Клайв Къслър, Греъм Браун
Портата на дявола (2)

1.

Женева, Швейцария, 19 януари 2011

Александър Кокрейн крачеше в тишината по една улица в Женева. Минаваше дванайсет през нощта. Снегът се сипеше леко, но безкомпромисно затрупваше заспалия град. Седемте сантиметра снежна покривка, натрупана през деня, бързо се увеличаваха. Добре, че нямаше вятър и нощта беше тиха и спокойна.

Кокрейн свали плетената си шапка, загърна се по-плътно в тежкото си вълнено палто и пъхна ръце дълбоко в джобовете. Швейцария през януари. Снегът се очакваше и почти винаги идваше, но все хващаше Кокрейн неподготвен.

Причината бе, че Кокрейн прекарваше дните си на сто метра под земята — в тунелите и контролната зала на огромния ускорител на частици, наречен Големия адронен колайдър. ГАК беше проект на Европейския съвет за ядрени проучвания, който бе по-познат под съкращението ЦЕРН, от първите букви във френското наименование (Conseil Europeen pour la Recherche Nucleaire).

Температурата в контролната зала на ГАК винаги беше точно 20 градуса по Целзий, осветлението беше постоянно, а помещенията бяха изпълнени с неизменния шум от безкрайното жужене на генератори и пулсираща енергия. Няколко часа долу по нищо не се различаваха от няколко дни, или от няколко седмици. Времето сякаш беше спряло.

Но разбира се, не беше. Кокрейн често се изумяваше колко различен изглежда светът на повърхността. Сутринта беше влязъл в сградата под синьо небе и при сух студ. Сега облаците бяха гъсти, плътни и ниски, озарени отдолу от оранжевото сияние на Женева. Всичко бе покрито със сняг, от който нямаше и помен преди дванайсет часа.

Кокрейн вървеше през бялото поле на път към гарата. Големите клечки в ЦЕРН — физиците и другите учени — използваха служебни коли с шофьори и подгряващи се седалки.

Кокрейн не беше физик, нито пък се занимаваше с теория на частиците или с нещо от рода. Той, разбира се, беше образован човек.

Познаваше добре електромагнитната теория, имаше двайсет години опит в работата с пренос на енергия и беше добре заплатен. Но физиците и другите учени, които се занимаваха с градивните частици на вселената обираха цялата слава в ЦЕРН. За тях Кокрейн беше просто високоплатен механик. Те бяха по-големи от него. Дори машината, по която работеше, беше по-голяма от него. Всъщност тя беше по-голяма от всеки.

Големият адронен колайдър беше най-големият научен инструмент в света. Тунелите му описваха обръч, дълъг двайсет и седем километра, който излизаше извън територията на Швейцария — във Франция. Кокрейн бе помогнал за проектирането и изграждането на свръхпроводимите магнити, които ускоряваха частиците в тунелите. И после, като служител на ЦЕРН, се грижеше за поддръжката им.

Когато беше включен, ГАК поглъщаше огромно количество енергия, по-голямата част от която отиваше за магнитите на Кокрейн. След като бъдеха охладени до 168 градуса под нулата, те можеха да ускорят протоните приблизително до скоростта на светлината. Частиците в ГАК пътуваха толкова бързо, че за секунда обикаляха единайсет пъти въпросните двайсет и седем километра.

Единственият проблем за Кокрейн беше, че дори и един от магнитите да се повреди, цялата машина излизаше от строя за дни, понякога дори за седмици. Преди няколко месеца се беше вбесил, когато един от подизпълнителите инсталира второкачествено електрическо табло, което бързо се повреди. Този случай още не му излизаше от ума. Машина за десет милиарда долара бе аварирала, защото някой бе решил да спести една шепа евро.

Отне му три седмици да поправи щетите, като всеки ден началството му дишаше във врата. Някак си това се оказа негова грешка. Ами да, винаги той беше виновен!

Сега нещата вървяха добре, но физиците и шефовете на ЦЕРН като че ли смятаха магнитите за слабото звено на системата. Затова държаха Кокрейн на къса каишка и той едва ли не живееше в центъра.

Това го вбеси за миг, но после сви рамене. Скоро нямаше да е негов проблем.

Кокрейн продължи през снега към гарата. В известен смисъл снегът беше плюс. Щяха да останат следи, а той искаше тази нощ да има следи.

Излезе на перона и погледна часовника си. Пет минути до следващия влак. Точно навреме. Перонът беше празен. След около пет минути щеше да пътува към новия си живот. Живот, който със сигурност щеше да е много по-добър от сегашния му.

Тогава някой го повика:

— Алекс?

Кокрейн се обърна и се взря надолу по перона. Някакъв мъж се изкачваше по стълбите в другия край и тръгна към него. За миг мъжът мина под халогенните лампи.

— Сигурен бях, че си ти — каза мъжът, щом приближи.

Кокрейн го позна — Филип Ревоар, заместник-шеф на охраната в ГАК.

Гърлото му се сви. Надяваше, че не е станало нещо. Не и тази нощ. Не и тази нощ!

Конкрейн извади телефона си, за да се увери, че не са го търсили. Нямаше съобщения. Нямаше обаждания. Какво правеше тук Ревоар, за бога?

— Филип — поздрави го той възможно най-ведро. — Мислех, че в момента подготвяте сутрешния цикъл.

