Клайв Къслър, Греъм Браун
Портата на дявола (55)

54.

Насочил беретата пред себе си, Кърт Остин се промъкваше по тесния коридор, който след дванайсет метра свършваше със стълбища. Едното водеше нагоре, другото — надолу.

Като погледна над перилата, видя докъде се простират и в двете посоки, беше доста път. Вероятно чак до върха на жилищния отсек и може би дори до покрива, където бяха антените и радарите. Цели десет нива нагоре.

А надолу…

Може би до самото дъно на корпуса. Предположи, че Андрас и Катерина са тръгнали нагоре. Въпреки голямото си желание да открие Андрас, той погледна надолу.

Каквото и да представляваше „Оникс“, Кърт нямаше да открие истината в каютите на кораба или на мостика. Тайната на кораба лежеше долу, където бяха резервоарите с гориво, помпите и всички машинарии.

След две нива той откри неизползвано помпено помещение. Промъкна се вътре.

Танкери с размерите на „Оникс“ имаха огромни помпени помещения; кораб, който можеше да превозва милиона барела петрол, трябваше да може да ги натовари и разтовари бързо. Кърт бе прекарал известно време на танкери, чиито помпени помещения бяха големи колкото машинните им отделения. Тук не беше по-различно, само дето…

Той се приближи до главните тръби. По тях имаше слой скреж, който се бе разпрострял и по стената. Кърт почука по едната тръба с пръсти. Беше много студена.

Със сигурност не изпомпваха петрол.

Откри контролни пултове и компютърен екран. На него пишеше:

„Управлявана от мостика система

Прекъсване да/не

Парола:“

Каквото и да ставаше тук, то се контролираше отгоре. Той не смееше да се намеси. Вероятно нямаше и да може, дори да опита, защото на мостика щяха да разберат за присъствието му.

Тръгна обратно към вратата и залепи ухо върху студения метал. Чу само жуженето на двигател и генератори. Отвори я.

Тръгна обратно към стълбището и заслиза още надолу. Реши да прескочи няколко нива и да стигне буквално до дъното на нещата.

Мина още две нива. Внезапно чу някакво подрънкване, което го спря насред крачка.

Погледна бързо над перилата и видя ръка на две нива отдолу, плъзгаше се по тях и се изкачваше. Чу гласове и бавни стъпки.

— … доколкото знам, той иска да развием пълна мощност и да я поддържаме — каза мъжки глас.

— Но дори няма друг кораб наблизо — отвърна втори глас.

— Ако питаш мен — каза първият, — става нещо. Никога не сме били на пълна мощност досега.

Кърт искаше да чуе още, но не можеше да чака тук. Тръгна към най-близката площадка и влезе през вратата, като я затвори бързо и тихо след себе си.

На тази палуба шумът беше по-силен и Кърт установи, че е точно над машинното отделение. Притисна се до стената, като не изпускаше от поглед вратата вдясно от него, както и коридора вляво.

Стъпките продължиха към това ниво. Той чуваше, че мъжете още разговарят, но не можеше да различи думите. Почувства облекчение, когато стъпките завиха и продължиха нагоре.

Тогава внезапно вратата се отвори и остана така.

— Не казвай на никого — каза мъжът. Държеше вратата и явно говореше на другия, който бе продължил нагоре, — но съм готов да се махна от този кораб още на първото пристанище.

Мъжът на стълбите се засмя.

— Поне докато не ти свършат парите, нали?

Кърт се бе втренчил във вратата.

Мъжът стоеше на прага, с ръка на дръжката и с гръб към него, като продължаваше да говори с другия на стълбите. Кърт искаше той да се върне назад или да влезе в коридора. Само да не стои на прага.

Като се смееше на шегата на приятеля си, мъжът се обърна, пристъпи в коридора и се озова точно пред дулото на заглушителя на беретата на Кърт.

— Дори не мигай! — прошепна Кърт и му махна да се приближи.

