Клайв Къслър, Греъм Браун
Портата на дявола (8)

7.

Кърт Остин беше в комуникационната зала на „Арго“ повече от час. Последните четирийсет минути разговаряше с Дърк Пит, оперативния директор на НАМПД.

Кърт се разбираше добре с директора, познаваше го от времето, когато Пит работеше на терен за НАМПД. Като се има предвид с какви мисии се занимаваше екипът за специални операции към НАМПД, беше от полза да имаш шеф, който е бил на „бойното поле“, а Пит определено бе точно такъв.

Преместването му в щаба не бе притъпило сетивата му, макар че го изтласка от епицентъра на събитията в света на политиката.

Докато „Арго“ патрулираше в широк обръч около мястото, където бе потънал „Кинджара Мару“, Кърт обясни какво са сторили и какво са научили. Пит зададе няколко въпроса, на някои Кърт нямаше отговор.

— Най-странното от всичко е, че вместо да вземат кораба като плячка, те го потопиха и избиха екипажа. Приличаше повече на терористичен акт, отколкото на пиратско нападение.

Плосък монитор на стената показваше суровото лице на Пит. Той стисна челюст, докато размишляваше.

— И не сте открили кораба — майка? — попита той след малко.

— Изминахме осемдесет километра в посоката, в която се бяха отправили — отвърна Кърт. — После капитан Хейнс отклони кораба десетина километра на юг и после — десет на север. Радарът не показа нищо и в двете направления.

— Може би курсът им е бил за заблуда. Да ги последвате, докато не успеят да се откъснат на достатъчно разстояние — предположи Пит.

— Помислихме и за този вариант — каза Кърт, като си спомни разговора с капитана, щом стана ясно, че търсенето ще е безуспешно. — Или пък може да са имали достатъчно гориво на борда, за да се доберат до брега. Един-два бидона с гориво биха обяснили експлозията.

— Но не и какво са правили на онзи кораб — отбеляза Пит.

— Има ли заложници?

— Вероятно — отвърна Кърт. — Но ние спасихме жената на капитана. Бяха я оставили нарочно, за да ни задържат. Тя каза, че на кораба не е имало специални пътници и ако са възнамерявали да отвлекат някого за откуп, тя би била идеалният кандидат.

На екрана Пит извърна поглед. Потърка брадичката си за секунда и се обърна отново към екрана.

— Някакви предположения? — попита той.

Кърт изложи теорията си:

— Когато бях по-млад, с баща ми участвахме в много спасителни операции — започна той. — Кораби потъват по най-различни причини, но хората ги потопяват нарочно само по две: за застраховка или за да скрият нещо, което се намира на борда. Навремето намерихме един тип, прострелян в главата, но все още закопчан за креслото в яхтата си. Оказа се, че партньорът му го е застрелял и е потопил яхтата, за да прикрие престъплението си. Не беше предположил обаче, че застрахователната компания ще реши да я извади, за да изкара някакви пари от нея.

Пит кимна.

— Мислиш ли, че и сега става въпрос за нещо подобно?

— Избиха екипажа и потопиха кораба — започна Кърт. — Някой се опитва да накара някого да замълчи.

Пит се усмихна.

— Ето затова получаваш големите пари, Кърт.

— Нима получавам големи пари? — засмя се Кърт. — Не ми се мисли тогава колко плащаш на останалите.

— Това е скандално! — възмути се Пит. — Трябва да знаеш, че получаваш доста повече от това, което адмиралът ми плащаше, когато започнах.

Кърт се засмя. Пит му беше казал веднъж, че първата му месечна заплата в НАМПД не стигнала за лечението на счупената му ръка, въпреки че рискувал живота си поне пет-шест пъти за един месец. Но пък и двамата не вършеха това за пари.

Кърт продължи:

— Кристи Нордгрюн, жената, която оцеля, каза, че не знае какво се е случило, но лампите примигнали и гръмнали, главата й забучала, тя изгубила равновесие и изпаднала в безсъзнание. Смята, че са минали поне осем часа, преди да се свести.

Все още изглежда дезориентирана и не може да ходи, без някой да я подкрепя.

— Какво ли означава това? — попита Пит.

— Нямам представа — отвърна Кърт. — Може би са използвали някакъв невроагент или упойващ газ. Но това също ме навежда на мисълта, че не става дума за пиратски набег.

Пит кимна и попита:

— Какво мислиш да правиш?

— Да ида долу — каза Кърт — и да видя какво се опитват да скрият от нас.

Пит погледна към картата на стената. Старомодна карта, на която бе отбелязано местоположението на „Арго“.

— Ако съм отбелязал правилно местоположението ви, до дъното има поне четири хиляди и осемстотин метра. Имаш ли дистанционно управляема подводница?

— Не — отговори Кърт. — Нямам нищо, което може да стигне на такава дълбочина. Но „Баракуда“ на Джо е на Санта Мария. Може да я модифицира и да се върнем тук след няколко дни, най-много след седмица.

Пит кимна сякаш обмисляше предложението, но Кърт усещаше, че показва по-скоро уважение към готовността му да действа, но не възнамерява да даде разрешение за подобна екскурзия.

— Заслужи си малко почивка — започна Пит. — Иди на Азорските острови. Обади ми се от там. Междувременно аз ще помисля по въпроса.

Кърт познаваше много добре този тон. Пит не беше от хората, които отхвърлят която и да е възможност, но вероятно щеше да намери собствено решение много преди Кърт да му се обади.

— Ще ида — отвърна Остин.

Екранът изгасна и логото на НАМПД замени лицето на Пит.

В сърцето си Кърт знаеше, че в този инцидент има нещо повече от очевидното, но въпросът беше — колко повече.

Дали „пиратите“ просто се опитваха да заличат следите си. Може би са взели пари в брой или други ценности. Може би са убили неколцина от екипажа при абордажа и после са решили да прикрият случилото си, като застрелят и останалите и потопят кораба. Но дори този сценарий оставяше твърде много въпроси без отговор.

Защо са подпалили кораба? Димът ги издаде. Много по-лесно бе да наводнят и да потопят кораба без никакви експлозии.

Ами самите пирати? В днешни дни пирати има по целия свят, предимно хора от бедни крайбрежни държави, които виждаха как съкровищата на света минават покрай тях в огромни кораби и решаваха да вземат своя дял. Но мъжете, които Кърт видя на „Кинджара Мару“ не приличаха на пирати.

Приличаха повече на наемници.

Той погледна сгъваемия нож, който лежеше на масата до него — уникално на вид смъртоносно оръжие. Спомни си как бе забит в седалката. Приличаше на подигравка, на визитна картичка и на шамар в лицето едновременно.

Кърт си помисли за арогантността в думите и в гласа на мъжа. Това не беше глас на отчаян от бедността африкански пират. И най-странното — Кърт имаше чувството, че вече го е чувал някъде.