Клайв Къслър, Греъм Браун
Портата на дявола (11)

10.

Остров Санта Мария, Азорски острови, 17 юни

Малко след пладне местно време жителите на Вила ду Порту забелязаха силуета на „Арго“ — кораба на НАМПД. Тъй като бе построен като кораб за брегова охрана и беше предназначен за спасителни операции, „Арго“ имаше силует на малък боен кораб — дълъг, тесен и ъгловат.

Преди двеста и петдесет години появата на подобен кораб, или пък на неговия еквивалент в онези дни, щеше да бъде наблюдавана с подозрение и тревога от стражевите кули на Форте ди Сау Браш.

Фортът бе построен през шестнайсети век и имаше оръдие, монтирано зад дебелите стени от камък и хоросан. Сега в укреплението се помещаваха канцелариите на португалското морско депо, макар че малко кораби от португалската флота посещаваха редовно острова.

„Арго“ спокойно влезе в пристанището.

На борда му Кърт Остин не можеше да престане да мисли за пиратското нападение, на което стана свидетел. Тревожеше го фактът, че подобни нападения се случваха все по-често и то по целия свят. Докато гледаше дебелите стени на крепостта, си помисли, че едва ли беше нужно да се издигат още подобни укрепения, но се запита кога ли държавите ще се ядосат достатъчно, за да се обединят и да се преборят с пиратството на международно ниво.

Според информацията, която имаше, потъването на „Кинджара Мару“ бе породило истинска вълна от недоволство в света на мореплаването. Това беше добра стъпка, но нещо подсказваше на Кърт, че ропотът ще утихне, преди да бъдат предприети каквито и да било мерки и ситуацията ще си остане все така неясна и несигурна.

Една друга мисъл обаче не му даваше мира, докато си припомняше разговорите си с Интерпол, със застрахователите на „Кинджара Мару“ и с няколко антипиратски морски организации.

Техните въпроси бяха насочени предимно към пиратството и като че ли не искаха да вземат предвид забележката на Кърт, че пиратите не потапят корабите, които отвличат, нито пък избиват екипажа, за който могат да вземат откуп.

Те го изслушваха и после като че ли отхвърляха тези му подозрения, без изобщо да им обърнат внимание. Кърт обаче не ги забравяше, както не можеше да забрави гледката на застреляните моряци, нито пък странната история на Кристи Нордгрюн за примигващите лампи, силния шум в главата й и припадъка, който продължил цяла нощ.

Във всичко това имаше нещо повече от обикновено пиратско нападение. Без значение дали светът искаше да го признае, или не. Кърт имаше лошото предчувствие обаче, че след време ще бъде принуден да го направи.

След като „Арго“ акостира, капитан Хейнс пусна по-голямата част от екипажа в почивка. Щяха да се върнат след две седмици, когато Кърт и Джо приключеха с приготовленията и с подводното състезание. През това време на борда на кораба щеше да остане само минимално необходимия екипаж.

Капитанът заръча на всички да не се забъркват в неприятности, тъй като жителите на острова бяха известни с приветливия си нрав, но и с това, че не търпят грубостите на чужденци и не се притесняват да ги арестуват, в това число и екипажа на самия Христофор Колумб.

Щом слезе от тендера на „Арго“ в сенките на Форте ди Сау Браш, Остин се зачуди как ли се справя с местните неговият добър приятел Джо Дзавала. Джо беше почтен човек, но имаше склонност, където и да отидеше, да се изявява на обществени места и макар да не държеше да се забърква в неприятности, обичаше забавленията.

Кърт отиде в сервиза, където се подготвяше „Баракуда“, но Джо го нямаше никакъв. Един охранител се засмя, когато Кърт го попита за приятеля си.

— Можеш да го видиш как се бие — каза охранителят. — В спортния център е, ако не са го нокаутирали вече.

Кърт изслуша тези новини с подозрение, разпита къде е спортният център и забърза натам.

Озова се пред голяма зала, от която се носеха виковете на развълнувана тълпа.

