Линда Хауърд
Перфектният мъж (4)

3

Събота сутрин настъпи слънчева и ранна… твърде слънчева, и твърде дяволски рано. Бубу събуди Джейн в шест сутринта, като замяука в ухото й.

— Махай се — измърмори тя, дърпайки възглавницата над главата си.

Бубу измяука отново и заудря възглавницата. Младата жена разбра съобщението: или тя щеше да стане, или той щеше да извади ноктите си. Джейн бутна възглавницата настрани и седна, гледайки го свирепо.

— Ти си същинско зло, знаеш ли? Не можа да направиш това вчера сутрин, нали? Не, трябваше да изчакаш до почивния ми ден, когато не трябва да ставам рано.

Бубу не изглеждаше впечатлен от възмущението й, което беше нещо характерно за котките, дори мърлявите бяха убедени в своето вродено превъзходство. Тя го почеса зад ушите и ниско мъркане премина през цялото му тяло. Жълтите му очи се затвориха от блаженство.

— Само почакай — каза му. — Ще те накарам да се пристрастиш към почесването и после ще спра да го правя. Няма да получиш нищо, приятелче.

Бубу скочи от леглото и се запъти към отворената врата на спалнята, спирайки да погледне назад, сякаш за да е сигурен, че тя става. Джейн се прозя и отхвърли завивките. Поне не беше обезпокоена от шумната кола на съседа си през нощта, освен това беше дръпнала щорите, за да се предпази от сутрешното слънце, така че беше спала дълбоко, докато Бубу не я събуди. Повдигна щорите и надникна зад прозрачните пердета към алеята, простираща се покрай нейната. Очуканият кафяв понтиак беше там. Това означаваше, че или е била изтощена и е спала като труп, или той си е взел нов заглушител. Реши, че изтощението и мъртвешкият сън са по-вероятни, отколкото мъжът да си купи нов заглушител.

Бубу очевидно реши, че тя пилее време, тъй като измяука предупредително. С въздишка Джейн отметна косата от лицето си и се запрепъва към кухнята… запрепъва беше точната дума, защото Бубу й помагаше, като се извиваше покрай глезените й, докато тя ходеше. Джейн отчаяно се нуждаеше от кафе, но от опит знаеше, че Бубу няма да я остави на мира, докато не се нахрани. Отвори консерва с храна, изсипа я в чинийката му и я остави на пода. Докато той беше зает, сложи кафето да завира и се запъти към душа.

Смъквайки тениската и гащичките, които използваше за спане през лятото (през зимата добавяше чорапи към ансамбъла), пристъпи под топлата струя на душа и я остави да я събуди. Някои хора бяха чучулиги; други бяха бухали; Джейн не беше нито едното. Не функционираше добре, преди да вземе душ и да изпие чаша кафе, и обичаше да е в леглото поне до 10 часа. Бубу преобръщаше естественият ход на нещата, като настояваше да бъде нахранен преди всичко останало. Как можа майка й да й го причини?

— Само четири седмици и шест дни — измърмори на себе си.

Кой би си помислил, че котка, която обикновено е толкова любяща, ще се превърне в такъв тиранин, когато не е в обичайното си обкръжение.

След продължителен душ и две чаши кафе, мозъчните й клетки направиха връзка и започна да си припомня всички неща, които трябваше да свърши. Да купи на кретена от съседната къща нов контейнер за боклук — отбелязано. Да напазарува — отбелязано. Да изпере — отбелязано. Да окоси тревата — отбелязано. Чувстваше се леко развълнувана за последното. Имаше трева за подкастряне, нейна собствена трева! Беше живяла в апартаменти, след като бе напуснала родния си дом, нито един от които нямаше градина. Обикновено имаха миниатюрни парчета тревна площ между тротоара и сградата, но поддръжката винаги имаше грижата за тях. Дявол да го… да му се не види, те бяха толкова малки, че работата можеше да се свърши с ножици.

Но новият й дом имаше своя собствена морава. В очакване на този момент беше инвестирала в чисто нова косачка, самоходна, модерна и гарантирано щеше да накара брат й Дейвид да позеленее от завист. Щеше да му се наложи да си купи тракторна косачка, за да я задмине, но след като моравата му не беше по-голяма от нейната, това щеше да е скъп залък за егото му. А и Джейн предполагаше, че жена му, Валъри, щеше да се намеси, преди да е направил нещо толкова глупаво.

