Линда Хауърд
Перфектният мъж (25)

24

Когато Сам се прибра в къщи този следобед, Ти Джей и Луна тъкмо прекрачваха входната му врата. Това означаваше, че Джейн е в къщата му, а не в своята. Това му хареса. Надяваше се, че се е настанила удобно, защото не възнамеряваше да я остави да спи в собствения си дом, докато не хване убиеца на Марси, а може би и след това. Компанията й бе твърде забавна, за да се откаже от нея дори и временно.

Денят беше отвратително горещ и по гърба му се стичаше пот, когато влезе в дома си. Стовари тежкия топ хартия с половината от принтираните досиета на служители от „Хемърстед“ върху масичката за кафе и остана на място за минутка, вдишвайки благословения хладен въздух. След като белите му дробове бяха спасени от изгаряне, той свали сакото си и последва шума, който се чуваше откъм кухнята.

Джейн пълнеше четири чаши със студен чай, което означаваше, че го е видяла да кара към къщата.

— Идваш точно навреме — каза тя.

Той свали пистолета и значката си и ги остави на плота до кафемашината.

— За какво? — попита Сам, взе една от чашите и отпи жадно.

— Тъкмо планираме бдението за Марси. Сестра й Шерил ще дойде.

— Къде и кога? — попита той кратко.

— Утре вечер в моя апартамент — отговори Луна.

— Добре. Мога да дойда.

Джейн попита със стреснато изражение:

— Но ако сме заедно не сме ли в безопасност?

— Не е задължително. Може направо да му предоставите златната възможност да ви хване всички наведнъж. Няма да се натрапвам, но ще бъда там.

Джейн изсумтя. Ако Сам беше някъде наоколо, той се натрапваше. Просто беше от типа хора, които не можеш да пренебрегнеш.

Ти Джей погледна многозначително към него.

— Преди да започнем, имам новини.

— И аз имам новини — каза Джейн.

— Аз също — присъедини се Сам.

Те всички чакаха. Никой не каза нищо.

Луна най-накрая проговори.

— Тъй като аз съм единствената, която няма новини, ще реша кой да започне.

Тя посочи Ти Джей:

— Ти си първа. Разпали любопитството ми, след като говорихме по телефона.

Ти Джей повдигна вежда към Сам и мъжът разбра, че тя го пита дали да каже на останалите две какво е правила. След като щеше да им сподели така или иначе, дори да не се беше появил, той каза:

— Давай.

— Направих копия на всички досиета от личен състав за господин Строун — каза тя. — Той обясни, че определен детектив е поискал да ги види и той е дал съгласието си.

Три чифта очи се обърнаха към него.

Сам се намръщи.

— Донесох си много работа за вкъщи. Проверяваме всички имена за предишни присъди или неплатени гаранции.

— Колко дълго време ще отнеме? — попита Джейн.

— Ако нищо не излезе от компютъра, за да ни насочи в правилната посока, ще се наложи да прегледаме всички файлове и да проверим дали нещо няма да се открои, може би и да разровим по-дълбоко.

— Ден? Два? — предположи тя.

— Ти си една оптимистична малка проклетия, нали? — Той отпи голяма глътка от студения чай.

Луна направи едно „Т“ с ръце, за да даде сигнал за таймаут, след което посочи Сам.

— Съдебният лекар е открил руса коса върху Марси, която не е нейна.

Трите жени се умълчаха и той знаеше, че умовете им работят, за да се сетят за всички руси мъже в „Хемърстед“.

— Някой идва ли ви наум? — попита.

— Не особено — каза Джейн. — А и ние може да смятаме за светлокестеняво това, което ти наричаш русо. — Тя погледна към останалите, които свиха рамене. — Има много мъже на работа, които отговарят на това описание.