Отвори вратата и видя двеста-триста души да седят по скамейките около боксов ринг. Не беше точно Медисън Скуеър Гардън, но за сметка на това беше здравата претъпкано.

Прозвуча гонг, зрителите станаха и започнаха да аплодират и да тропат с крака така, че чак сградата се разтресе. Кърт чу приглушени стъпки по платно, после тъпи удари с боксови ръкавици.

Проправи си път по пътеката и успя да зърне какво става на ринга. Видя Джо Дзавала — беше с червени шорти, а късата му черна коса бе скрита под защитна каска. Джо подскачаше напред-назад, а високата му фигура и загорелите мускулести ръце и рамене бяха мокри от пот.

Срещу него, с черни шорти и каска, стоеше по-едър мъж. Всъщност приличаше на норвежкия бог Тор. Беше висок поне метър и деветдесет, с руса коса, сини очи и изваяна фигура. Не се движеше с грацията на Джо, но пък нанасяше гръмотевични удари.

Джо избегна един удар, после друг, а накрая отскочи назад. За миг заприлича на шампиона в средна категория Оскар де ла Оя — сравнение, което би го накарало да се гордее. После пристъпи напред и нанесе няколко удара, които изобщо не впечатлиха противника му. Вече не приличаше толкова на шампиона. Внезапно Тор му заби силен десен удар в главата.

Тълпата ахна. От редицата жени на първия ред се чу слаб писък. Джо се запрепъва към въжетата, сграбчи ги точно пред жените, нагласи каската си и се усмихна. После се обърна и не спря да се движи, докато гонгът не се чу отново.

Кърт чакаше Джо до неговия ъгъл.

Треньорът даваше вода на Джо и го свестяваше с ароматни соли. Между дълбоките вдишвания и още няколко глътки вода, Джо заговори:

— Точно навреме се появяваш!

— Така е — каза Кърт. — Май се опитваш да го измориш, а? Ако продължи да те млати така, ще му окапят ръчичките.

Джо зажабурка водата в устата си, изплю една част и погледна към Кърт.

— Знам си работата!

Кърт кимна, макар че се съмняваше. Джо се беше боксирал в гимназията и в колежа, после във флота, но оттогава бе минало доста време.

— Поне си имаш достатъчно фенки — каза Кърт, като кимна към първата редица, където имаше доста разнообразна по възраст женска група — от колежанка с цвете в косата и няколко жени на годините на Джо, до по-възрастни, които бяха твърде добре облечени и гримирани за подобно събитие. — Нека позная — продължи Кърт. — Биеш се, за да защитиш колективната им чест.

— Нищо подобно! — отвърна Джо, когато треньорът изплакна предпазителя и отново го напъха в устата му. — Пегазих ужда кава.

Чу се гонгът, Джо се изправи, удари ръкавиците една в друга и се върна към двубоя.

Думите му бяха заглушени от предпазителя за зъби, но прозвучаха на Кърт като: „Прегазих чужда крава.“

Този рунд мина бързо, Джо избягваше ударите на Тор и забиваше по няколко в гърдите му, макар че със същия успех можеше да млати и каменна стена. Когато съдията даде почивка, Джо беше доста въодушевен.

— Прегазил си кравата на някого? — попита Кърт.

— А после се сблъсках и с него — отвърна Джо, като дишаше тежко.

— Била е кравата на Бога на гръмотевиците? — попита Кърт, като кимна към противника на Джо.

— Не — отвърна Джо. — На един собственик на ранчо.

За Кърт положението ставаше все по-мъгляво.

— И как това се превърна в боксов мач?

— Тук си има правила — каза Джо, — няма огради. Кравите си бродят навсякъде по шосето. Навсякъде! Ако удариш крава нощем, ще е по вина на кравата. Но ако я удариш през деня, вината е твоя. Е, аз я треснах по залез. Очевидно е било в… зоната на здрача.

— Затова трябва да се биеш до смърт в този наказателен мач? — пошегува се Кърт.

— На битка на живот и смърт ли ти прилича? — попита Джо.

— Ами…

— Собственикът на кравата притежава тази зала. Скандинавецът се е преселил тук и е станал местният шампион преди година. Островитяните го харесват, но биха искали да видят как друг става шампион, някой, който повече прилича на тях.

