Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Архивите на НАМПД: Приключенията на Кърт Остин (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Devil’s Gate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Клайв Къслър, Греъм Браун. Портата на дявола

Американска. Първо издание

ИК „Pro book“, София, 2013

Редактор: Албена Раленкова

Коректор: Марко Кънчев

ISBN: 978-954-2928-49-2

История

  1. — Добавяне

15.

Москва, Русия, 21 юни

Катерина Луская изкачи стълбите към Министерството на науката на връщане от обяд в един от прекрасните московски паркове. Беше слънчев юнски ден, двайсет и осем градуса на сянка, не беше много влажно и градът бе изключително красив.

Беше трудно да се повярва, че след три месеца ще падне първият сняг, а шест месеца след това ще е двайсет градуса под нулата и ще е доста неприятно и дори опасно да се излиза навън.

„Наслаждавай се на това, което имаш“, каза си тя.

Със стегнато и атлетично тяло, Катерина имаше топла усмивка, но относително семпъл външен вид. Късата й махагонова коса беше подстригана така, че се спускаше по линията на брадичката. Понякога бретонът й падаше върху лицето и скриваше очите й. Тя не беше жена, която би привлякла погледите, когато влезе в стаята, но след като се озовеше там, можеше да стане център на вниманието благодарение на енергията, смеха и духа си — естествени и непритворни.

На трийсет и една, Катерина тъкмо беше завършила доктората си по енергийни системи и сега беше пълноправен член на Научния съвет. Екипът й имаше задачата да намери решение какво да прави Русия при недостиг на петрол и природен газ. Настоящите оценки предвиждаха това да се случи след петдесет до сто години, затова всеки член на екипа знаеше, че тяхната работа не е особено спешна.

Донякъде това беше добре. Никой не ги безпокоеше и не се намесваше. Те бяха една от малкото групи в Научния съвет, на която бе позволено да провежда истинско разследване единствено с научна цел.

Катерина се радваше на това. Тя не създаваше оръжия. Не замърсяваше небето, водите или пък почвите. Не работеше за корпорация, която щеше да използва резултатите от изследванията им, за да спечели милиарди.

Това положение според нея беше добра комбинация от свобода и чистота. И все пак, ако трябваше да бъде честна, често се чувстваше неспокойна. Толкова неспокойна, че в такъв прекрасен ден не изгаряше от желание да се върне на работа.

Безпокойството й се засили в мига, в който влезе в кабинета си.

Чакаха я двама мъже в тъмни костюми. Единият бе облегнат на стената. Имаше широко лице, плосък нос и набола брада. Стоеше като статуя, със стиснати пред тялото длани. Другият — плешив и набит, седеше на бюрото й.

— Седни! — нареди й плешивият.

— Кои сте вие? — попита Катерина. — Какво правите в моя…

— От правителството сме — отвърна сухо плешивият.

А това никога не беше добра новина.

Катерина неохотно седна срещу него, като установи, че е доста странно да седи от тази страна на собственото си бюро.

— Вие сте Катерина Луская — започна плешивият и посочи към плосконосия до стената. — А това е майор Сергей Комаров.

Катерина чакаше, но плешивият не каза името си. Някакъв необясним страх се надигна у нея. Дори и в днешна Русия посещение от правителството можеше да свърши зле.

Макар че не се сещаше за нито една причина, поради която биха могли да се интересуват от нея. Не беше престъпник. Вършеше си работата и си плащаше данъците. Преди години дори бе развявала руското знаме като фигуристка в Зимните олимпийски игри. И макар че не спечели, се представи блестящо, класира се четвърта, макар и с частично разкъсано сухожилие на коляното.

— Какво искате? — попита тя. — Не съм направила нищо нередно?

— Брат ви е бил парашутист — каза плешивият, без да отговори на въпроса й.

— Да — отвърна тя. — Почина преди две години.

— За нещастие — вметна плешивият. — Беше добър войник. Служеше вярно на страната си.

Тя забеляза, че той наистина говори с уважение.

Мъжът се наведе напред, събра пръстите на ръцете си и впи поглед в очите й.

— Знаем, че и вие сте вярна на родината и искаме да направите нещо за страната си — каза тихо, но твърдо той.

Първата част на изречението малко успокои страховете й, но втората ги върна отново.

— Аз съм учен и не съм старша тук. Какво бих могла да направя, освен да си върша работата?