— Не сваляйте гарда — предупреди Сам. — Косата може да е попаднала случайно върху Марси. Но е някаква следа и когато го хванем, ако ДНК-то съвпадне, означава, че сме го заковали. Просто бъдете предпазливи около руси мъже.

— На това му се казва окуражаваща мисъл — каза Луна мрачно. — Мисля, че съм единствената брюнетка в „Продажби“.

— Ще прегледам досиетата по отдели, като започна със счетоводството, тъй като Марси бе първата мишена. Впрочем — обърна се той към Ти Джей, — благодаря, че ми ги прати сортирани по отдели.

Тя му хвърли ироничен поглед:

— С каквото мога да помогна.

Луна отклони разговора отново, посочвайки към Джейн.

— Твой ред е.

Джейн пое дълбоко дъх. След три развалени годежа, имаше нужда да се подготви, за да съобщи, че възнамерява… отново… да се омъжва. Тя погледна към Сам и той й намигна.

— Сам-и-аз-ще-се-женим — каза тя бързо, произнасяйки думите заедно, като че ли така щяха да привлекат по-малко внимание.

Онова, което боговете не чуваха, не можеха да развалят.

Сам запуши ушите си с пръсти, за да заглуши писъците, които изригнаха. Ти Джей прегърна Джейн. Луна прегърна Сам. После незнайно как всички се оказаха прегърнати. Кръгът бе твърде малък без Марси, помисли си Джейн, но отказа да позволи на сълзите да развалят това малко тържество. Животът продължаваше. Беше по-тъжен без Марси, по-празен, но въпреки това продължаваше.

— Как? Искам да кажа кога? — попита Ти Джей.

— След три седмици, когато родителите й се приберат у дома — отвърна Сам. — Мислех си да е в гражданското, но семейството ми няма да успее да се побере, а всички ще искат да присъстват.

— Може би в парка — предложи Джейн.

— Защо в парк? Нечия къща би трябвало да е достатъчно голяма. Нашите имат голямо местенце, така и трябва, със седем деца.

Тя прочисти гърлото си.

— Е, ще присъстват моето семейство, твоето семейство, Ти Джей и Луна, твоите приятели ченгета и един вид… ъмм… поканих няколко човека от съседите.

— Е, да — съгласи се Сам, — Джордж и Сейди трябва да дойдат и Елинор и… по дяволите, нашата малка сватба вече набъбна до стотина човека, нали? — довърши той с разочарован тон.

— Опасявам се, че да, Кемо Сабе^[1].

— Това означава храна и разни други подобни неща.

— Точно така.

— Кой, за бога, ще се занимава с всичко това? — Изражението му ясно говореше, че определено няма да е той.

— Шели ще го направи. Тя обожава такива тъпо… такива неща. Нищо префинено обаче. С изтънял бюджет съм, с разходите по къщата и нова охранителна система, мобилния телефон, а и сега трябва да си купя нови дрехи и матрак, и подматрачна рамка…

— Нямаш нужда от матрак и подматрачна рамка — отбеляза Сам, а Ти Джей и Луна избухнаха в смях.

Ти Джей извади пет банкноти от портмонето си и ги плесна в ръката на Луна.

— Казах ти — ликуваше Луна.

Джейн присви очи насреща им.

— Обзалагали сте се за любовния ми живот — обвини ги тя.

— Да, и трябва да кажа, че съм разочарована от теб — отбеляза Ти Джей, опитвайки да си придаде суров тон. Тя все още се смееше, затова опитът й не се получи особено. — Мислех, че ще го държиш на сухо поне още две седмици.

— Не можа да ми устои — каза Сам самодоволно, докато си наливаше още една чаша чай.

— Съжалих го — поправи го Джейн, — след всичкото това хленчене и умоляване. Беше жалко.

Усмивката му обещаваше възмездие. Тя усети, че тръпне в очакване. Можеше да се наложи да прави любов с него три или четири пъти, за да успокои наранените му чувства. Каква жертва!

