата на сестра й. Шели не беше от бавните. — Чакай малко. Къщата вече е била разбита и Бубу не е бил наранен, нали?

— Не, но се страхувам, че може да бъде.

— Очакваш от тях да се върнат и да разбият къщата ти отново? — Шели отново пищеше. — Заради Списъка е, нали? Куп луди са тръгнали след теб!

— Само един, според мен — каза Джейн и гласът й секна.

— О, боже мой. Мислиш, че мъжът, който е убил Марси е проникнал в дома ти? Това си мислиш, нали? Джейн, боже мой, какво ще правим? Трябва да се махнеш оттам. Ела при мен. Иди на хотел. Направи нещо!

— Благодаря за предложението, но Сам те изпревари, а и се чувствам в безопасност с него. Той има пистолет. Голям пистолет.

— Знам, видях го. — Шели замълча за момент. — Страхувам се.

— Аз също — призна Джейн. — Но Сам се е заел със случая и има няколко следи. О, между другото, ще се оженим.

Шели отново започна да крещи. Джейн дръпна телефона далеч от ухото си. Когато отново настъпи тишина, тя приближи слушалката и каза:

— Ориентировъчната дата е денят, след като мама и татко се върнат.

— Но това е само след три седмици! Не можем да подготвим всичко, което е необходимо! Какво ще кажеш за църквата? Ами приема? А роклята ти?

— Няма да има църква, нито прием — отвърна Джейн твърдо. — И ще си намеря рокля. Не е необходимо да е шита за мен, някоя от конфекция ще свърши същата работа. Така или иначе трябва да отида на пазар, защото мръсникът е нарязал повечето от дрехите ми.

Още писъци. Изчака, докато възмущението на Шели утихне.

— Хей, нека ти дам номера на новия си мобилен телефон — каза Джейн. — Ти си първата.

— Аз ли? — Шели звучеше уморена от всичкото викане. — Какво ще кажеш за Сам?

— Дори и той го няма.

— Уау, поласкана съм. Забрави да му го дадеш, нали?

— Да.

— Добре, нека взема химикалка. — Чуха се шумолящи звуци. — Не мога да намеря. — Последва още шум. — Добре, открих.

— Намерила си химикалка?

— Не, но имам горчица. Ще напиша номера ти на кухненския плот с нея, а след като намеря химикалка ще го препиша.

Джейн продиктува номера си и се заслуша в цвъркащия звук, докато Шели пишеше с горчицата по плота.

— Ти у дома ли си или на работа?

— У дома. Сега ще дойда да взема Бубу.

— Благодаря — каза Джейн облекчена, че този товар бе смъкнат от плещите й.

След това се обади на Луна и Ти Джей на работа и използва конферентната връзка. Те също се изплашиха за нея и можеше да усети притеснението в гласовете им, че това би могло да се случи и с тях. Както Джейн беше очаквала, приятелките й харесаха идеята за „бдението“ на Марси. Луна веднага доброволно предложи апартамента си и времето беше избрано.

Джейн им даде номера на мобилния си телефон.

— Има нещо, което трябва да ви кажа — прошепна Ти Джей. — Но не и докато съм на работа.

— Ела, когато приключиш работа — предложи й Джейн. — Луна, ти можеш ли да дойдеш?

— Разбира се. Шамал се обади отново, но не съм в настроение да излизам с него, не и след случилото се с Марси… — Тя замлъкна и преглътна шумно.

— Не трябва да излизаш с него така или иначе — каза Джейн. — Помниш ли какво каза Сам: само сред семейството. Това означава никакви срещи.

— Но Шамал не е… — Луна се спря отново. — Това е ужасно. Не мога да съм сигурна, нали? Не мога и да рискувам.

— Не, не можеш — отвърна Ти Джей. — Никоя от нас не може.

Веднага щом Джейн приключи разговора с приятелките си, телефонът иззвъня отново. Върху дисплея на разпознаващото устройство се появи името „Ал“ и телефонния номер. Джейн вдигна телефона и каза:

— Здравей, Шели.

— Най-накрая си си взела разпознаващо устройство — отбеляза Шели. — Слушай, мисля, че трябва да се обадим на мама и татко.

— Ако искаш да им кажеш, че ще се женя, добре, макар че предпочитам да го направя сама. Но не си и помисляй да им казваш да се приберат вкъщи, заради този луд човек.

— Този луд човек е убиец и те е набелязал! Не мислиш ли, че биха искали да са тук?

