Клайв Къслър, Греъм Браун
Портата на дявола (22)

21.

Ресторантът се казваше „Ескарпа“, което означаваше „скален връх“ на португалски. Името му подхождаше, защото ниската, широка сграда от камък и хоросан се намираше на хълм над Санта Мария, на три четвърти от пътя към върха Пико Алто. Тринайсет километра шофиране по лъкатушещо планинско шосе отведе Кърт и Катерина до входа.

По пътя минаха покрай поля и разкошни гледки, покрай място, където се отдаваха под наем парапланери и безмоторни самолети на туристите. Малкият нает форд на Катерина само десетина пъти заора в чакъла на завоите. Ако трябваше да е честен, Кърт прецени, че само три от тях бяха наистина опасни, тъй като никъде по пътя не се виждаше мантинела.

Но докато гледаше как младата жена управлява умело и натиска газта в точния момент, Кърт реши, че тя е отличен шофьор. Очевидно беше обучена и най-вероятно се опитваше да му опъне нервите.

Той реши да не реагира, спокойно отвори люка на покрива и заговори колко красива е долината и какъв прекрасен изглед се открива от тук.

— Наслаждаваш ли се на пътуването? — попита тя.

— Изключително! — отвърна той. — Само не удряй крави.

Като не изтръгна никаква реакция от него, тя започна да шофира още по-яростно. А Кърт едва сдържаше смеха си.

Когато седнаха на масата пред очите им се откри поразителната гледка на слънцето, което се скриваше в океана. Катерина остави Кърт да поръча храната. Той избра местен специалитет португалска осолена треска с картофено пюре, както и пресни местни зеленчуци.

Кърт хвърли поглед на листа с вината. Въпреки че имаше няколко отлични френски и испански вина, той смяташе, че местното ястие трябва да бъде придружено от местно вино. На Азорите вино се произвеждаше още от шестнайсети век и се славеше като много добро. Кърт беше чувал, че гроздоберът все още се извършва на ръка. Щеше да е срамота трудът на хората да отиде напразно.

— Ще вземем бутилка „Тераш де Лава“ — каза той, като избра бяло вино за рибата.

Катерина кимна одобрително.

— Аз ще избера десерта — настоя тя, усмихната като търговец, който е сключил най-добрата част от сделката.

Той й се усмихна в отговор.

— Звучи честно.

Като предположи, че ще приключат с десерта, преди да е научил тайната й, той избра друга тема.

— Значи ти си изпратена от правителството.

Тази тема като че ли малко я изнервяше.

— Казваш го, сякаш е нещо лошо. Сякаш ти не си изпратен от твоето правителство.

— Всъщност не съм — отвърна той. — С Джо сме тук заради състезанието. Просто се наложи да останем по молба на португалското и испанското правителство, за да пазим мира между тях.

— Голяма разлика — няма що — каза тя, като хапна от ордьоврите. — Сигурна съм, че следващия път, когато влязат в спор, ще се наложи папата да удари една черта през света, за да уреди проблема.

Кърт не можа да се сдържи и се засмя.

— За нещастие ние нямаме такава власт.

Виното дойде, той го опита и кимна одобрително.

— И защо те изпратиха тук?

— Мислех, че ще си по-дискретен — засмя се тя.

— Ами дискретността не ми е силната черта.

— Работя за един научен съвет — обясни тя. — Разбира се, те се интересуват от откритието, което сте направили. Няколко откачалки смятат, че останките на дъното са паднали там заради мощния магнетизъм на онази скала. И кой не би си го помислил?

Това звучеше логично, въпреки че някои от другите й действия не бяха точно логични.

— Никой не предполага, че те са завлечени на дъното от магнетизма — каза той. — А че по време на и след потъването им, течението и магнетизмът са се комбинирали и бавно са ги привлекли към скалата.

— Да — каза тя. — Знам. Но по-романтично е да си представиш този стълб като сирена от гръцката митология?

— По-романтично, но не така точно — рече той.

В очите й заблестя пламъкът на приключението.

— Сигурен ли си? Все пак в тази част на океана са потънали доста кораби и самолети.