Джейн обожаваше факта, че Сам се чувства толкова комфортно с приятелките й. Той седна на масата и им помогна да организират бдението, макар приносът му да се състоеше от:

— Бира и пуканки. Какво повече ви е нужно за бдение? — Което доказваше, че си няма идея от жените и храната.

След като Ти Джей и Луна си тръгнаха двамата излязоха, за да преместят колата на баща й от нейния гараж в неговия. Докато й помагаше да махне платнището, за да разкрие малката куршумоподобна кола, той попита:

— Ключовете у теб ли са?

Тя ги извади от джоба на дънките си и ги размаха пред очите му.

— Искаш ли да покараш?

— Да не се опитваш да ми се подмажеш, за да се реваншираш за коментара с хленченето и умоляването?

— Не, планирах да направя това по-късно.

Сам се ухили и грабна ключовете от ръката й.

— О, човече — въздъхна той, докато изритваше обувките си и прехвърляше един от дългите си крака през вратата, после и другия, и се плъзна в седалката на шофьора. Малката кола му пасна като ръкавица. Той прокара ръце по волана. — Как каза, че се е сдобил баща ти с нея?

— Купил я е, през 1964, но е имал връзки. Знаеш: конструирана от Шелби, със съдействието на Форд. Татко беше част от разработващият екип, който е създал двигателя. Влюбил се е в колата. Мама била бясна, че похарчил толкова много пари за кола, когато тъкмо са се сдобили с бебе — Шели — и е трябвало да купят къща с повече пространство. Били са произведени само хиляда такива коли. Хиляда и единадесет, за да бъдем точни. Така че сега татко притежава една от оригиналните кобри и тя струва повече, отколкото платиха за къщата си.

Той погледна през рамо към вайпъра, който беше паркиран на алеята.

— Баща ти не е единственият, който харчи цяло състояние за автомобили.

— Аз съм същата като стария. Освен това купих вайпъра втора ръка, така че не е като да съм тръшнала пълната сума от шестдесет и девет бона за него. Живях на полуфабрикати и риба тон в продължение на три години, за да го платя.

Той сви рамене.

— Но си го изплатила, нали?

— Напълно. Не бих могла да си позволя къщата, ако все още имах да внасям вноски по колата. Татко е виновен, че си я купих така или иначе.

— Как така?

Тя кимна към кобрата.

— Какво мислиш, че използва, за да ме научи да карам?

Сам изглеждаше втрещен.

— Позволил е на начинаещ да я кара?

— Така ни научи и тримата да шофираме. Каза ни, че ако можем да се справим с кобрата, бихме могли да се справим с всичко. Но Шели и Дейвид не й хванаха особено цаката, чувстваха се по-удобно в линкълна на мама. Някои хора предпочитат комфорта пред скоростта, предполагам.

Изражението й говореше, че не го разбира, но въпреки това го приема.

— Исусе. — Сам всъщност пребледня при мисълта, че трима неопитни тийнейджъри са били зад волана на тази кола.

— Баща ми мрази вайпъра — сподели тя, след което се ухили. — Отчасти, защото не е форд, но той наистина мрази факта, че вайпърът го победи на високите скорости. Кобрата има по-добро ускорение, но независимо от разстоянието, мога да го изпреваря.

— Вие сте се състезавали? — изрева Сам и изглеждаше така сякаш щеше да изскочи от колата.

— Само за да проверим какво могат конските сили — увери го тя. — А и не беше улично състезание. Отидохме на тестова писта.

Той затвори очи.

— С баща ти много си приличате, нали? — попита Сам, а тонът му беше изпълнен с ужас, сякаш току-що беше открил, че са носители на тиф.

— Да, ще го харесаш.

— Направо нямам търпение.