— Нещо, за което вашият произход, спортната ви подготовка и малко слава могат да допринесат.

Плешивият плъзна една папка по бюрото, но Катерина не посегна да я отвори.

— Вие сте леководолаз — каза плешивият. — Гмуркате се всяко лято в Черно море.

Това беше вярно. Беше й хоби.

— Да — потвърди тя.

— Значи ще се справите — заключи той и кимна към папката, — отворете я.

Катерина погледна вътре. Имаше снимки на група острови, няколко кораба и вестникарски статии. Осъзна, че гледа информация за странното откритие на Азорските острови. Вече бяха разговаряли за него в екипа й.

— Искаме да идете там — каза плешивият.

Тя си представи плажовете, слънцето, простите удоволствия на една островна ваканция. Внезапно идеята да работи за правителството не й се стори толкова лоша.

— Искате да изследвам това откритие?

— Да — каза той. — Е, поне трябва да изглежда, че правите това.

Катерина отново застана нащрек.

— А какво ще правя всъщност?

— Вижте последната страница.

Катерина прелисти страниците. На последната страница имаше няколко черно-бели фотографии. Едната беше на възрастен мъж. Самата снимка изглеждаше доста стара, като снимката, която имаше от баба си — леко избледняла, покритието беше лошо и грапаво. На втората снимка имаше два стоманени сандъка. На третата имаше задвижван от пропелер самолет. Тя забеляза отличителната тройна опашка.

— Този мъж е Владимир Тарасов — каза плешивият. — Бил е войник в Червената армия. Бил се е и в Отечествената война, но е предал родината си през 1951 г.

— Какво е направил? — попита тя.

Мъжът на снимката приличаше на беден селянин, който е прекарал твърде много години на полето. На вид беше съвсем безобиден.

— Опитал се е да дезертира, като е взел нещо, което принадлежи на народа. Нещо, което сега по право принадлежи на Русия.

— Какво е то? — попита тя, но по студените им погледи разбра, че май беше по-добре да не пита.

Плешивият сви устни, но за нейна изненада каза:

— Разбира се, знаете историята на Анастасия Николаевна.

— Анастасия ли? Дъщерята на цар Николай.

— Да — отвърна плешивият. — Когато Николай II бил убит заради престъпленията му срещу народа, цялото семейство споделило съдбата му — съпругата му, сина му Алексей и дъщерите му: Олга, Татяна, Мария и Анастасия. Още четирима души загинали с тях.

Катерина имаше чувството, че сънува.

— Вече цял век има хора, които обаче продължават да твърдят, че Анастасия е оцеляла — продължи той.

Катерина знаеше това. Спомни си, че преди години една жена твърдеше, че е Анастасия.

— Да — каза нехайно плешивият. — Някои германки страдат от делюзии или от чиста лудост, но не е само тя, има десетки такива претендентки. Вероятно заради онова, което се е случило по време на екзекуцията.

Думите на плешивия повдигаха въпрос, който Катерина не зададе: Какво се е случило?

Плешивият продължи да обяснява:

— По онова време онези, които изпълнявали заповедта за екзекуция, се страхували, че поддръжниците на Романови ще ги открият. Затова разпространили историята, че царското семейство е преместено на по-сигурно място, за да е далеч от събиращите се тълпи. Били издадени заповеди мъртвите да се погребат на отделни места, за да не може никой да заподозре какво се е случило. Телата на Анастасия и брат й Алексей били отнесени. Техните останки бяха открити наскоро и са идентифицирани по ДНК проби.

— Но какво общо има това с един американски самолет насред океана?

— По време на екзекуциите Романови все още хранели илюзията, че ще могат да откупят свободата си. Вкарали ги в една стая, подредили ги до стената и ги застреляли от упор. Невероятно, но някои от тях оцелели след първата стрелба, дори след втората.

Катерина знаеше и тази част от историята.

— В дрехите им са били пришити бижута, заедно с малки парченца претопено злато — каза тя.

Майор Комаров се наведе напред и добави:

— Много скъпа бронежилетка.