Преди да успее да я прекъсне, тя започна да изброява:

— През хиляда осемстотин и осемдесета британският кораб „Атланта“ потъва в тези води. Оцелелите докладват за прилошаване и замайване, виждали странни неща. Тези признаци по-късно били сметнати за халюцинации и приписани на епидемия от жълта треска на борда. Но тъй като било деветнайсети век и диагнозата била поставена постфактум, никой не знае истината. През хиляда деветстотин трийсет и осма товарен англо-австрийски кораб и екипажът му изчезват безследно близо до този архипелаг. Не са открити никакви останки. През хиляда деветстотин четирийсет и осма един самолет, наречен „Звезден тигър“ изчезва, след като излита от тук. Няма сигнал за помощ, нито обаждане за проблеми. Не са открити останки. През хиляда деветстотин шейсет и осма година, след необясними радио смущения, една от вашите подводници „Скорпион“ изчезва недалеч от тук. Както разбрах, останките й предполагат, че се е взривила отвътре.

Кърт знаеше някои от тези истории. „Звезден тигър“ всъщност беше изчезнал на запад от Азорите, вероятно на хиляда и петстотин километра оттук, а за „Скорпион“ се смяташе, че е получила фатална повреда на голяма дълбочина. Имаше хора от флота, които настояваха, че е била ударена от руско торпедо заради случаен сблъсък с руска подводница в Тихия океан. Той обаче не беше привърженик на тази теория.

— Това място е нещо като Бермудския триъгълник — каза тя. — Нека го оставим потънало в тайнственост поне за миг, става ли?

— Разбира се — отвърна той. — Но ти трябва да знаеш, че американската брегова охрана не е установила значителна разлика в броя на изчезналите кораби и самолети в Бермудския триъгълник и където и да било другаде в морето. Океаните са опасно място по принцип.

Тя отново изглеждаше разочарована. Бавно отпи от виното.

— Знаеш ли, наричат го Портата на дявола.

— Кой го нарича така?

— Другите учени. Може би и пресата.

Той чуваше това за първи път.

— Не съм чел вестници, откакто съм тук. Не съм сигурен, че разбирам връзката.

— Заради останките на дъното — каза тя. — Образуват нещо като клин, който се стеснява от запад на изток и сочи към кулата. Най-близо до нея има тесен процеп, през който течението се ускорява и после се излива в по-дълбоки води. В другия край, предполагаемия вход, има по-широк процеп между две издигнати части от скалата, които приличат на колони.

— И това ли е портата?

Тя кимна.

— „Защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел.“ Това е от Евангелие на Матей, седма глава, тринайсети стих. Теорията, която чух тук, е, че корабите, самолетите и другите машини са били повлечени през широката и извита порта и не са могли да минат през правата и тясна порта. Гробище на прокълнатите: Портата на дявола.

Кърт трябваше да признае, че звучи по-вълнуващо от Северна централно-атлантическа магнитна аномалия, или както и да беше официалното име.

— Значи корабите са влезли, но не са могли да излязат — отбеляза той.

— Точно така — усмихна се тя.

— Нищо от това не обяснява защо се гмурна в падналия самолет при входа на портата — каза той.

— Така е. — Дори не се опита да защити действията си или да ги обясни по някакъв начин. — Нито пък обяснява защо самолет, направен от алуминий — не от желязо — ще бъде привлечен от тази магнитна аномалия.

Имаше право, Кърт не се беше сетил за това. Тя отново отпи от виното.

— Много хубаво вино. Ще ме извиниш ли? Ще ида да се освежа.

Да се освежи? След като бе пробвала три различни тоалета, тя прекара половин час в банята на хотелската си стая, за да си направи прическа и грим. Колко по-освежена можеше да бъде?

Кърт стана любезно, докато тя напускаше масата. Всъщност Катерина изглеждаше фантастично в семплата черна коктейлна рокля и червени обувки с високи токчета. Особено в сравнение с неговия доста раздърпан външен вид. Той още беше с дрехите, които бе облякъл сутринта, като ги бе сменял само с водолазния костюм, и не си беше взел душ.