Мъжът беше бял, слаб, явно от Средиземноморието. Косата му бе къса и къдрава, лицето загоряло и осеяно с бръчки от слънцето, но надали имаше повече от трийсет и пет години.

Мъжът изпълни заповедта и затвори вратата зад гърба си.

— Кой си ти? — попита той.

— Гремлин — отвърна Кърт. — Не си ли виждал гремлини?

— Какъв гремлин?

— Ами такъв, промъкваме се наоколо и прецакваме нещата. Определено създаваме неприятности.

Мъжът преглътна нервно.

— Ще ме убиеш ли?

— Не, стига да не ме принудиш — отвърна Кърт. — Хайде! — Кимна надолу по коридора. — Нека си намерим спокойно местенце.

Мъжът мина пред него и тръгна бавно. Не правеше резки движения, но Кърт знаеше, че това ще се промени скоро. В края на коридора имаше друга врата.

— Отвори я! — нареди Кърт.

Мъжът изпълни нареждането и влезе вътре. Кърт го последва и спря. Стоеше в огромно помещение, таванът бе висок поне дванайсет метра.

От паропроводите се излъчваше жега и Кърт усети как влагата се пропива в тялото му. Странно хармонично жужене се носеше от няколко генератора, които вибрираха в ниска октава. Големи бели тръби минаваха в една посока, пресечени от сини, които съдържаха електрически кабели. Сините тръби продължаваха по едно мостче, което се извиваше нагоре и около бледозелена цилиндрична структура на три нива, издигаща се в центъра на помещението.

Кърт тръгна натам, като буташе мъжа пред себе си. От едната страна на огромния зелен цилиндър имаше надпис — цифра и дума на руски: „Акула“, която потвърди страховете му.

— Това ли е реакторът? — попита той.

Мъжът кимна.

Сякаш за да потвърдят факта, надписи на английски, френски и испански носеха международния триъгълен символ за радиоактивност.

Кърт надзърна покрай огромната структура и видя още една такава, на шейсетина метра от първата.

— Липсващият „Тайфун“ — прошепна той на себе си.

Всички доказателства сочеха, че някой е купил подводницата и я е накарал да изчезне. Сега излизаше, че Кърт е прав в подозренията си, макар да не знаеше каква е целта. Подводницата наистина бе изчезнала и Андрас, или който и да бе неговият съучастник, бяха новите й собственици, но очевидно се интересуваха по-скоро от реакторите, а не от корпуса.

Защо, зачуди се Кърт. Какво, за бога, ще прави един петролен танкер, който развива само седем възела, с два ядрени реактора? Беше усетил дим от дизелово гориво, което означаваше, че не използват реакторите за задвижване, тогава за какво?

— За какво са ви? — попита той.

— Не знам — отвърна мъжът.

Кърт го удари по лицето с цевта и насочи пистолета към окото му.

— Не ме лъжи!

— За ускорителя — призна мъжът.

— За ускорител на частици? Тук на кораба?

Мъжът мълчеше.

— Казвай! — настоя Кърт, като свали предпазителя на беретата. — Чух да говориш с приятеля си, че някой искал пълна мощност. Затова дойде на това ниво. Но като гледам как си облечен, сигурно си инженер, а не матрос. Знаеш какво става тук. Или ще ми кажеш, или ще отнесеш тайната в гроба.

Мъжът се взираше в пистолета. Облиза устните си и заговори:

— Използват реакторите, за да захранват ускорителя. Енергията се провежда до предната част на кораба. Може да порази кораб.

— Може да направи много повече — каза Кърт. — Видях тела на мъже, които са се сварили живи, а мозъците им са се изпържили от вашата малка играчка.

— Аз само поддържам реакторите — оправда се мъжът.

— Голямо извинение. Накъде се беше запътил?

— Към контролната зала.

— Заведи ме там! — нареди Кърт.

Мъжът погледна към пистолета в ръката на Кърт и кимна. Тръгна по мостчето и започна да се изкачва. Кърт го последва.