— Да — потвърди плешивият. — Накрая били убити с изстрели в главата и с байонети, но естествено стражите били в шок. Никой не знаел откъде е дошло това съкровище, тъй като смятали, че царското богатство е конфискувано. Търсенето започнало, един слуга, който останал жив, завел войниците до сандъци, пълни със скъпоценности и монети. Но преди да попаднат в ръцете на болшевиките, тези съкровища изчезнали. Трийсет години по-късно един предател, един от тези войници, ги изкопал от скривалището и се опитал да ги отнесе в Америка.

Сега Катерина успя да подреди историята.

— Тарасов.

Плешивецът кимна.

— Американците с радост щели да присвоят това богатство, но не можели да го направят официално, ако не го отнесат в Америка — каза той. — Изпратили един човек на име Хъдсън Уолъс, техен агент на свободна практика, за да го отведе. Самолетът бил негов, Тарасов се качил в Сараево и бил откаран през нощта.

— Какво общо има това с откритието на Азорските острови?

Плешивият се ухили, а кръглото му лице се сбръчка като на хрътка.

— Уолъс не можел да прелети от Сараево до Щатите без зареждане — отвърна той.

— Отишъл е на Азорите — предположи Катерина.

— Докато повечето от нашите агенти гледали тъпо към небето над Париж, Мадрид и Лондон, един от моите предшественици предположил, че Уолъс ще избере не така очевидно място, за да зареди. Някъде, където са по-приятелски настроени и далеч от главните маршрути. Изпратил съобщение на един от нашите агенти в Санта Мария. Големият сребърен самолет на Хъдсън кацнал след няколко часа. Когато Уолъс и Тарасов се опитали да избягат, нашите агенти стреляли и убили Тарасов. За нещастие американецът успял да стигне до самолета и да отлети въпреки бурята.

— За нещастие — промърмори майор Комаров.

— Да, за голямо нещастие — потвърди плешивият.

— Уолъс не успял да стигне до Щатите — продължи той, — до Нюфаундленд или Канада. Той се задържал във въздуха точно девет минути, преди да предаде сигнал за помощ и после да се разбие в Атлантика. Оцелял по чудо. Бил спасен след няколко седмици от португалски моряци и разказал странна история за електромагнитно влияние, всичките му уреди отказали и внезапно загубил мощност. История, в която ние, естествено, не вярваме.

— Мислите, че не е катастрофирал?

Мъжът срещу Катерина се усмихна, без съмнение доволен от любопитството й.

— Четири години мислехме, че лъже — каза той. — Или той, или ЦРУ. САЩ също не търсеха самолета, а и нашето издирване беше безрезултатно. Изглеждаше добра легенда, с която да се прикрие цялата ситуация. Но сега вече не мислим така.

Тя наклони изненадано глава.

— Погледнете към снимката в долната част, госпожице Луская.

Тя се вгледа в страницата. Видя размазано изображение. За миг не успя да разбере какво представлява. И тогава я осени: три метални перки стърчаха от наноси. Бяха свързани с нещо като фюзелаж на самолет.

— Изумително! — възкликна Катерина и вдигна поглед.

— Доста! — отвърна плешивият. — И искаме да идете там. Ще се престорите, че изследвате странния магнетизъм, който онези американци твърдят, че са открили. А когато имате възможност, ще огледате самолета. Ако сандъците са още вътре, трябва да ги разкопаете и да ги отнесете у дома, в Русия.

Странно, но Катерина се почувства поласкана. Родината й се нуждаеше от нея за тази важна мисия. Но защо точно от нея?

— Може ли да ви попитам защо не изпратите професионален агент?

— Вие сте известен член на научната общност — обясни плешивият. — Била сте често отвъд океана, дейностите ви са били законни. Като изпращаме вас, а не агент под прикритие, силно ограничаваме опасността да възникнат подозрения.

— Ами ако откажа да ида? — попита Катерина предпазливо.

Плешивият присви очи и се вгледа в нея. Над рамото си тя почувства присъствието на майор Комаров. Вече нямаше усещането, че може да откаже предложението. И това не бе изненадващо. Държавата рядко приемаше откази.

— Понякога сме малко варвари, госпожице Луская — каза плешивият. — Но в този случай няма нужда. Вие искате да идете. Искате да изпитате сама себе си. Виждам го в очите ви.

Катерина отново погледна снимките. Странна смесица от страх и вълнение се надигна в нея. Чувството беше подобно на приток на адреналин преди състезания, които я плашеха. Беше почти сигурна, че дори да откаже, това няма да има значение.

Плешивият беше прав: тя искаше да иде.