Днес щеше да извърши първото си подкосяване на тревата. Нямаше търпение да почувства силата на това червено чудовище под ръцете си, докато обезглавяваше всичките тези стръкове трева. Винаги е била пристрастена към червени машинарии.

Първо по-важните неща. Трябваше да прескочи до „Уол Март“ и да купи нов контейнер за боклук на кретена. Обещанието си беше обещание, а Джейн винаги се стремеше да спазва своите.

След една купичка зърнена закуска, облече чифт джинси и тениска, напъха краката си в сандали и излезе.

 

 

Кой да предположи, че метален контейнер за боклук може да бъде толкова труден за намиране?

„Уол Март“ имаха само пластмасови на склад. Купи един за себе си, но чувстваше, че не е редно да сменя вида на кофата на съседа си.

Оттам отиде до магазин за консумативи за дома и градината, но отново удари на камък. Ако беше купила предишния си контейнер, щеше да знае къде да намери друг, но старият беше подарък за новия дом от майка й… такава беше мама, кралицата на практичните подаръци.

Докато най-накрая успее да намери голям метален контейнер за боклук в железарията — ами да! — беше станало девет часа и температурите вече бяха на границата между топлото и нетърпимото. Ако не окосеше скоро тревата, щеше да й се наложи да изчака до залез-слънце, за да се смекчи жегата. След като реши, че пазаруването може да почака, наблъска контейнера върху тясната си задна седалка и пое на юг по Ван Дайк, докато не стигна Тен Майл Роуд и сви надясно. Малко по-късно зави по своята улица и се усмихна на спретнатите стари къщи, сгушени под хвърлящите сянка дървета.

Пред няколко от къщите, на моравите, имаше триколки и велосипеди. В старите квартали, подобни на този, се наблюдаваше наплив от млади двойки, които бяха открили разумните цени на старите къщи. Вместо да се разпаднат, къщите биваха пребоядисани и ремонтирани; през следващите няколко години цените на недвижимото имущество щяха да се повишат отново, но точно в момента районът беше идеален за хора, които просто започваха на чисто.

Когато Джейн излезе от колата, съседката от другата страна на къщата й се приближи до високата до кръста бяла ограда, разделяща имотите.

— Добро утро! — извика госпожа Кулавич.

— Добро утро — отвърна Джейн.

Беше срещнала приятната възрастна двойка в деня, в който се беше преместила, на следващия ден госпожа Кулавич й беше донесла тенджера с хубаво, гъсто задушено, с ароматни, домашно направени кифлички. Само ако кретенът от другата страна можеше да е като семейство Кулавич, Джейн щеше да е на седмото небе, макар че не можеше дори да си го представи да й носи домашно направени кифлички. Тя се приближи до оградата за малко бъбрене по съседски.

— Какъв хубав ден, нали? — Благодари на Бог за времето, защото без него светът щеше да се чуди за какво да разговаря.

— Ох, майчице, ще бъде ужасно горещ ден. — Госпожа Кулавич й се усмихна широко и размаха лопатката в облечената си в ръкавица ръка. — Трябва да свърша градинската си работа, преди да е станало прекалено горещо.

— Имах същата идея за косенето на моравата тази сутрин. — И останалите бяха на същото мнение, забеляза Джейн. Сега, след като се заслуша, успя да чуе бученето на косачка през три къщи от тази на госпожа Кулавич и още една от другата страна на улицата.

— Умно момиче. Внимавай да не стане много горещо. Моят Джордж винаги мокри една кърпа и я слага отзад на врата си, когато коси, макар че внуците ни му помагат с тази работа и не я върши толкова често, колкото преди — намигна по-възрастната жена. — Мисля, че сега пали старата косачка само защото е в настроение за някое мъжко занимание.

Джейн се усмихна и започна да се извинява, но се сети за нещо и отново се обърна към старата дама.

— Госпожо Кулавич, познавате ли мъжа, който живее от другата страна на къщата ми? — А ако кретенът я беше излъгал? Ами ако не беше наистина ченге? Можеше много лесно да си го представи как се смее за нейна сметка, докато тя стъпва на пръсти наоколо и се опитва да е мила с него.

