Клайв Къслър, Греъм Браун
Портата на дявола (30)

29.

Ню Йорк, 24 юни

Булевардите на Манхатън кипяха от задръствания и енергия в топлата лятна нощ. Хората бяха навън — в тълпите, в колите, в таксита и дори във файтони, поели на романтични обиколки из Сентръл Парк. От залеза бяха изминали двайсетина минути и градът, който никога не спи, оживяваше все повече.

Дърк Пит пътуваше с такси към петзвезден ресторант. Докато минаваха по Парк Авеню, отраженията на оранжевите улични лампи методично пробягваха по жълтия капак на колата. Една след друга, те се нижеха в плавен и бавен поток, като спокоен пулс. Дърк си представи пулса на Пол Траут, молеше се да е силен, мислеше и за Гамей, как стои до него и се опитва да събуди съпруга си със силата на волята си.

Отиваше на среща с Такагава. Като се имаше предвид, че бяха отказали достъп на хората му в офиса на компанията, Дърк бе решил да потърси стария си познат на друго място. Беше се сдобил с информация къде ще вечеря Такагава тази вечер и реши да го изненада на неутрален терен.

Ресторантът се наричаше „Мияко“, познат на местните знаменитости и прочути спортисти, които водеха тук гаджетата си — супер модели късно през нощта. „Мияко“ предлагаше традиционна японска кухня в ултрамодерна, луксозна среда. Лееха се мартинита за по двайсет долара и малки чашки саке, а менюто беше пълно с традиционни деликатеси като отровна риба-балон, вътрешности на морска краставица и уни — иначе известно като морски таралеж.

Харуто Такагава трябваше да вечеря тук със сина си Рен, с няколко висши мениджъри от „Шокара Шипинг“ и поне двама управители на хедж фондове, които искаха да инвестират в последната търговска спекулация на Шокара.

Дърк знаеше, че ще са в частната зала в дъното, но не очакваше да го поканят да се присъедини към тях. За всеки случай обаче беше взел нещо, което да напомни на Такагава за дълга му.

Таксито спря до тротоара пред „Мияко“ и Дърк слезе. Плати на шофьора, като остави щедър бакшиш, и влезе във фоайето на ресторанта, оглеждайки залата. Висока стена, по която се стичаше вода, разделяше главното помещение от частните зали в дъното. Дърк уверено тръгна натам, но един официален на вид мъж се изпречи пред него, като го оглеждаше подозрително.

— Извинете — каза мъжът. — Но настаняваме само гости с резервации. И трябва да сте с подходящо облекло.

Дърк носеше черни панталони с остри като бръсначи ръбове, вечерно сако за осемстотин долара и риза за двеста долара, отворена на яката.

— Трябва да сте с вратовръзка, за да вечеряте тук — обясни мъжът.

— Не съм дошъл да вечерям — отвърна Дърк, мина покрай него и прекоси залата.

В град, пълен с политици, брокери и знаменитости, Дърк Пит не беше известна фигура, но пък се движеше с увереност.

Поне десетина достопочтени люде прекъснаха разговорите си, за да го погледнат, докато минаваше покрай тях. Ако ги бяха попитали, щяха да кажат, че около този човек има аура, която е привлякла вниманието им, някаква целеустременост в походката, която издава увереност, решимост и убеждение, но без арогантност или самонадеяност. Или пък не биха казали нищо. Те го гледаха как върви, докато изчезна зад стената, по която се стичаше вода.

Дърк Пит влезе в частната зала и разговорът вътре замря. Появата му беше внезапна и неочаквана. Беше изненадал всички, както и се надяваше.

Един по един мъжете в залата вдигнаха очи към него, а Такагава го направи последен. Той седеше в другия край на масата и изражението му беше такова, сякаш беше видял самата Смърт.

Другите присъстващи бяха като вкаменени, но по-скоро от гняв.

Един от мениджърите на хедж фондове се изправи, костюмът му за пет хиляди долара накара Дърк да изглежда като бродяга.

— Който и да сте вие, не ви е тук мястото! — каза мъжът и тръгна към Дърк, като протегна ръка, сякаш да го подтикне да напусне стаята.

Дърк дори не го погледна, а почти изръмжа:

— Докоснеш ли ме, вече няма да можеш да си броиш парите с тази ръка!

Мениджърът изглеждаше като зашлевен в лицето, но отстъпи назад и не каза нищо.

След това стана синът на Такагава — Рен.

— Ще извикам охраната — обърна се той към баща си.

Такагава не реагира, само се взираше като омагьосан в Дърк. Дърк реши, че е време да го изкара от транса.

Той хвърли към японеца нещо метално, дълго двайсетина сантиметра. Предметът издрънча на масата и някои от другите мъже се отдръпнаха назад, сякаш той щеше да оживее и да ги нападне.

Спря точно пред Такагава.