Той я гледаше как се отдалечава, замислен над думите й.

Използва възможността да изпрати съобщение на Джо.

Започна да набира бясно по клавиатурата.

„Научи всичко възможно за Катерина Луская. Защо е тук? За кого е работила в миналото? И всичко за стария самолет, в който я намерих. Трябва ми бързо!“

След секунди дойде отговор.

„Сигурно съм медиум. Вече го направих. Ето няколко линка. Самолетът е обявен за паднал близо до Санта Мария през 51-ва. Има файл в Борда на гражданската авиация и доклад за катастрофата. Има и връзка с ЦРУ, но не мога да се добера до тази информация.“

Връзка с ЦРУ. Кърт реши, че не бива да се изненадва. Започна да преглежда линковете, изпратени от Джо, като ту поглеждаше към вратата на тоалетната, ту към телефона.

В дамската тоалетна Катерина се задържа пред огледалото, надвесена над мраморната мивка. Не гледаше грима, нито косата, а телефона си.

— Хайде де! — прошепна тя, свалянето на данните ставаше твърде бавно.

Накрая екранът се смени и биографията на Кърт Остин се появи. В нея имаше доста повече от очакваното, доста повече от това, което имаше време да прочете. Тя погледна само най-важното, изпрати отговор до командването, за да потвърди, че е получила файла, и пъхна телефона в чантичката си.

Огледа косата си и реши, че по-добре не може да стане. После се обърна и излезе.

Кърт поглеждаше към вратата на тоалетната, после телефона си, после пак към тоалетната. Видя вратата да се отваря, прочете още един ред и пъхна телефона в джоба си.

Изправи се и дръпна стола й, щом тя се приближи.

— Изглеждаш много освежена — усмихна й се той.

— Благодаря! Понякога не се чувствам достатъчно хубава.

Кърт усети, че думите й са искрени. Отдаде го на живота й като състезател в спорт, в който те оценяват в сравнение с друг, когото превъзхождаш или не. Твърде голямата субективност правеше хората несигурни в себе си.

— Изглеждаш зашеметяващо — каза той. — Всъщност всички тук се чудят защо вечеряш с такъв оръфляк като мен.

Тя се усмихна и Кърт забеляза лека червенина по бузите й. Слънцето вече беше залязло. Те поговориха още малко, докато дойдат предястията, а после, след още една чаша вино, Кърт реши да се върне отново към предишната тема.

— Имам един въпрос. Защо се гмурна сама в онзи самолет? На борда имаше два комплекта кислородни бутилки. Нямаш ли партньор?

— Това са два въпроса — отвърна тя и отново се усмихна. — Дойдох на Санта Мария с друг представител на правителството. Но той не е от Научния съвет. Задачата е само моя — добави тя. — А бутилките си вървят с лодката.

Кърт предположи, че този друг представител е нещо като секундант, грижи се за нея, снабдява я с информация и я пази от проблеми.

— Твой ред е — каза той, като лапна хапка от рибата.

— Мисля, че тази игра ще ми хареса — отвърна тя, после изстреля: — Изглеждаше ужасно ядосан, когато се срещнахме. Какво те вбеси така? Моето нахлуване във вашата скъпоценна „ограничена зона“, или фактът, че не съм се регистрирала?

— Нито едно от двете. Не ми харесва хората да рискуват живота си излишно. Можеше да умреш в онези отломки. Още пет минути и с теб щеше да е свършено.

— О, значи Кърт Остин е добър човек?

— Абсолютно! — каза той и грейна в пресилено топла усмивка.

— Затова ли се занимаваш с този бизнес?

— Нещо не схванах.

— Всеки глупак може да взриви лодка и тя да потъне на дъното — каза тя. — Но се искат умения, решителност и доста по-голям кураж да я извадиш от там. Мисля, че ти го вършиш по следните причини: защото е по-трудно и защото е по-хубаво. А и очевидно, защото обичаш да спасяваш разни неща.