— Свършихме си работата — отвърна Ревоар. — Нощната смяна ще се погрижи за останалото.

Внезапно Кокрейн стана нервен и започна да се поти въпреки студа. Усещаше, че появата на Ревоар не е просто съвпадение. Дали бяха открили нещо? Дали знаеха за него?

— Влак ли чакаш? — попита той.

— Разбира се — отвърна шефът на охраната. — Кой кара в такова време?

В такова време? Няколко сантиметра сняг в нормален зимен ден в Женева. Всички карат в такова време.

Ревоар се приближи и мислите на Кокрейн запрепускаха. Знаеше само едно — нямаше да позволи шефът на охраната да пътува с него. Не и тук, не и сега.

Помисли дали да не се върне в ГАК. Да каже, например, че е забравил нещо. Погледна си часовника. Нямаше време. Чувстваше се като в капан.

— Ще пътувам с теб — каза Ревоар и извади малко плоско метално шише. — Може да пийнем заедно.

Кокрейн погледна към релсите. Чуваше, че влакът идва. В далечината се виждаше сиянието на светлините му.

— Ами аз… — започна Кокрейн.

Преди да довърши, чу стъпки зад гърба си, още някой се качваше по стълбите. Обърна се и видя двама мъже с разкопчани черни палта.

За секунда Кокрейн реши, че са хора на Филип, мъже от охраната, или дори полицаи, но истината бе изписана красноречиво на лицето на Ревоар. Той ги гледаше с подозрение, опитът в оценката на риска без съмнение му подсказваше това, което Кокрейн вече знаеше — тези мъже носеха неприятности.

Кокрейн се опита да мисли, опита се да намери начин да предотврати онова, което щеше да се случи, но мислите му се движеха съвсем мудно в този студ. Преди да успее да продума, мъжете извадиха оръжия — картечни пистолети. Единият бе насочен към него, а другият към Филип Ревоар.

— Да не си мислиш, че сме ти се доверили? — обърна се единият мъж към Кокрейн.

— Какво става? — обади се Ревоар.

— Млъкни! — нареди другият, като насочи пистолета си към него.

Другият сграбчи Кокрейн за рамото и го придърпа към себе си. Ситуацията излизаше от контрол.

— Идваш с нас! — нареди мъжът. — Искаме да сме сигурни, че ще слезеш на правилната гара.

Вторият мъж се изхили и за миг отклони погледа си към Кокрейн. Ревоар използва това и нападна. Заби коляно в слабините му и двамата се сборичкаха. Кокрейн не знаеше какво да стори, но когато другият се обърна да стреля, той хвана ръката му и я изви нагоре. Пистолетът изгърмя и изстрелът изтрещя в тъмното.

Кокрейн нямаше избор, хвърли се напред, събори по-едрия мъж и се сборичка с него на земята. Удар с опакото на ръка го зашемети. Лакът се заби в ребрата му и той се претърколи настрани.

Докато се надигаше, видя как Ревоар удря с глава другия убиец. След като го обезвреди за известно време, той се втурна към онзи, който току-що беше отхвърлил Кокрейн от себе си. Започнаха да се борят за оръжието, като си разменяха свирепи удари.

Чу се силно бучене, влакът завиваше по линията на триста метра от гарата. Кокрейн вече чуваше скърцането на спирачките.

— Алекс! — извика Ревоар.

Убиецът го беше притиснал към земята и насочваше оръжието си към главата му. Охранителят отблъскваше ръката му с всички сили, но после я придърпа към себе си и явно изненада убиеца. Заби зъби в нея и онзи дръпна ръката си инстинктивно. Пистолетът излетя от хватката му и се приземи в снега до Кокрейн.

— Застреляй го! — извика Ревоар, като държеше мъжа и се опитваше да го обездвижи.

Грохотът на влака бумтеше в ушите на Кокрейн. Сърцето бумтеше в гърдите му, докато вдигаше пистолета от земята.

— Застреляй го! — изкрещя пак Ревоар.

Кокрейн се озърна към линията. Разполагаше само с няколко секунди. Трябваше да избира. Прицели се в убиеца, после свали пистолета и стреля.

Главата на Филип Реноар се люшна назад и струя кръв плисна по покрития със сняг перон.

Ревоар беше мъртъв, а убиецът със сивото палто го задърпа към сенките и го хвърли зад една от пейките точно когато влакът наближи стената от дървета в края на гарата.

Кокрейн напъха оръжието в колана си и го покри с ризата. Гадеше му се.

— Трябваше да дойдете с подкрепление — каза той.

— Нямаше как — отвърна мнимият му нападател. — Нямаме достатъчно хора.

Влакът влизаше в перона сред облаци сняг.

— Трябваше да изглежда като отвличане — надвика Кокрейн бученето.

— И така ще изглежда — отвърна мъжът, замахна с дясната си ръка, удари Кокрейн в слепоочието и щом той се свлече на земята, го ритна в ребрата.

Влакът спря на перона точно когато двамата нападатели вдигнаха Кокрейн и го завлякоха надолу по стълбите.

Кокрейн бе замаян, объркан и дезориентиран, докато го влачеха. Чу няколко изстрела, а после виковете на пътниците, които слизаха от почти празния влак.

Набутаха го на задната седалка на някакъв седан и той се втренчи през прозореца, докато фучаха по улиците през падащия сняг.