Клайв Къслър, Греъм Браун
Портата на дявола (58)

57.

Пол Траут седеше в командното кресло на новата подводница, свит като баскетболист в малка кола. Тази подводница беше по-малка от групъра, но бе проектирана с по-висок профил, поне можеше да се седне в нея. Имаше достатъчно място и Гамей да работи с виртуалния контрол, без да ляга на пода.

Сега тя седеше, с всички кабели по нея, не помръдваше и се взираше през малките илюминатори пред тях. Гледката беше сюрреалистична. Носеха се със 140 възела на три метра над повърхността на водата, увиснали на няколко кабела от един „Сийхоук“ SH-60.

Беше нощ, но пяната по вълните се виждаше, докато прелитаха над тях.

Планът беше да ги пуснат от въздуха възможно най-близо до линията на хоризонта на събитията. Там щяха да се гмурнат към каньона и да поемат нататък, понесли малката си роботизирана бомба.

След двайсет минути щеше да започне първата вълна на въздушната атака. Никой не очакваше тя да протече добре, надяваха се просто ракетите и маневрите на ескадрилите от „Линкълн“ да разсеят силите на Джема Гаранд и да позволят на Пол и Гамей да се приближат незабелязано.

— Една минути до мястото на спускане — чу се гласът на пилота на хеликоптера.

— Прието! — отвърна Пол.

Нямаше какво да правят, малката подводница беше готова за потегляне. Когато пилотът решеше да ги пусне, те щяха да паднат във водата. Пол се надяваше, че няма да е при скорост от сто и петдесет километра в час.

— Донесох някои провизии — каза той на Гамей.

— Какви? — попита тя. — Това да не ти е пикник.

Той посочи зад тях. Имаше водолазна екипировка, прихваната с разтегателни въжета.

— В случай, че се наложи да повторим чудодейното си спасяване. Този път ще го направим по-лежерно.

Тя се усмихна, само колкото да покаже, че оценява жеста. После в очите й се появи подозрение.

— Ти спомняш ли си?

— Като се качих в това нещо, всичко се върна — каза той.

Гамей изглежда се натъжи.

— Жалко…

— Защо?

— Беше ужасно!

— Беше страшно, но оцеляхме. Предпочитам да мисля за това като за един от най-величавите ни моменти.

Надяваше се, че няма да го повторят, но бутилките, маските и плавниците щяха да са от полза, ако се наложи.

— Трийсет секунди до спускането — каза пилотът.

— Добре! Да го направим! — каза тя храбро. — Мнозина ще умрат, ако се провалим.

— Десет секунди — обади се пилотът.

Пол видя как Гамей си поема дълбоко дъх.

Подводницата се залюля напред-назад, когато скоростта на хеликоптера намаля и спря над водата. После внезапно се почувстваха в безтегловност, а след секунда — внезапен тласък и подводницата се стовари във водата. Беше вече подготвена за потапяне и след миг вълните се затвориха над тях.

Пол премести лоста на газта, натисна силно педала и въведе подводницата в курса.

— Ще сме в каньона след пет минути — каза той. — От там вече ще е лесно. Петнайсет минути до края и после поема Рапунцел.

Общо двайсет минути. Не звучеше чак толкова зле, но Пол знаеше, че това ще бъдат най-дългите минути в живота му.