— Какво биха могли да направят? И нямам намерение да му позволявам да ме хване. Уредила съм инсталация на алармена система, а и ще остана у Сам. Мама и татко само ще се притесняват, а ти знаеш как мама очакваше тази почивка.

— Те трябва да са тук — настоя Шели.

— Не, не трябва. Остави ги да се порадват на почивката си. Мислиш ли, че ще оставя един луд да застане между мен и моята сватба? Този мъж няма да се измъкне, дори ако трябва да го завържа, за да го завлека до олтара. Или където там трябва — добави, спомняйки си, че няма да има църковна сватба.

— Опитваш се да ме разсееш, но не се получава. Искам да се обадя на мама и татко.

— Не, не се опитвам, това е мой проблем и ще се случи каквото аз кажа.

— Ще кажа на Дейвид.

— Можеш да кажеш на Дейвид, но никой, абсолютно никой от вас не трябва да казва на мама и татко. Обещай ми, Шел. Нито някой от семейството ти, или това на Дейвид, нито приятел или враг, не трябва да съобщава на мама и татко. Или да им изпраща препоръчано писмо, телеграма, електронна поща, или каквато и да е друга форма на комуникация, включително съобщение изписано във въздуха. Покрих ли всички бази?

— Опасявам се, че да — каза Шели.

— Добре. Нека ги оставим да се насладят на почивката си. Обещавам, че ще бъда внимателна.

 

 

Сам получи обаждане от Лорънс Строун в ранния следобед.

— Излагам се на опасност от съдебно дело за злоупотреба с лични данни — каза той. — Но съдебната заповед ще отнеме време и може да предупреди заподозрения, така че да върви по дяволите. Ако това ви даде предимство, тогава си струва дори стотина дела.

Сам определено харесваше този човек.

— Проверете електронната си поща — продължи Строун. — Прикаченият файл е дяволски голям и вероятно ще отнеме известно време да го изтеглите.

— Това беше бързо.

— Госпожа Йотър има стимул — отговори мъжът и затвори.

Сам се обърна към компютъра си и отвори пощата си. Трепна, когато видя колко е голям прикаченият файл.

— Надявам се да имам достатъчно памет — промърмори той, а след това кликна върху прикачения файл и го отвори.

Тридесет минути по-късно той все още се сваляше. Изпи едно кафе, написа няколко документа, звънна на Бернсън и му каза, че има досиетата на служителите, изпи още едно кафе. Бернсън бе тръгнал насам, за да се сдобие с копие и Сам се надяваше проклетото нещо да свърши с изтеглянето, преди да е пристигнал.

Накрая екранът се изчисти. Зареди отделението за хартия в принтера и го настрои да печата. Когато се изпразни, го напълни отново. Дявол да го вземе, да прегледа толкова много файлове щеше да отнеме цяла вечност, дори ако и двамата с Бернсън нямаха други случаи, върху които да работят и можеха да се концентрират само върху това. Изглежда щеше да му се наложи да се заеме с доста нощно четене.

Тонерът на принтера свърши. Проклинайки, Сам спря принтирането, издири нова тонер касета и води дълга битка с поставянето й, докато един от служителите не се смили над него и не я пъхна на мястото й. Принтерът възобнови печатането на страници.

Бернсън пристигна и двамата седнаха заедно да наблюдават принтирането на страниците.

— Уморявам се само като гледам — каза Бернсън, насочил поглед към огромния топ хартия.

— Ти взимаш половината, а аз ще взема другата. Ще пуснем имената в системата, да видим какво ще излезе от компютъра.

— Благодаря на Бога, че трябва да направим това само за мъжете.

— Да, но компютърната индустрия е основно мъжка територия. Повечето от тези файлове са на мъже, не са разделени петдесет на петдесет.

Бернсън въздъхна.

— Исках да гледам мача довечера. — Той замълча. — Получих и медицинския доклад за госпожица Дийн от патолога. Няма сперма.

Сам не беше много изненадан. В много случаи на сексуални издевателства нямаше нито един сперматозоид наоколо, било то, защото извършителят използваше презерватив — някои в действителност го правеха — или защото не еякулираха. Щеше да е хубаво да имат ДНК за положителната идентификация, в случай че им потрябва.

— Въпреки това е открил коса, която не е на госпожица Дийн. Впечатлен съм, че я е забелязал, защото госпожица Дийн беше руса, както и този тип.

Вълча усмивка се появи на лицето на Сам. Коса. Само един косъм, но той им осигуряваше ДНК-то, от което се нуждаеха. Парченцата бавно започваха да се нареждат. Частичен отпечатък от обувка, косъм; не беше кой знае какво, с което да продължат, но имаха напредък.