Клайв Къслър, Греъм Браун
Портата на дявола (15)

14.

Източен Атлантически океан, 20 юни

Двайсет и четири часа след откриването на морското гробище Кърт Остин стоеше до перилата на „Арго“. Корабът бе закотвен близо до подводния кратер, който едва не погълна ХР-4, а заедно с него Джо и „Баракуда“.

Докато Кърт се взираше във вълните, следобедното слънце вече се спускаше към хоризонта.

Сиянието му имаше топъл бронзов оттенък, сенките се издължаваха, а въздухът ставаше по-влажен. Под тази приятна светлина морето изглеждаше като разтопено стъкло, сякаш топлото слънце го беше приспало като тигър в африканска савана.

Кърт мислеше за странния обрат на събитията. След като докладваха за откритието си, той и Джо получиха публично благодарност от португалските власти, но после бяха смъмрени и им бе наредено да не пипат нищо и да не взимат нищо от мястото, дори да не се връщат там, сякаш бяха някакви вандали или крадци.

Валяха всякакви заповеди. Официално, португалците настояваха, че тези предохранителни мерки са от съображения за сигурност. Флуктуиращите магнитни свойства около скалната формация направиха подводната навигация трудна.

Понякога, когато магнитното поле се покачваше, подводниците със стоманени корпуси, включително и „Баракуда“, бяха буквално повличани към скалата, сякаш дърпани с кабел. Колкото по-близо бяха до скалата, толкова по-трудна ставаше борбата с това привличане.

При една от обиколките Кърт се озова в положение, при което течението и магнитното привличане действаха в една посока. Господ да ми е на помощ, ако се ударя в скалата, помисли си той.

Скоро след опита на Кърт втора подводница докладва за електрически проблеми. Дни след инцидента пилотът и навигаторът на ХР-4 продължаваха да се оплакват от главоболие и странни проблеми със зрението. И всичко това в добавка към загадката на мястото и конспиративните теории, които се множаха ден след ден.

Според португалското правителство нямаше причина да се слага край на тези истории. Те можеха дори да увеличат приходите от туризъм, нещо, от което всеки малък остров имаше нужда.

И по някакъв начин този приход вече бе започнал. Сутринта след откритието на пристанището беше закотвен само „Арго“. Днес още три малки кораба се бяха присъединили към него и ако можеше да се вярва на слуховете, на следващия ден щяха да дойдат още десет, всички пълни с туристи, които искаха да видят печално прочулото се „Подводно гробище“.

Вече се предлагаха обиколки на мястото и се пускаха прессъобщения, а в „Ю-тюб“ имаше видео, видяно вече около милион пъти.

Според Кърт след няколко дни щеше да му се налага да се гмурка с шнорхел заедно с хиляди други туристи в ярки костюми и стиропорени пръчки за плаване, които си въобразяват, че изживяват истинско водно приключение.

Докато подобни мисли се въртяха из главата му, чу зад гърба си да приближават стъпки. Обърна се и видя Джо Дзавала, който носеше две ледени бутилки бира.

— „Бохемия“ — усмихна се Джо и му подаде едната. — Най-добрата бира в Мексико.

Кърт взе бутилката и я надигна. Ледената бира му дойде добре в горещия влажен ден.

— Откъде ги намери? — попита Кърт.

— От личните запаси на капитана — похвали се Джо. — Предполагам, че са за празненството по случай победата.

— И капитанът те остави да ги вземеш? — не повярва Кърт.

Джо кимна.

— Това е лош знак — поклати глава Кърт. — Дали ще ни разстрелят на разсъмване?

— Не — каза Джо. — Но сега официално ще трябва да ни изритат от състезанието.

Кърт се засмя. Правилата си бяха правила, но да спреш, за да спасиш съперник, като че ли беше добра причина да се направи изключение.

— Е, как е да изгубиш десет милиона долара? — попита Джо.

Кърт се замисли. Шансовете им да победят бяха повече от големи. Той отпи още една глътка от бутилката и се облегна на перилата.

— Внезапно се чувствам особено щастлив, че НАМПД щяха да приберат парите.

Джо се засмя.