— Сам? Да, познавам го откакто се помни. Знаеш ли, баба му и дядо му живееха тук. Прекрасни хора. Толкова се зарадвах, когато Сам се премести тук, след като баба му най-накрая се спомина миналата година. Чувствам се в много по-голяма безопасност, след като има полицай, който живее наблизо, не мислиш ли?

Е, това разби теорията й на пух и прах, но Джейн успя да се усмихне.

— Да, разбира се. — Понечи да спомене нещо за странните часове, в които се прибираше мъжът, но видя блясъка в светлосините очи на госпожа Кулавич и преглътна думите си. Последното, от което се нуждаеше, бе по-възрастните й съседи да си помислят, че тя има някакъв интерес към кретена и може би да му кажат, щом госпожа Кулавич очевидно беше в толкова добри отношения с него. Погрижи се за това, като добави: — Мислех си, че може би е наркодилър или нещо такова.

Възрастната жена изглеждаше шокирана.

— Сам? Наркодилър? О, боже! Не, той никога не би направил нещо подобно.

— Какво облекчение. — Джейн се усмихна отново. — Предполагам, че е по-добре да започна да кося, преди да е станало много по-горещо.

— Гледай да пиеш повечко вода — извика след нея госпожа Кулавич.

— Обещавам.

Ех, да му се не види, помисли си Джейн, докато се бореше да извади контейнера за боклук от задната седалка. Кретенът беше ченге, не беше излъгал. Отиде си мечтата й да види как го отвеждат с белезници. Остави контейнера до задната му врата, после извади пластмасовия от багажника, който беше купила за себе си. Ако не беше пластмасов, никога нямаше да успее да го напъха там, но пластмасата се огъваше. Когато отвори багажника, той отскочи към нея като жив. Сложи го зад малкия навес на кухнята, така почти не се виждаше откъм улицата, после влезе вътре и бързо се преоблече в къси панталонки и потник с презрамка през врата. С това се обличаха дамите от предградията, когато косяха моравите си, нали? Тогава си спомни за възрастните си съседи и се преоблече в тениска — не искаше да докара на някой стар джентълмен сърдечен удар.

Почувства тръпка на нетърпение, докато отключваше катинара на гаражните врати, влизаше вътре непохватно и се протягаше за ключа на осветлението, който включи самотната крушка на тавана. Гордостта и радостта на баща й беше там, напълно покрита от платнище, направено по поръчка, така че боята да не може да се надраска. По дяволите, искаше й се да я беше оставил при Дейвид. Колата не беше толкова проблемна като Бубу, но тя се притесняваше много повече за нея.

Решаващият фактор да я остави в нейната къща, помисли си тя, беше, че гаражът й все още имаше старомодни двойни врати, а не модерна гаражна врата, която се отваря нагоре. Баща й се притесняваше, че колата може да се види от улицата. Джейн можеше да влезе в гаража си, без да отваря вратата с повече от тридесет сантиметра, необходими й да се пъхне вътре, докато всичко в двойния гараж на Дейвид се виждаше всеки път, когато отвореше вратата. При първия удобен случай щеше да сложи автоматична врата.

Джейн беше покрила новата си косачка с чаршаф, за да не се праши. Отметна го и прокара ръка по хладния метал. Може би не нейният немодерен гараж беше решаващ фактор, за да оставят колата на грижите й, а защото бе единственото дете на баща си, което споделяше ентусиазма му за коли. Тя бе тази, която висеше пред бронята на семейния седан, втренчена в мистериозните механични части, докато баща й сменяше маслото и свещите. По времето, когато стана на десет, вече му помагаше. А когато навърши дванадесет, беше поела постоянните задължения. За кратко обмисляше да стане автомобилен машинен инженер, но обучението отнемаше години, а тя не беше наистина толкова амбициозна. Всичко, което искаше, бе работа, която да се заплаща добре и която да не мрази, а и беше също толкова добра с цифрите, колкото с моторите. Наслаждаваше се на колите; не искаше да ги превръща в работа. Прекара косачката си покрай колата на баща си, като внимаваше да не я докосне. Платнището я покриваше до земята, но не искаше да поема никакви рискове, когато се отнасяше до колата. Отваряйки едната от гаражните врати достатъчно, за да изкара косачката, тя извади новото си бебче на слънчева светлина. Червената боя блестеше, хромираните дръжки лъщяха. О, беше красива! В последната минута си спомни нещо относно ритуала по косене и премести колата си на улицата. Трябваше да се внимава за случайно изстреляни камъни, които можеха да счупят прозорец или да одраскат боята. Тя погледна към колата на кретена и сви рамене; можеше и да забележи отпечатъци от лапите на Бубу, но никога нямаше да забележи поредната вдлъбнатина върху това нещо.