 

 

Когато Луна пристигна в апартамента си, се стресна да види Шамал Кинг да седи на пода пред вратата й. Той се изправи, когато я забеляза, а тя спря насред крачка, обзета от нелогичен страх. Шамал беше едър и мускулест. За един ужасяващ миг си помисли, че той… но това беше невъзможно. Убиецът беше рус, бял мъж. Младата жена преглътна, отмаляла от паниката и облекчението, едното следващо другото по петите.

— Какво правиш тук? — попита тя — реакция, която я накара да прозвучи рязко и видя изненада в очите му при грубото си отношение.

— Не съм те виждал напоследък — измърка той с кадифен глас, който караше жените да му се тълпят, макар че и милионите, които правеше от футбол, не вредяха. Обикновено имаше малък антураж от плужеци около себе си, обичаше славата си и светлината на прожекторите и се възползваше максимално.

— Последните две седмици беше лудница — отвърна тя. — Първо Списъкът, после Марси. — Тя спря, гърлото й се стегна. Все още не можеше да повярва, че Марси я няма. Не, вярваше го. Но не го беше приела.

— Да, съжалявам за това. Двете бяхте близки, нали?

Той наистина не знаеше много за нея, помисли си тя. Връзката им, такава, каквато беше, винаги се въртеше около него.

— Тя беше най-добрата ми приятелка — отвърна Луна и сълзи замъглиха погледа й. — Виж, Шамал, не съм в настроение за…

— Хей, не съм дошъл за това — каза той и се намръщи, докато пъхаше ръце в джобовете на шитите си по поръчка копринени панталони. — Ако исках просто секс, можех да го получа и от…

Той спря, явно осъзнал, че това не е най-мъдрото нещо, което да каже. — Липсваше ми — продължи безпомощно, притеснено.

Това не беше нещо, което Шамал Кинг заявяваше на жените.

Луна мина покрай него и отключи вратата.

— Наистина ли? — попита тя със сух тон.

Странно. В продължение на почти година, от момента, в който бе срещнала Шамал, си беше мечтала той да изрече нещо подобно, което да покаже, че тя по някакъв начин е специална за него. Сега, когато той го направи, не беше склонна да отстъпи нито сантиметър. Може би вече беше дала всичко, което можеше и бе стигнала предела си.

Той премести тежестта си от единия крак на другия. Не знаеше какво да каже, осъзна тя. Винаги е бил прекалено красив, прекалено надарен, а сега и твърде богат, момичетата винаги го преследваха. Беше търсен и идолизиран и насърчаван още от гимназията, когато способностите му са се изявили. Това тук беше нова територия за Шамал Кинг.

— Искаш ли да влезеш? — попита тя накрая.

— Да, разбира се.

Той огледа малкия й апартамент сякаш го виждаше за първи път. Отиде до библиотеката, за да разгледа книгите й и семейните снимки, които се намираха там.

— Баща ти? — попита, като вдигна една снимка на строг, красив майор на военноморските сили.

— Да, точно преди да се пенсионира.

— Значи си дете на военен?

— Дете на офицер от флота — поправи го тя, прикривайки трепването си, когато той не успя да разпознае униформата.

Шамал отново я погледна с неудобство.

— Не знам нищо за военните. Всичко, което някога съм правил, е да играя футбол. Предполагам, че си пропътувала целия свят, а?

— Част от него.

— Личи си, че си изискана. — Той върна снимката на мястото й и я подравни точно както тя я поставяше. — Познаваш вината и други подобни неща.

Луна усети пристъп на изненада. Той звучеше леко несигурно, емоция, която тя никога не би асоциирала с него. Винаги беше така самонадеян и нагъл, сякаш си мислеше, че е съвсем естествено да получава толкова много внимание, колкото него. Живееше в имение, помисли си тя, а се чувстваше застрашен, защото беше пътувала по света и беше присъствала на много официални вечери.

— Искаш ли нещо за пиене? — предложи тя. — Нямам нещо по-силно от бира. Имам също плодов сок и мляко.

— Бира — каза той облекчен.