Изпълнителният директор на „Шокара“ посегна и взе металния предмет. Беше табелка за име, извита и изкривена, почерняла от сажди. На нея пишеше „Минору“. По-малки числа отдолу показваха тонажа.

Синът говореше по телефона:

— Охрана, Рен се обажда, искам да…

Такагава сложи ръка на рамото на сина си, като го спря насред изречението.

— Остави телефона, сине!

— Но този мъж може да е опасен каза Рен. — Виж как се отнася с теб.

— Не — каза уморено Такагава. — Аз се отнесох зле с него. Той е прав да дойде тук. Аз съм просто засрамен, като буболечка, скрита под камък.

От телефона на Рен се чу глас:

— Рен, тук е охраната. Имате ли нужда от нас? Отвън сме.

Рен погледна баща си, който пак се вгледа в металната табелка.

— Ако не беше този човек — каза Такагава, — щях да умра в пламъците преди трийсет години, когато корабът ми потъна. Никога нямаше да видя лицето ти. Майка ти те роди, докато аз бях в морето, и още нямах твои снимки.

Такагава оглеждаше почернялата табелка. Беше я дал на Дърк в знак на благодарност, задето беше спасил и него, и още хора от екипажа му. Погледна към дясната си ръка — изпод ръкава се виждаше изгорена и почерняла кожа, която, както Дърк знаеше, стигаше чак до лакътя.

— Всичко наред ли е? — чу се от телефона.

Рен вдигна апарата към устата си.

— Да, фалшива тревога.

Затвори и се вгледа за миг в Пит. Пое си дъх и се поклони учтиво.

— Моите извинения!

— Син, който защитава баща си, няма за какво да се извинява — отвърна Дърк.

Рен Такагава се изправи и дръпна стола си, като предложи на Дърк мястото до баща си.

— Аригато — каза Дърк и седна.

Мениджърите на хедж фондове и другите присъстващи все още изглеждаха объркани.

— Това е крайно необичайно — каза един от тях.

— Моля, оставете ни — обърна се към тях Такагава. — Трябва да обсъдим нещо много по-важно от бизнеса.

— Виж, Харуто — започна единият, — не знам за какво става въпрос, но…

Погледът на Такагава го накара да замълчи, после един по един всички станаха и напуснаха помещението, като някои мърмореха под нос.

— Аз ще говоря с тях — каза Рен и ги последва навън.

Двамата стари познати останаха сами.

— Съжалявам, че се наложи да го направя по този начин — каза Дърк.

— Няма за какво да съжаляваш — отвърна Такагава.

— Знаеш какво искам.

Такагава кимна.

— Тогава защо просто не го дадеш на хората ми?

За пръв път съсухреният старец погледна Дърк в очите.

— Те дойдоха да искат манифеста. Можех да им го дам, но не го направих, защото щеше да те подведе. А аз не искам да те лъжа.

— За това не си им дал нищо — каза Дърк.

Такагава кимна.

— Струва ми се, че има известно достойнство в това да не искаш да заблудиш. Ако не кажа нищо, няма да излъжа. Поне ти ще разбереш, че има нещо нередно. Но да ти кажа лъжа след онова, което направи за мен. Не мога да направя такова нещо и после да те погледна в очите.

— А защо просто не ми кажеш истината? — попита Дърк.

— Позицията ми в „Шокара“ не е абсолютна — отвърна Такагава. — Винаги има дворцови интриги, с които трябва да се справям. Ако ти кажа истината, ще засегна други хора. Вероятно дори ще поставя в риск „Шокара“. Или пък ще предизвикам санкции от страна на твоето правителство.

Пит го гледаше, без да мигне. Имаше нужда от отговори. В този момент цената, която щеше да плати „Шокара Шипинг“ не го интересуваше.

— Харуто, трима от хората ми пострадаха, докато се опитваха да предотвратят ограбването на кораба ти. Още двама бяха нападнати, докато го проучваха. Единият сега е в кома, а жена му се моли да се върне при нея. Така че прости ми, ако съм груб, но не ми пука какви проблеми може да ти донесе това. Ако си човекът, за когото те мисля, ще разбереш, че е време да говориш.

Такагава се вгледа в изкривената метална табелка, после — в очите на Дърк. Взира се в тях дълго, преди да заговори.

— Вероятно ме спасяваш за втори път — прошепна той.

Посегна към куфарчето до краката си, сложи го на масата и го отвори. Извади една папка, подаде я на Дърк и каза:

— Това е информацията, която търсиш.

— И какво ще намеря тук? — попита Дърк.

— Истината.

— Която е?

— Товарът на „Кинджара Мару“ трябваше да бъде откаран в Хонконг. Предимно стандартни търговски материали, но сред тях имаше и нещо неотбелязано в манифеста — триста тона покрит с титан ИБМО.

— А какво е ИБМО? — попита Пит.