Изведнъж се чу звук от приближаващ хеликоптер. Сив МК 95 „Супер Линкс“ идваше от изток, като държеше курс право към „Арго“. Когато се приближи, ясно се видя червено-зелената маркировка на португалските военноморски сили.

Хеликоптерът забави и се снижи към площадката за кацане. В този момент един мъж от екипажа се появи от люка близо до мястото, където стояха Кърт и Джо.

— Капитанът иска да се явите в стаята за инструктаж — каза мъжът.

Синхронът изглеждаше подозрителен.

— А каза ли защо? — попита Кърт.

Мъжът се поколеба, като че ли му беше неудобно.

— Има нещо общо с нашите посетители, сър.

Човекът от екипажа задържа вратата отворена, явно не искаше или не можеше да каже нищо повече.

Джо погледна към Кърт.

— Е, браво на теб!

— Защо си мислиш, че вината е моя?

— Защото винаги е твоя — отвърна Джо.

Мъжът от екипажа пристъпи нервно от крак на крак, после промърмори притеснено:

— Капитанът каза да не закъсняваме.

Кърт кимна и пристъпи напред.

— Казах ти, че студената бира е лош знак — подметна той през рамо, докато влизаше.

Джо го последва.

— Поне сме на нашия кораб — каза той. — Не могат да ни накарат да минем по гредата на собствения ни кораб… нали?

Вратата се хлопна зад тях и Кърт предположи, че скоро ще разберат.

След минути Кърт, Джо и капитан Хейнс седяха на столовете около малката конферентна маса. Като всичко останало на кораб с размерите на „Арго“, и стаята за инструктаж беше компактна и делова. Но със седем мъже, натъпкани вътре, включително двама висши представители на Португалския флот и губернатора на Азорските острови, обстановката ставаше малко клаустрофобична.

Капитан Хейнс се обърна към събралите се.

— Господа, това е контраадмирал Александър Сиена от Португалския флот. Той ще ръководи това разследване.

Последваха ръкостискания и размяна на любезности, а после адмирал Сиена взе думата.

— Моето правителство вярва, че сте открили нещо с огромна научна стойност — започна адмиралът. — Заради това Португалия ви благодари.

Трета промяна на посоката, помисли си Кърт. И вероятно пак за нищо.

— Без проби не можем да знаем какво сме открили — каза Кърт. — Вероятно е просто голям къс магнетизирана желязна сплав. Ще призная, че е доста особена скала, но това е стар вулкан. Може да е необичайно, но…

— Уверявам ви, сеньор Остин, че е повече от необичайно — каза адмиралът. — Вероятно сте видели самолета, който минава оттук по няколко пъти на ден?

Кърт си спомни наблюдателния самолет — португалски „Орион“ Р-3. Беше предположил, че държат под око „Арго“ и другите кораби, сякаш военните от Форте ди Сау Браш, които идваха на борда, не бяха достатъчни.

Адмиралът продължи:

— Използваме сложна апаратура да проучим магнетизма. Това, което научихме до тук, ще ви изуми. Магнитната сила в тази област не е постоянна. В един момент е достатъчна, за да помести няколкостотин тона; след час е не по-силна от фоновото ниво на земния магнетизъм. И пак след няколко часа полето е по-мощно от всякога.

Кърт беше изненадан, но това обясняваше защо маневрите около вулканичната скала бяха толкова рисковани. Магнетизмът на железните сплави не се променяше в такива големи граници. Някои магнити можеха да се демагнитизират, но определено не и по начина, по който го описваше адмиралът.

— Какво предлагате? — попита Кърт.

— Ще трябва да проучим свойствата, за да сме сигурни — каза адмиралът. — Но моите учени казват, че вероятно сте открили естествен феномен. — Той замълча, сякаш търсеше точната дума. — Проводим материал. А при специфични геоложки условия, вероятно свързани с движенията на подземната магма или дори с флуктуациите на земното магнитно поле, тази кула от камък и метал става изключително заредена. Затова упражнява невероятна магнитна сила върху околните обекти.

— Невероятна! — засмя се Джо. — Това ми харесва. Доста ни дръпна по време на една от тези невероятни флуктуации.

— Да — каза генералът. — Изглежда е точно така. Експертите, с които говорихме, мислят, че магнитната структура може да е оказала влияние върху корабите и другите машини, които сте видели до кратера.