Кърт никога не беше мислил по този начин, но имаше известна истина в думите й. Светът беше пълен с хора, които унищожаваха разни неща и ги изхвърляха. Той се гордееше с това, че възстановява старите си вещи, вместо да ги изхвърля.

— Предполагам, че трябва да ти благодаря — добави тя. — Предполагам, че се гмурна, за да ме спасиш.

Когато скочи във водата, той не беше сигурен, че тя е в опасност, но бе доволен, че я извади жива, а не мъртва. Замисли се за мотивацията й да предприеме такъв риск.

— А ти си състезател — каза той, като пое по посоката на аматьорския си анализ.

— Това си има плюсове и минуси.

— Национални състезания, световни шампионати, Олимпийски игри — заизрежда той. — Прекарала си целия си живот в опит да докажеш на треньори и съдии, както и на публиката, че заслужаваш техните точки, че имаш право да си на леда. Въпреки частично разкъсаното сухожилие, за малко да спечелиш бронза в Торино.

— За малко да спечеля златото — поправи го тя. — Паднах на последния скок. Приключих програмата на един крак.

— Доколкото си спомням, не си могла да ходиш два месеца след това — каза той, факт, който беше прочел току-що. — Но въпросът си остава. Друг фигурист би се отказал, би си опазил крака, за да излезе на другия ден на леда.

— Понякога няма друг ден — отвърна тя.

— Това ли те движи?

Тя сви устни, гледаше го, като въртеше вилицата в спагетите. Накрая заговори:

— Не мислеха, че ще взема медал. За малко да ме сменят с друга фигуристка. Най-вероятно нямаше да имам втори шанс.

— Искала си да докажеш нещо — отвърна той.

Тя кимна.

— И цялата тази история — мисията извън лабораторията — предполагам, е съвсем нова за теб. Сигурно трябва да впечатлиш някого у дома, може би мислиш, че трябва да им докажеш нещо. Или пък няма да имаш друг шанс.

— Може би — призна тя.

— Няма нищо лошо в това — каза той. — Всички искаме да впечатлим началството. Но има места на земята, където не бива да се поемат рискове. А останките на самолет на четирийсет и два метра под повърхността са точно такова място.

— Искал ли си да покажеш на някого, че не е прав за теб?

Кърт замълча, после изрече една полуистина:

— Опитвам се да не се обръщам внимание на това, което хората мислят за мен.

— Значи никога не си искал да се докажеш на някого? — попита тя.

— Не казах това.

— Е, значи има такъв човек. Кой е той? Жена ли е? Госпожа Остин или бъдещата госпожа Остин, която те чака у дома?

Кърт поклати глава.

— Нямаше да съм тук, ако беше така.

— Тогава кой е?

Той се изсмя. Разговорът определено беше обърнал посоката си.

— Кажи ми тайната си и ще ти отговоря.

Тя изглеждаше разочарована.

— Предполагам, че вечерята ще свърши, щом я научиш.

Кърт не искаше вечерята да свърши, но все пак…

— Зависи от тайната.

Тя взе вилицата, сякаш да го забави още малко, а после я остави обезсърчено.

— Вчера ти си спасил един френски водолаз — каза тя.

— Точно така. Имаше сто фунта тежести на колана си. Ако ти си безразсъдна, той е направо идиот.

— Може и да не е.

— Какво искаш да кажеш?

— Било е постановка — каза тя. — Докато ти и партньорът ти сте го вадили от водата, друг член на френския екип е взел проба от скалата на дълбочина метър и двайсет. Вече се хвалят с това.

Кърт почувства как гневът му се надига. Издиша рязко, сграбчи салфетката и я хвърли на масата.

— Права си! Време е да тръгваме!

— По дяволите!

Той стана, остави няколко банкноти на масата и я хвана за ръката. Насочиха се към изхода.

— А каква е твоята тайна? — попита тя.

— По-късно!

Следван от Катерина, Кърт отвори вратата и излезе навън. Нещо се движеше в сенките. Нещо се стрелна към него. Той се напрегна за миг, а после една бата, тояга или тръба се заби в стомаха му.

Ударът му изкара въздуха. Той се преви на две и падна на колене.