Клайв Къслър, Греъм Браун
Портата на дявола (57)

56.

Москва, Русия

Плешивият от правителството, старши служител от ФСБ, царуваше в стая без прозорци на „Лубянка“, в огромната монолитна сграда, щаб на руската Федерална служба за безопасност.

При него бяха няколко членове на Политбюро и представители на руските военноморски сили, както и генерал от Червената армия.

Той тъкмо бе приключил с изслушването на радиосъобщението от Катерина Луская, която твърдеше, че е на борда на кораб, с мъж на име Андрас. Той искал да им продаде супероръжие, с което ще изпреварят с години американците и китайците.

След като изслуша обяснението, един от политиците не успя да сдържи смеха си.

— Странно, че не сме чували за такова оръжие досега — каза той, — а тъкмо най-неопитният ви агент го открива.

— Тя е била пленена от Андрас — каза плешивият. — За щастие я е задържал при себе си. Именно той отправя предложението. Стари познати сме.

— Но не добри — отбеляза генералът.

— Да, така е — призна плешивият.

— И той иска невъобразима сума — каза членът на Политбюро.

Плешивият махна към него.

— Разбира се, не можем да платим толкова. Вероятно десет процента, но само ако се вземе такова решение.

— Вашият агент говореше под принуда — каза генералът.

— Да — отвърна плешивият.

Тя бе използвала кодова дума, която означаваше, че е задържана против волята си. Но пък бе използвала по-меката от двете кодови думи, което означаваше, че може да се справя със ситуацията. Той бе доста впечатлен от младата бивша олимпийка.

Единственият представител на флота в стаята заговори:

— Ще е хубаво да огледаме този кораб. Ако се окаже, че представлява интерес, ще започнем преговори. Ако излезе, че е лъжа, просто ще отпишем госпожица Луская.

Плешивият присви очи. Тези младоци нищо не разбираха и това го притесняваше.

— Всички вие пропускате нещо много важно. Според Андрас те ще демонстрират оръжието срещу американската столица след по-малко от трийсет минути. Това обезсмисля въпроса за кораба. Сега трябва да решим дали да информираме американците.

Всички мълчаха, никой не искаше да заговори.

— Много деликатна ситуация — каза плешивият. — Ако заплахата се окаже истинска и се разбере, че сме знаели предварително…

Нямаше нужда да довършва.

— Какво препоръчвате? — попита членът на Политбюро.

Плешивият започна да чупи ръце. Всичките му инстинкти подсказваха, че това е проблем на американците. До известна степен дори не би възразил да види как това бедствие сполита стария им враг. Но последствията можеха да бъдат огромни и нямаше как да пренебрегне това.

— Информирайте американците за заплахата — каза накрая. — Не им казвайте за кораба и се погрижете да забравите този разговор. — После огледа всички в стаята. Те бяха хора с власт, но се страхуваха от него, и така трябваше. — Какво ще правят после, си е тяхна работа — добави той.

— А корабът?

— Ако се появи възможност — отвърна плешивият, — ще се възползваме от нея. Може да платим, може да направим бартер. Ще обмислим това по-късно.

 

 

На осем хиляди километра от там, насред Атлантика, Андрас стоеше над Катерина, която бе още до радио конзолата. Най-накрая дойде обаждане. Беше плешивият.

— Кажи на Андрас, че този път не искаме повредена стока — каза той.

Тя погледна нагоре. Каквото и да означаваше това, Андрас го разбра и кимна.

— Той разбра — каза тя, като натисна бутона за предаване.

— Да — отвърна плешивият. — Добра работа, госпожице Луская. Ще очакваме завръщането ви.

Катерина не смяташе, че е направила кой знае какво. Бе отстъпила пред този човек, който я отвлече, заплашва я, изби останалите, включително майор Комаров и Кърт, който се бе опитал да я спаси точно от тази участ. А сега тя участваше в нещо, което щеше да отнеме безброй животи в неговата страна.

Не виждаше обаче начин да ги спре.