Кърт се усмихна. Джо имаше латино кръв и приличаше на островитяните много повече от Тор.

Гонгът се чу отново и Джо пристъпи на ринга, като се опитваше да пробие гарда на скандинавеца. Това беше опасно начинание и макар че пое няколко непреки удара, Джо удържаше позиция и скандинавецът явно губеше темпо.

Джо отново седна в ъгъла, а Кърт смени темата.

— Трябва да говоря с теб за „Баракуда“ — каза той.

— Какво за нея?

— Може ли да се потопи на четири хиляди и осемстотин метра?

Джо поклати глава.

— Тя не е батискаф^[1], Кърт. Проектирана е да развива голяма скорост, а не да се потапя на голяма дълбочина.

— Но можеш ли да я модифицираш за такава работа?

— Да — отвърна Джо. — Като я сложа в батискаф.

Кърт замълча. Джо беше гений с машините, но въпреки това не можеше да пренебрегва законите на физиката.

Джо изплакна устата си и се изплю.

— Добре, казвай — отвърна той. — Какво ще търсиш на дъното на Атлантика?

— Чу ли какво се случи?

Джо кимна.

— Да, някакъв кораб ти се бил стоварил на главата.

— Така беше — отвърна Кърт. — Искам да огледам по-добре и да се уверя, че почива в мир на дъното.

Чу се гонг, Джо се изправи, без да откъсва поглед от Кърт. Явно обмисляше думите му.

— Може и да има начин — каза той, а очите му заблестяха.

Това го беше разсеяло, Богът на гръмотевиците вече бе прекосил ринга.

— Пази се! — извика секундантът от ъгъла на Джо.

Джо се обърна и се приведе, прикри се и отби удара с ръка. Пристъпи назад към въжетата, като се пазеше от пороя удари, с които го обсипа скандинавецът.

Внезапно Кърт се почувства ужасно заради Джо, тази уж приятелска среща се превръщаше в истински побой. И вината отчасти беше негова — разсея Джо. Ако беше обикновена схватка, щеше да сграбчи сгъваемия стол и да го стовари върху раменете на Тор, но това със сигурност не беше по правилата на маркиз Куинсбъри^[2].

Ръкавиците на Тор се стоварваха тежко по ръцете, ребрата и главата на Джо.

— Виж му сметката! — извика Кърт, единствения съвет, който успя да измисли.

Гласът му потъна в рева на тълпата. Междувременно привърженичките на Джо ахнаха. По-възрастните извърнаха очи, защото не можеха да гледат случващото се.

Джо нямаше достатъчно пространство за маневриране и продължи да се прикрива, неспособен дори да отвори ръце и да удари скандинавеца. Кърт погледна часовника. Това беше последният рунд, но до края му имаше повече от минута.

Джо едва ли щеше да победи, но изведнъж се появи възможност. Скандинавецът се изви, за да нанесе още един удар, и се откри.

В същия миг Джо сведе рамо и изстреля един здрав ъперкът. Заби юмрук в брадичката на Тор и главата на скандинавеца се люшна назад. Явно Тор не беше очаквал от Джо нищо повече от това да се защитава. Кърт видя как очите му се завъртяха в орбитите, преди да се олюлее назад.

Джо пристъпи напред и изстреля тежък десен удар, който захвърли Тор на ринга.

Тълпата ахна от изненада. Фенките на Джо запищяха от радост, като момичета, които гледат как „Бийтълс“ слизат от самолета. Реферът започна да отброява.

Когато реферът стигна до „четири“, скандинавецът успя да се надигне и да застане на колене. А Джо танцуваше из ринга като Шугър Рей Ленард. На „шест“ Тор се хвана за въжетата, за да се изправи, и Джо вече не изглеждаше толкова доволен. На „осем“ Тор стана, като че ли беше съвсем на себе си и втренчи изпепеляващ поглед към отсрещната страна на ринга. Лицето на Джо определено посивя.

Реферът хвана Тор за ръкавиците и сякаш бе готов да възобнови схватката.

