Клайв Къслър, Греъм Браун
Портата на дявола (56)

55.

В горния си край мостчето извиваше встрани от реактора. Там имаше малък закрит участък със стоманени стени и стъклени прозорци, от които се виждаше цялата инсталация.

Инженерът стисна дръжката и отвори вратата. Кърт го избута вътре и се промъкна след него.

Вътре имаше двама облечени в бяло мъже, които гледаха екрана на монитор. Единият носеше гащеризон и приличаше на инженер, другият сигурно беше техник, ако се съдеше по дрехите му.

Кърт нареди и тримата до отсрещната стена. Сега въпросът бе какво да прави.

Изви се към екрана, който гледаха мъжете. На него имаше страничен изглед на кораба.

— Това схема ли е? — попита той. Единият от техниците кимна:

— Мрежата на захранването.

Кърт разгледа схемата по-отблизо. Имаше цветни икони с различен текст до тях. До един жълт участък пишеше „Основна електрическа“. Той предположи, че това е стандартната електрическа система на кораба. Синя икона бе обозначена като „Високо напрежение“. Нейните линии минаваха към дъното на кораба, после описваха обръч, издигаха се към носа и се връщаха до секция в средата на кораба. Ако се съдеше по снимките, които бяха видели с Джо, той предположи, че издигащите се секции съвпадат със странните издатини, които Джо бе забелязал близо до котвите и странната част в центъра на кораба.

— Това ли е схемата на ускорителя? — попита той. Мъжете кимнаха в перфектен синхрон.

— Обикаля целия кораб и стига близо до носа — каза инженерът.

— Разбира се — промърмори Кърт. Не можеше да повярва как не се е сетил по-рано.

„Оникс“ е бил в Сиера Леоне, когато и Андрас бе забелязан там, и Кърт знаеше, че по това време итриево-бариевият меден оксид е бил натоварен на „Кинджара Мару“, но така и не бе успял да се сети, че оръжието, изпържило кораба, се намира именно на „Оникс“.

Сега това му изглеждаше очевидно, но нещо го смущаваше. Къде е бил „Оникс“ сутринта, когато „Арго“ бе забелязал товарния кораб? Бяха претърсили доста добре региона след бягството на Андрас и мнимата му смърт. Не бяха видели нищо, нито бяха засекли нещо на радара.

Това означаваше, че все пак разполагат с подводница.

Кърт предположи, че Андрас и хората му са скочили от моторницата точно преди експлозията. Предположи и че са плували до малка подводница, вероятно на шест-седем метра под повърхността, и са влезли през някакъв люк.

Междувременно той и останалите на „Арго“ бяха заблудени от експлозията.

Но ако „Тайфунът“ лежеше някъде изкормен, какво използваха тези типове?

— Имате ли подводница? — попита той.

Техникът кимна.

— Тук има три.

— А има ли достатъчно голяма, за да пренася товар?

— Автобусът — каза инженерът. — Дълга е трийсет и три метра, с много празно пространство.

Стига да не е напълнена с итриево-бариев меден оксид, помисли си Кърт.

Ако беше прав, „Оникс“ бе изпържил „Кинджара Мару“ и бе продължил по пътя си. Андрас сигурно беше свалил итриево-бариевия меден оксид от кораба през нощта, беше го натоварил на автобуса и бе изпратил подводницата към „Оникс“, някъде далеч отвъд хоризонта. Но не бе успял да потопи кораба достатъчно бързо и това бе позволило на Кърт да забележи дима на сутринта.

Все пак оставаше още един важен въпрос. „Оникс“ ли беше корабът убиец и защо Андрас искаше реакторите да работят на пълна мощност? Ако Кърт бе чул правилно, наблизо нямаше кораб за изпържване.

Той почука по екрана, за да увеличи изображението. Погледът му попадна на огромно скупчване на линии, указващи високо напрежение, в самия център на кораба, където трябваше да се намират резервоарите, ако „Оникс“ беше истински петролен танкер.

— Какво е това? — попита той, като посочи централната секция на кораба. — Каква е тази плетеница тук?

Мъжете се поколебаха.

— Хайде! — сопна се той и вдигна пистолета. — Нямам цял ден!

— Това е Опорната точка — каза инженерът накрая.

— И какво прави тя?

Инженерът посегна и почука по екрана, като увеличи тази област. Кърт се вгледа по-внимателно в изображението и това го направи уязвим. Осъзна го твърде късно.

Инженерът се хвърли към него и го сграбчи с две ръце за ръката, която стискаше оръжието. Кърт се освободи, заби лакът в корема на мъжа и го удари в лицето. Друг от мъжете беше сграбчил някакъв гаечен ключ от пода и замахна към главата на Кърт, който едва успя да избегне удара.