— Итриево-бариев меден оксид — обясни Такагава. — Това е сложно кристално съединение, което действа като високотемпературен свръхпроводник. Най-новата и най-развита версия за момента, която може да бъде покрита с титанов или железен пептид: Ти-версия. Засега това е най-силният свръхпроводник.

— Най-силният? — попита Пит. — Какво имаш предвид?

— Не бих могъл да го обясня — отвърна Такагава. — Аз съм само един стар морски капитан, но ти сигурно имаш хора, които ще разберат. Информацията, която имам, е в тази папка.

Пит щеше да предаде информацията на Хирам Яйгър още щом се върне в офиса.

— А защо се страхуваше да им кажеш това? — попита Пит.

— Защото не е естествено съединение — каза Такагава. — Създадено е в лаборатория. Ти-версията е патентована от американска корпорация и което е по-важното — вписана е като секретна технология. Трансферът й към други държави, включително и Китай, е незаконен. Като го е допуснала на свой кораб, „Шокара“ нарушава закона.

Пит вече започваше да разбира. При икономическото напрежение, което съществуваше между САЩ и Китай, и твърденията, обикновено основателни, че китайското правителство и неговите корпорации предпочитат шпионажа и кражбата пред откритото проучване, то нито китайското, нито американското правителство щяха да се радват да чуят, че това съединение е било транспортирано към Хонконг. Но тъй като и двете държави се нуждаеха една от друга, най-вероятно кандидатът за наказание щеше да е превозвачът — „Шокара“.

— И защо се замесихте в подобно нещо? — попита Пит. — Тази страна винаги е била изключително добра към вас.

— Не бях в течение, докато „Кинджара Мару“ не потъна — каза Такагава.

Дърк вярваше в това. Той усещаше как безчестието тежи на Такагава.

— Сигурен съм, че корабът е нападнат, за да бъде откраднато нещо — каза Пит. — А това съединение изглежда доста вероятна цел.

— То струва повече от теглото си в злато — каза Такагава.

— Знаеш ли нещо за хората, които са нападнали кораба ви? Някакви слухове поне?

Такагава поклати глава. Трябваше да има нещо.

— Къде сте натоварили съединението?

— Във Фрийтаун — отговори Такагава. — Сиера Леоне.

Дърк бе ходил във Фрийтаун преди десет години, когато НАМПД трябваше да консултира проект за допълнително издълбаване на навигационния канал. Въпреки че страната все още едва креташе, Фрийтаун беше едно от най-оживените пристанища на Западна Африка по онова време. Беше чул, че нещата са се подобрили в известна степен под автократичното управление на президента Джема Гаранд, но страната все още не беше център на високи технологии.

— Не може ли да идва от друго място? Сигурен ли си, че са го натоварили именно там? — попита той.

Такагава кимна.

— Сиера Леоне има мини и минерални залежи, но, както казах, ИБМО не идва от земята.

— Значи Фрийтаун е бил само трансферен пункт — каза Пит.

— Така излиза. Просто вратичка. Откарваш го до страна, в която е законно транспортирането на материала, и те го изпращат на трета страна, без да нарушават собствените си закони. А после третата страна го препраща до Русия или Китай, или Пакистан.

— Имаш ли представа кой е купувачът? — попита Дърк.

— Те ще отрекат, но всичко е тук — каза Такагава. — Разбира се, това сега няма значение. Не са получили онова, за което са платили.

Дърк мислеше усилено.

— А нещо за продавача?

Такагава поклати глава.

— Не ми е известен.

Картинката, която се оформяше, никак не се нравеше на Дърк.

— Направи ми една услуга — каза той уважително.

— Не мога да ти кажа нищо повече.

Пит се вгледа в него.

— Много хора от екипажа ти умряха в пламъците, Харуто.

Такагава затвори очи, сякаш изпита болка. Лявата му ръка мина несъзнателно по дясната китка и по белега.

— Ще ги преследваш ли? — попита той.

— Това мисля да направя.

— Тогава ще ти дам всичко, което мога да открия.

Пит стана и сведе глава в лек поклон.

— Благодаря ти, обещавам да разнищя това!

Такагава кимна, но като че ли не можеше да го погледне. Накрая Пит се обърна да си върви.

— Чудя се — обади се Такагава — дали все още имаш онези прекрасни коли? Вече и аз ги колекционирам.

Пит спря и се обърна.

— Да, още ги имам… дори са повече.

— А коя караш тази вечер? — попита Такагава, като се усмихна леко, без съмнение си спомняше как с Пит бяха обсъждали колите, за да запазят спокойствие, докато се опитваха да избягат от адския огън преди трийсет години.

Пит поклати глава.

— Дойдох с такси.

Такагава изглеждаше разочарован.

— Жалко!

— Но онзи ден изкарах моя спортен дюзенберг за едно кръгче.

Лицето на Такагава засия, сякаш мисълта как Пит кара луксозния автомобил някак стопли сърцето му.

— В петък — каза Такагава.

Дърк кимна.

— Да, беше хубав ден за шофиране.