Тогава се чу гонгът.

Рундът беше свършил, мачът също. Такива бяха правилата. Никой не беше особено щастлив, но всички аплодираха.

Петнайсет минути след края на срещата, след като раздаде няколко автографа и прибра в джоба си поне един телефонен номер, Джо Дзавала седна до Кърт, спокоен, че е платил дълга си към обществото. Вярно е, че притискаше към окото си торбичка с лед, но иначе всичко беше наред.

— Вече ще знаеш да не газиш хорските крави — каза назидателно Кърт, като режеше с ножица лентите, навити около дланите на Джо.

— А ти при следващия мач ще седиш на задния ред! — не му остана длъжен Джо. — Или по-добре си намери друга занимавка.

— За какво говориш? — попита Кърт. — Мисля, че мина добре.

Джо не се сдържа и се засмя. Кърт беше добър и верен приятел, най-добрият, когото имаше, но притежаваше склонността да подценява нещата.

— Винаги съм се чудил какво разбираш под „добре“.

След като свали лентите, Джо премести торбичката с лед на врата си, а Кърт започна да му разказва какво се е случило на борда на „Кинджара Мару“.

На Джо тази история му прозвуча точно толкова странно, колкото и на Кърт.

— Шестото чувство ти подсказва нещо, нали? — попита той.

— Направо алармира — засмя се Кърт.

— Странна работа… и в моята глава звучи аларма. Но мисля, че е по друга причина.

Кърт се засмя.

— Искам само да огледам — настоя той. — Мислиш ли, че „Баракуда“ ще ни отведе дотам?

— Може и да има начин — отвърна Джо. — Но само с дистанционен контрол, не съм сигурен, че модулите ще успеят да поддържат човек жив на тази дълбочина. Освен това няма да има място за нас така или иначе.

Кърт се усмихна.

— За какво си мислиш?

— Можем да изградим малка външна обвивка и да пъхнем „Баракуда“ в нея — започна Джо.

Докато говореше, Джо виждаше цялата конструкция в главата си, усещаше формата под ръцете си. Идеите му се раждаха интуитивно. Изчисленията идваха после, само като потвърждение на онова, което вече знаеше.

— Ще изпълним отделението с некомпресираща се течност или с азот под налягане. После ще наводним вътрешността на „Баракуда“ или ще я херметизираме под налягане от няколко атмосфери. Така ще имаме три слоя, които ще балансират външното налягане и тогава нито външната, нито вътрешната обшивка ще трябва да се справят самостоятелно с него.

— Ами инструментите и уредите? — попита Кърт.

Джо сви рамене.

— Не е проблем. Всичко вътре ще е непромокаемо и предназначено за работа при високо налягане.

— Звучи добре — отбеляза Кърт.

Изглеждаше доволен. Джо знаеше, че ще е така, но беше време да пусне бомбата.

— Има само един малък проблем…

Кърт присви очи.

— И какъв е той?

— Преди да дойдеш, ми се обади Дърк.

— И?

— Заповяда да не позволявам да ме въвлечеш в нещо безразсъдно.

— Безразсъдно ли?

— Познава ни твърде добре, Кърт — отбеляза Джо, като си помисли, че за да успяваш да предвидиш безразсъдността на някой друг, ти самият също трябва да си поне малко безразсъден.

Кърт кимна и се усмихна едва-едва.

— Така значи… От друга страна, „безразсъдно“ е доста неясно понятие.

— Понякога ме плашиш — промърмори Джо. — Отбелязвам го просто за протокола.

— Начертай схемите — рече Кърт. — Състезанието е след два дни. После ще сме свободни.

Джо се усмихна, обичаше предизвикателствата. Макар да нямаше желание да изпитва яростта на Дърк Пит, ако изгубеха струващата милиони „Баракуда“, все пак се надяваше, че двамата с Кърт имат достатъчно заслуги пред НАМПД, за да им се размине.

Освен това, ако историите, които бе чул, са истина, то Дърк също бе изгубил не малко от скъпите играчки на адмирал Сандекър. Колко ли можеше да се вбеси сега?