С щастлива усмивка, Джейн запали малкия двигател.

Характерно за косенето на тревата, откри тя, бе, че човек мигновено придобива чувството на постижение. Можеш да видиш къде точно си бил и какво си свършил. Баща й и Дейвид винаги бяха поемали това задължение, докато тя растеше, за нейно облекчение, защото да коси ливадата, изглеждаше скучно. Чак когато порасна, осъзна обаянието да има собствена трева и сега чувстваше, че най-накрая, на възраст тридесет години, беше узряла. Имаше своя къща и косеше собствена ливада. Страхотно.

Нещо я потупа по рамото.

Изпищя и изтърва дръжките на косачката, скочи на една страна и се завъртя с лице към нападателя. Косачката спря насред движението.

Кретенът стоеше там, с кървясали очи, озъбен и с мръсни дрехи: обичайният му външен вид. Той се пресегна и завъртя ключа на косачката на изключена позиция, изпълнителният малък двигател изръмжа и спря. Тишина.

За половин секунда.

— Защо, по дяволите, направи това? — извика тя, лицето й почервеня от гняв, докато пристъпваше по-близо, несъзнателно свивайки дясната си ръка в юмрук.

— Мислех, че се опитваш да не ругаеш — присмя се той.

— Ти можеш да накараш и светец да ругае!

— Това те отпуска, нали?

— Дяволски си прав!

Той погледна дясната й ръка.

— Мислиш ли да използваш това или ще бъдеш разумна?

— Какво…? — Тя погледна надолу и видя ръката си наполовина вдигната, юмрукът й вече изтеглен назад. С голямо усилие изпъна пръстите си. Те незабавно отново застанаха в позиция за битка. Джейн наистина, ама наистина искаше да го удари и се ядосваше все повече, защото не можеше. — Разумна? — извика тя, пристъпвайки още по-близо. — Искаш да съм разумна? Ти си този, който ми изкара акъла и изключи косачката ми!

— Опитвам се да спя — отвърна той, изговаряйки думите с очевидна пауза между всяка. — Твърде много ли е да искам малко съобразителност?

Джейн зяпна към него.

— Реагираш все едно съм започнала да кося от зори. Почти десет часа е! И не съм единствената, която извършва голямото престъпление да подрязва тревата си. Слушай — заповяда тя, докато безмълвното бумтене на съседските косачки бръмчеше нагоре и надолу по улицата.

— Те не косят точно под прозореца на спалнята ми!

— Тогава си лягай в прилично време. Не е моя вината, че стоиш буден през почти цялата нощ!

Лицето му стана червено като нейното.

— Аз съм от специалните части! Ненормалните часове са част от работата. Спя, когато мога, което, след като ти се премести тук, не се случва дяволски често!

Тя вдигна ръце.

— Добре! Страхотно! Ще довърша работата довечера, когато захладнее. — Джейн направи движение все едно го гони. — Просто се дотътри обратно в леглото. Аз ще вляза вътре и ще седя през следващите единадесет часа. Или това също ще попречи на почивката ти за разкрасяване? — попита сладко младата жена.

— Не, освен ако нямаш фишеци в задника — рязко каза той и се запъти обратно към къщата си.

Вероятно имаше закон срещу хвърлянето на камъни по къщата на някого, помисли си Джейн. Ядосана, закара косачката си обратно в гаража, грижливо заключи вратата, после премеси колата от бордюра. Искаше да му покаже какво може с няколко фишека и със сигурност нямаше да седи на тях.

Влезе в къщата и погледна към Бубу, който я игнорира, докато миеше лапички.

— Специалните части — изръмжа тя. — Не съм неразумна. Просто трябваше да обясни със спокоен тон и с удоволствие щях да изключа косачката до по-късно. Но, хей, той предпочете да се направи на задник.

Бубу погледна към нея.

— Задник не е ругатня — отбранително каза тя. — Освен това, не е моя вината. Ще ти споделя тайна за съседа ни, Бубу: Той не е перфектният мъж.