Очите на Кърт се разшириха. Имаше чувството, че стремглаво навлизат в територията за НЛО и Амелия Ерхарт.

— Шегувате ли се? — попита той. — Та ние успяхме да извлечем оттам ХР-4. Видях товарни кораби долу и поне два самолета. А вие ми казвате, че според вас това нещо ги е привлякло долу като някаква сирена от гръцката митология?

Адмиралът изглеждаше шокиран от дързостта на Кърт. Капитан Хейнс също.

Джо се наведе напред.

— Спомни си за ходенето по гредата — прошепна той. — И за плуване с акули.

Кърт си пое дъх.

— Моите извинения, адмирале. Скалната колона е феномен от огромен научен интерес, но както се развиват нещата, мястото започва да се превръща в нещо като увеселителен парк. Трябва да го изследваме. Поне някой трябва да го изследва, ако не ние. Но става много по-трудно да правим проучване, когато претенциите са така астрономични.

— Да — отвърна адмиралът, изглеждаше разочарован. — Вероятно сте прав, но уверявам ви, електромагнитните сили, които измерихме досега, всъщност са астрономични.

Кърт имаше чувството, че адмиралът го чака да каже нещо, може би дори да чуе хаплива забележка, и той не се сдържа:

— Какво намеквате?

— Знаете ли какво е свръхпроводник?

— Горе-долу — отвърна Кърт, не беше съвсем сигурен, че знае и толкова. — Това са материали, които провеждат електричество без съпротивление. Чувал съм, че се използват във влаковете на магнитни възглавници.

Капитан Хейнс взе думата и Кърт някак усети, че двамата мъже вече са дискутирали темата, вероятно не насаме.

— Свръхпроводниците правят не само това — започна Хейнс. — Благодарение на свойствата си те са идеални за всякакво приложение в електрониката. От компютърните технологии до задвижването на влак на въздушна възглавница или на електрически автомобилни двигатели, които са еквивалентни на разход от петстотин мили на галон. Според едно проучване заменянето на американската електрическа мрежа със свръхпроводникови жици може да намали разхода, необходим да се освети една страна, с четирийсет процента. Можете незабавно да изключите петстотин електроцентрали на въглища.

— Не знаех, че сте такъв специалист, капитане.

— Преди три часа не бях — отвърна той. — Говорих с адмирала и момчетата от НАМПД цял ден.

— Разбирам — каза Кърт. — Значи тези свръхпроводници могат да помогнат да намалим глобалното затопляне. Особено, ако се използват в целия свят. Къде е пречката?

— Повечето свръхпроводници работят само при невероятно ниски температури — обясни капитанът. — Обикновено трябва да се охлаждат с течен азот или нещо подобно, за да се създаде ефектът на свръхпроводимост.

— Предполагам, че това е проблем за електрическата мрежа — каза Кърт.

— Проблем е за всяко стандартно приложение — обясни капитан Хейнс.

— За какво говорим тогава?

Адмирал Сиена взе думата:

— Сеньор Остин, това, което вие и вашият приятел сте открили, е свръхпроводима сплав, която работи при почти стайна температура.

Вече всичко започваше да се подрежда. Защо да няма никакви проби? Защо да няма никакъв близък оглед? Защо на борда на „Арго“ имаше португалски моряци? Защо над мястото постоянно патрулираше лодка? Всички тези въпроси вече имаха отговор.

— Ако долу има нещо такова — обясни капитан Хейнс, — то може да струва стотици милиарди, щом се анализира, синтезира и пусне в производство.

Звучеше логично според Кърт, но дори свръхпроводник имаше нужда от захранване.

— А откъде идва токът? — попита той.

— Това е бивш вулканичен архипелаг — напомни на всички адмирал Сиена. — Под кратера има трилион метрични тона магма — някои от които могат да бъдат сравнени с течен метал — и такова движение може да създаде магнитно поле. Нашите експерти ни уверяват, че е възможно подобни сили да са много големи.

— И вие смятате, че магнетизмът е причина тези кораби и самолети да са на дъното на океана? — попита Кърт.