Внезапно прозвуча сирена. Андрас се сепна, а вратата се отвори след секунди.

— Какво става, по дяволите? — попита той.

Пред него стоеше останал без дъх матрос.

— Проблем в отделението с реактора.

— Изтичане?

— Не, натрапник.

Андрас се засмя.

— Натрапник ли? Сигурен ли си? Ние сме на хиляда и деветстотин километра от най-близката суша.

— Знам — каза мъжът. — Не мога да кажа как е станало. Към нас не е приближавал кораб или лодка. Сонарът не е засичал подводен съд. Може да е се е качил тайно на пристанището — предположи накрая морякът.

— Малко вероятно — каза уверено Андрас. — По-вероятно е някой да се е напил и да е направил голяма грешка.

Катерина чуваше гнева в гласа му. Не искаше да е на мястото на онзи от екипажа, който бе направил тази голяма грешка.

— Всички от екипажа са налице — каза мъжът. — Един от инженерите е мъртъв, друг е пребит от американски командос с прошарена коса.

Лицето на Катерина засия.

— С прошарена коса ли? — попита Андрас и се напрегна.

Матросът кимна.

— Остин! — прошепна Андрас.

Катерина се надяваше да е прав. Не можеше да си представи как е възможно, но се молеше да е истина.

Андрас видя това.

— О, очите ти се изпълниха с надежда — каза той саркастично. — Какъв агент си, щом всичко ти е изписано на лицето.

— Не съм агент — каза тя.

— Точно така — отвърна той с презрение.

— Сега го търсим — прекъсна ги матросът. — Но той изтича през отделението на Опорната точка и изчезна.

— Това е кораб — отбеляза Андрас. — Има много места, където да се скрие. Продължавайте да търсите. Ще бъда на мостика. Сложете пазачи на всички изходи от Опорната точка и близо до реакторите. Стреляйте по всеки, който се приближи.

Матросът кимна, а Андрас си погледна часовника.

— Имаме деветнайсет минути. Задръжте го толкова в залата с Опорната точка, после ще го хвана лично.

Матросът излезе. Андрас сграбчи Катерина за китката и я повлече към коридора. Подминаха две врати и той отвори каютата й, блъсна я на стола и пак я завърза. Първо ръцете, зад облегалката на стола, после и краката.

— Надявах се да се забавлявам повече с теб — каза той, — но това ще почака. Не се тревожи, вече не е нужно да се преструваш на заинтересувана. Не ми пука.

След това изскочи навън, затръшна вратата и я заключи. Ако имаше подходящ момент за бягство, той беше сега.

Тя задърпа ръце, заизвива се и отчаяно се опитваше да се изплъзне от въжетата, но те само се затягаха. Катерина огледа каютата. Нямаше нищо остро, нито ножове, нито нож за писма, нито ножици. Но това не означаваше, че трябва да се предаде.

Тя разклати стола напред-назад, докато не го събори. Сега беше на пода и започна да се влачи като червей с камък на гърба и постигна горе-долу същия напредък. Накрая се насочи към едно малко бюро.

На него имаше две винени чаши и бутилката, която бе изпила заедно с Андрас, докато и двамата се надяваха главата на другия да се замае.

Като лежеше до бюрото, тя започна да блъска по него с рамо. То се разклати бавно и една от чашите най-сетне падна и се строши.

Катерина са заизвива и опита да достигне до парчетата. Почувства как няколко стъкълца се забиват в ръката й. Не й пукаше. Трябваше само да напипа някое по-голямо и по-извито, за да пререже въжетата.

Накрая докосна такова. Сграбчи го непохватно и то поряза дланта й. Все пак успя да го насочи правилно и започна да търка по въжето. Търкаше напред-назад, като го притискаше възможно най-силно към въжето.

Надяваше се да е започнало да реже, защото с всяко движение усещаше как се забива все повече в дланта й и пръстите й станаха хлъзгави от кръвта.

Болеше страшно, но нямаше да се откаже, докато и последната капка кръв не се изцеди от тялото й.

