Клайв Къслър, Греъм Браун
Портата на дявола (6)

5.

След миг палубата на товарния кораб се превърна в бойно поле. От всички страни летяха куршуми и гилзи. Андрас сграбчи Кристи и я повлече назад. Пусна един откос, за да се включи в стрелбата, но имаше по-добра идея от това, да си губи времето в стрелба.

Докато се изтегляше, прецени ситуацията — това беше началният удар. Американците бяха връхлетели, бяха свалили петима-шестима от хората му, но сега лежаха на палубата под кръстосан огън, докато корабът гореше и бавно потъваше. Андрас предположи, че правят това, защото очакват подкрепление.

От приближаващия кораб се чу глас през мегафон.

— Хвърлете оръжието и се предайте! — нареди гласът.

Андрас нямаше намерение да прави нито едно от двете. Беше съвсем наясно в каква опасност се намира, но беше човек, който умее да обръща нещата в своя полза.

Посегна към един от товарните кранове. Сграбчи куката, която висеше от него, и я провря под телта, с която беше увил ръцете на Кристи.

Натисна превключвателя и хидравличната помпа заработи. След това отпуши устата на Кристи, а когато тя го погледна изненадано, той й каза с ехидна усмивка:

— Ще искаш да покрещиш, повярвай ми!

Натисна ръчката и кранът оживя. Куката издигна Кристи и тя се залюля над бойното поле, пред очите на всички.

Кърт Остин бе приклекнал зад стоманения капак на един от люковете. Идеята му да се приближат до носа на кораба и буквално да се качат на него с лодката, беше доста хитър ход. При толкова много дим и „Арго“, който приближаваше от противоположната посока, той и хората му щяха да хванат пиратите неподготвени, като връхлетят на палубата и убият неколцина от тях.

Единственият недостатък на този план беше броят на пиратите. Оказаха се доста повече, отколкото очакваше — към двайсетина души. Оцелелите бързо си намериха прикритие и сега той не можеше да мръдне.

Рано или късно щяха да дойдат и други тендери от „Арго“, което щеше да им даде числено преимущество, но дотогава положението щеше да е напечено.

Радиото на колана му изпращя, обаждаха се от единия тендер.

— Кърт, приближаваме кърмата, засега не срещаме съпротива.

Той не отговори, защото в капака пред него отново затрещяха куршуми. Снижи се, като се опитваше да види откъде идва стрелбата. Преди да измисли следващия си ход, чу женски писък. Погледна нагоре и видя трийсетинагодишна жена да се люлее от куката на товарния кран.

След секунди един глас се извиси над пукотевицата:

— Сега вече ще спрете ли тая лудница?

Кърт не погледна над капака, защото не искаше да си изгуби главата, но автоматите замлъкнаха.

Той отново вдигна очи към младата жена. По ръцете и дрехите й се стичаше кръв.

— Е, вече привлякох вниманието ви — прогърмя отново гласът. — Ще оставите хората ми да се ометат от тоя шибан кораб, или ще пръсна жената на парченца като скапана пинята.

Кърт се огледа, очите му смъдяха от потта и дима. Забеляза, че водата е стигнала до глезените му и се излива в един от отворените товарни люкове на няколко метра от него.

Корабът бързо потъваше. Носът вече беше изцяло под водата, само няколко по-високи части стърчаха като мъртви дървета в наводнено поле. И още по-лошо — водата се стичаше в товарните трюмове и предната част на кораба бързо натежаваше.

След няколко минути „Кинджара Мару“ щеше да се понесе главоломно към бездната.

— Чакам! — извика пак гласът.

— Кърт? — чу се глас по радиото. — Какво да правим?

Той погледна отново към жената и отвърна:

— Стойте на позиции!

— Е? — изкрещя отново невидимият пират.

— Добре! — извика в отговор Кърт. — Взимай хората си и се махайте от тук! — После извика към своите: — Не стреляйте, докато не се разкарат.

Почти на мига се чу раздвижване, пиратите се изтегляха.

— Вижда ли го някой? — прошепна Кърт в радиото. — Трябва да е някъде горе.

Вероятно някой беше поел риска да погледне, защото изтрещя изстрел. По радиото се чу изсумтяване, а после нечий глас извика:

— Не надничайте!

— По дяволите! — измърмори Кърт. Натисна бутона за предаване: — Кого улучиха?

Не се чу отговор. После някой каза:

— Фостър.

Кърт поклати глава.

— Ако стреляш по още някой от хората ми, обещавам ти, че няма да напуснеш жив този кораб! — извика той на невидимия пират.

— Сигурен съм, че много ти се иска! — отвърна онзи.

Водата стигаше вече до бедрата на Кърт. Беше като при прилив, но много по-бърз от обичайното. Наклонът на кораба се променяше, някои от незакрепените предмети се плъзнаха по палубата към Кърт.

Той отново погледна към жената. Сигурно изпитваше ужасни болки. Прииска му се да застреля копелето, което я беше увесило там, но не можеше да рискува дори да погледне към него.

После се чу бученето на голям външен двигател откъм левия борд. След миг бученето се превърна в яростен рев и моторница, без каквито и да е отличителни знаци бързо започна да се отдалечава от потъващия кораб.

— Давайте! — извика Кърт.

Хората му веднага се задействаха.

— Хаторн е ранен — каза някой.

— Вдигнете го — извика Кърт. — Вкарайте го с Фостър в лодката.

— Няма ли да претърсим кораба?

— Съмнявам се, че тези типове са оставили някой жив — каза Кърт. — Така или иначе нямаме време за това.

Носът на кораба се бе наклонил с десет градуса — повече от достатъчно една дълга верига да се плъзне към Кърт подобно на огромна метална змия.

Той избегна веригата, тя се удари в ръба на капака на товарния люк и се свлече долу, като трещеше злокобно, докато брънките й се плъзгаха от ръба.

— Напуснете кораба! — нареди Кърт.

— Какво ще правиш? — попита един от хората му.

— Ще освободя жената.