Може би се беше опасявал, че ще му предложи селекция от бели вина.

Изкара две бири от хладилника, отвори ги и после му подаде едната. Шамал я наблюдаваше очарован как отпива голяма глътка.

— Никога не съм те виждал да пиеш бира.

Тя сви рамене.

— Присъщо е за всяка военна база. Харесва ми.

Той седна и завъртя хладната бутилка между ръцете си. След около минута, през която събираше кураж, каза:

— Луна, причината да съм тук… — Спря и продължи да върти бутилката.

Тя седна срещу него и кръстоса дългите си крака. Той погледна елегантната дължина от открита кожа, каквото беше и нейното намерение.

— Да?

Шамал прочисти гърло.

— Когато спря да наминаваш… ами, някак си ме изненада. Мислех, че двама… имам предвид…

— Правихме секс — каза тя нежно, като реши да му помогне. С темпото, с което вървеше, в полунощ щеше да продължава да се опитва да изплюе камъчето. — Това е всичко, което някога е било за теб, и всичко, което изглежда искаше. Аз желаех повече, но предполагам, че често го чуваш от другите си приятелки.

Той се почувства още по-неудобно.

— Ъъм… беше повече от просто секс.

— Мхм. Затова имаш асортимент от сорта на три момичета за всеки ден от седмицата и купон във всеки град, който посетиш. Шамал, аз не съм идиотка. Схванах какво се случва. Искаше ми се да съм специална за теб, но не съм.

— Но ти си — настоя той. После отново се загледа в бутилката бира и червенина засенчи лицето му. — По-специална си, отколкото предполагаш — промърмори той. — Не искам да те изгубя. Какво трябва да сторя?

— Зарежи всички други момичета — каза тя бързо. — Ако не можеш да ми бъдеш верен, не съм заинтересувана.

— Да, знам. — Успя да се усмихне леко. — Четох Списъка. Не мога да изпълня части от него.

Тя също се усмихна.

— Части от него бяха шега. Но първите пет позиции не са.

— Тогава, ако аз… зарежа другите жени, ти ще се върнеш?

Тя се замисли върху въпроса, мисли толкова дълго, че той започна да се поти, въпреки климатика в апартамента. Луна вече го беше зачеркнала от ума си, осъзна тя, макар сърцето й да не беше съвсем убедено. Щеше да й коства известно усилие да обърне нещата.

— Ще опитам — най-накрая каза тя и той рухна на дивана с „уф“ от облекчение. Тя вдигна тънката си ръка към него. — Но ако ми изневериш някога, това означава дори само да опипаш някое момиче на парти, както съм те виждала да правиш, тогава забрави за мен. Няма да имаш втори шанс, защото вече си изчерпал всичките.

— Кълна се — каза той и вдигна дясната си ръка. — Никакво шибане повече.

— Хойкане — поправи го тя.

— Какво?

— Никакво хойкане.

— Това е, което казах. Същото нещо е.

— Не, на езика ти ще му е от полза малко прочистване. Това имах предвид.

— Скъпа, аз съм футболист. Ние псуваме.

— Това е добре, когато си на терена, но сега не си.

— Човече — оплака се той, но добродушно. — Вече се опитваш да ме променяш.

Тя сви рамене с маниера на „или го приеми или се махай“.

— Баща ми може да ти смъкне кожата с ругатни, но внимава какво говори пред мама, защото на нея не й харесва. И на мен не ми допада. Приятелката ми Джейн се опитва да спре да ругае и е свършила доста добра работа до момента. Ако тя може да го направи, всеки може.

— Добре, добре. Ще се опитам. — Изведнъж той се ухили. — Хей, това е някак битово, нали? Като семейния живот. Хокаш ме и аз обещаваш да бъда по-добър. Точно като двойка.

Луна се засмя и се отпусна в ръцете му.

— Да — съгласи се тя. — Точно като двойка.