Още търкаше въжето, когато чу мек удар по вратата. Сякаш някой се бе блъснал в нея.

Чу как вратата се отваря. Не можеше да я види, защото бе с гръб към нея. Страхуваше се от това, което Андрас щеше да направи, ако я открие така. Може би просто щеше да я остави да си лежи там и да умре от кръвозагуба.

Вратата се затвори и нещо тежко се стовари на земята до нея.

Почувства ръце, не студени, а грижовни.

Обърна се.

Не видя Андрас, а сини очи със странен оттенък и прошарена коса.

— Кърт! — ахна тя.

Той сложи пръст на устните си.

— Не мърдай, лошо си порязана.

Той я развърза, грабна един парцал и превърза дланта й.

На пода зад Кърт лежеше мъртъв матрос, от дупка в гърдите му се процеждаше кръв. Катерина предположи, че е пазил пред вратата й.

— Мислех те за мъртъв — прошепна тя.

— И аз си помислих същото за теб, като те видях с окървавени китки на пода — каза той.

Помогна й да седне.

— Те ще използват този кораб, за да ударят страната ти — каза тя. — Ще атакуват Вашингтон след по-малко от петнайсет минути.

— Как?

— Изградили са огромен ускорител на частици до брега на Сиера Леоне. Възнамеряват да изпратят масивен лъч заредени частици към Вашингтон. Той ще помете града. Ще унищожи всички електрически устройства и ще подпали всичко, което гори. Газопроводите ще експлодират. Колите, камионите, самолетите… Хората ще се възпламеняват, както си вървят по улицата. Стотици хиляди ще умрат.

— Вече видях нещо подобно — каза той. — Но как могат да го направят чак от тук?

— Този кораб е съоръжен с мощна електромагнитна система — каза тя.

— Опорната точка — каза Кърт. — Видях я. Какво прави? От тук ли ще се излъчи лъчът?

— Не. Той ще дойде от Сиера Леоне, ще мине през нас и благодарение на мощността, която се генерира и минава през Опорната точка, ще могат да променят посоката на лъча. Вместо да продължи към космоса по права линия, той ще достигне до своеобразен апогей, на километри над кораба, после ще бъде извит от електромагнитните сили и насочен обратно към вашата столица.

— Както топката отскача от ръба на масата при билярда — каза Кърт. — Значи затова го наричат Опорна точка.

Тя кимна.

— Трябва да са откачени! Ще предизвикат война!

А беше ясно, че тя трябва да бъде предотвратена. Кърт стана, извади пълнителя от пистолета и сложи друг.

— Трябва да се добера до там — каза той.

Тя се изправи до него.

— Те те чакат. Знаят, че ще идеш там. Пазят и реакторите.

Той изглеждаше подразнен.

— Имаш ли друго предложение?

Тя мислеше усилено, беше замаяна от липсата на сън и от половината бутилка вино, но накрая й хрумна нещо.

— Охладителят!

— Течният азот?

Тя кимна.

— Ако изключим охладителя, температурата на магнитите бързо ще се вдигне. Свръхпроводимостта им ще изчезне и системата ще изгуби мощност. Да се надяваме, че това ще е достатъчно.

Катерина забеляза, че лицето на Кърт се изопва от решимост. След миг той се извърна леко, защото се чу шум.

Вратата на каютата се отвори рязко и един матрос влетя вътре.

— Нали ти казах да стоиш на пост…

Това бяха последните думи в живота му, защото Кърт стреля два пъти с беретата. После хукна към вратата, но беше твърде късно — мъжът политна назад към коридора.

Свлече се там, а докато Кърт стигне до него, от дъното на коридора вече се чуваха викове.

Кърт стреля първо в едната, после в другата посока.

— Хайде! — извика той на Катерина.

Тя се затича и сви надясно, докато той стреляше наляво по коридора.

— Знам къде да отидем — каза Кърт, хвана я за ръката и я задърпа след себе си. — Да се надяваме само, че ще стигнем навреме.