Той натисна бързо два пъти спусъка на беретата, която изплю куршумите си право в гърдите на мъжа. Гърмежи не се чуха заради заглушителя. Мъжът падна по гръб и се сви на пода, а ключът изтрещя силно.

Кърт извъртя пистолета надясно, но беше твърде късно. Техникът бе натиснал някакъв алармен бутон. В миг зави аларма и замигаха светлини.

Кърт заби пистолета в лицето на мъжа, но размисли. Доколкото знаеше, той беше единственият човек на кораба, който бе в състояние да изключи реактора.

Нямаше много време, затова удари мъжа в слънчевия сплит и той се свлече. После Кърт се обърна, излезе от кабината и хукна по мостчето. Стъпките му отекваха по метала достатъчно силно, за да бъдат чути въпреки жуженето на генераторите, но нямаше време да се промъква тихо.

Когато стигна до средата на стълбата, прозвуча изстрел.

Видя как куршумът рикошира, после забеляза група мъже до вратата, през която бе влязъл в помещението. Отвърна на стрелбата и ги принуди да търсят прикритие. Скочи през перилата и се затича. Подмина реакторите и се отправи към вътрешността на кораба.

Стигна до някаква врата, сграбчи дръжката и я отвори със замах. За негова изненада го лъхна студен въздух.

Озова се под огромна дантела от преплетени лостове, които се извиваха така, че му напомняха на купчина градински столове или на огромна катерушка, която още не е сглобена.

По всеки от лостовете имаше стотици сиви блокчета. Проводници на високо напрежение и мрежа от покрити със скреж тръби и маркучи минаваха между блокчетата.

Цялото отделение беше с размерите на малък стадион, бе на десет нива и с дължина сто и двайсет метра, простираше се от единия до другия край на кораба. Докато тичаше по металния под, Кърт забеляза огромни хидравлични бутала, свързани с една извита част от конструкцията.

Предположи, че това е Опорната точка. Каквото и да представлява тя.

Инсталацията изглеждаше така, сякаш може да бъде отворена и разпъната като огромно ветрило. Диаграмата на стената, предупреждаваща екипажа да не доближава структурата, като че ли показваше същото. Той бе предполагал, че ускорителят на частици, който минава през корпуса и излиза близо до предната част, е оръжието на кораба. Тогава за какво беше това чудо тук?

Каквото и да беше, явно според инженерите бе по-важно от ускорителя, и това го разтревожи.

Преди да успее да научи повече, той чу стъпки и отварянето на врата далеч в огромното помещение. Осъзна, че е обграден. Погледна нагоре. На девет метра над него се виждаше метален мост.

Кърт внимателно се покатери по хидравличния актуатор^[1] и се издърпа върху инсталацията. Беше като да се катериш по най-голямата в света шведска стена. Почти бе стигнал до мостчето, когато докосна една от охлаждащите тръби. Отдръпна ръката си светкавично и някак успя да запази равновесие и да не изпсува, въпреки болката. Стисна зъби и погледна ръката си. Кожата се бе надигнала като изгорена, но той знаеше, че е по-скоро замразена.

Погледна към тръбата. Под леда едва прозираше надпис: LN2.

Означението на течния азот. От наученото досега знаеше, че свръхпроводимите магнити трябва да бъдат охладени до изключително ниски температури, за да се активират свойствата им. Предположи, че изолацията на тръбата е с температура от минус петдесет и шест градуса, а течността вътре вероятно бе компресирана и охладена до невероятните сто деветдесет и шест градуса под нулата.

Започна да се изкачва.

Не докосвай тръбите, мърмореше си под нос, сякаш изгорената кожа не бе достатъчно напомняне.

Когато стигна до мостчето, видя мъжете, които го преследваха. Трима приближаваха от едната страна, а още петима — от другата, като се разпръскваха из помещението.

Кърт тръгна по мостчето възможно най-тихо. Замря за секунда и продължи.

Беше много тих, но вибрациите от движението му накараха парче скреж да се откъсне от долната част на мостчето. То падна като ледена висулка и се пръсна на пода с трясъка на строшено стъкло.

— Горе е! — извика някой.

Кърт се затича. Чу изстрел, после — нищо. Ако можеше да погледне назад, щеше да види как водачът на преследвачите сграбчи стрелеца и едва не го удуши, задето беше стрелял в тази зала. Но Кърт не погледна назад. Той тичаше към вратата в другия край на огромното помещение. Изхвърча през нея и я затвори след себе си.

Продължи да тича, като отчаяно търсеше къде да се скрие и начин да изпрати съобщение.

Нещо щеше да се случи, този кораб щеше да предприеме някакви действия, а каквито и да бяха те, светът със сигурност нямаше да ги хареса.