— Не знаем — отвърна адмиралът. — Тези води имат репутация на местен Бермудски триъгълник. Не знаем какво се случва тук, но засега теорията ни е, че корабите, контейнерите и самолетите, които сте видели, са паднали във водата северозападно от кратера. Там има силно течение, което минава като фуния по протежението на диагонален маршрут, между две ниски подводни планински вериги. Със стесняването на фунията силата на течението се увеличава, докато не спадне над ръба на кратера.

Всичко, което бяха видели на дъното — потънали кораби, самолети, контейнери и други останки — лежеше от северозападната страна на скалната кула.

— Значи смятате, че силата на течението, добавена към силата на магнетизма, е достатъчно мощна да привлече тези останки?

Адмиралът кимна, а Кърт реши, че може и да има смисъл в думите му.

— Какво искате от нас?

— Ние сме в доста трудна ситуация — започна адмирал Сиена. — Тези води са спорна територия между моята страна и Испания повече от петстотин години още от времето на Колумб. Тъй като вулканът е на повече от двайсет километра от най-близката суша на Азорите, той попада в спорната зона. Риболовът и други дейности се регулирани от странна смесица от съглашения. Има дори такова, което се отнася до откриването на петрол.

На Кърт не му хареса накъде отиват нещата.

— Но няма как да прикрием подводни разкопки или откриването на нови сплави — добави адмиралът.

— Значи вече сте обсъждали това — прекъсна го Кърт.

— Да… обсъждахме го — призна адмиралът. — Но ние сме склонни да изпратим на мястото един от най-добрите си бойни кораби: „Корте Реал“, фрегата клас „Вашко да Гама“. Испанците също искат да изпратят кораб. Може би не така хубав или впечатляващ, но все пак да имат присъствие. Нали разбирате накъде отиват нещата?

— Добре, всичко е ясно — каза Кърт. — Уведомете ме, когато уточните детайлите. Сигурен съм, че ще можете да ме откриете в старческия дом тогава.

Адмиралът изглеждаше ядосан.

— Акулите! — напомни Джо на Кърт под сурдинка.

— Да — каза адмиралът, — вероятно ще се стигне до някакъв спор. Освен ако…

Кърт си пое дълбоко дъх.

— Освен ако?

— Освен ако световно призната неутрална организация не реши да надзирава мястото и да координира предварителните действия, докато ние обсъждаме подробностите.

Кърт погледна към капитан Хейнс, който кимна:

— Вече получих такава заповед от директора. Той е съгласен.

— Има много участници, които искат да видят мястото — продължи адмиралът. — Вече имам цяла купчина писма от учени, които искат да дойдат и да го проучат. Но трябва да се установят правила и да се следват. Ако искате да ни помогнете, направете го.

Кърт се обърна към Хейнс.

— Капитане, това зависи от вас и Дърк, не от нас. Ние правим, каквото ни кажат.

— Вие сте откривателите — уточни адмирал Сиена. — И сте добре известни и с другите си открития, включително „Навигаторът“, участието ви в откриването на истината за синята медуза и спирането на болестта, която е заплашвала света миналата година. За вас е добре да сте тук, а и всички страни ще го оценят.

— Искате да бъдем администратори? — Кърт не успя да скрие неодобрението си.

— Аз и другите офицери ще се заемем с документите и логистиката — намеси се капитан Хейнс. — Ти и Джо ще сте на позиция и ще се грижите всичко да върви както трябва.

— Искате да бъдем надзиратели? — попита Кърт.

Капитанът се усмихна.

Кърт погледна към картата на стената. На осемстотин километра източно от тук, двамата Траут бяха готови да се гмурнат към „Кинджара Мару“. Потъването му продължаваше да ангажира мислите му всяка свободна минута, и сега, когато бяха напуснали състезанието предсрочно, той се надяваше да се върнат и да вземат участие в това разследване. Изглежда обаче събитията нямаше да го позволят.

Бяха закотвени тук, знаеше го. И щом нещата стояха така, беше по-добре да водят шоуто и да не се опитват да насилва нещата.

Кърт се обърна към Джо.

— Господин Дзавала?

— Знаеш, че винаги ти пазя гърба — каза Джо.

Щом Джо беше готов да участва, а капитан Хейнс щеше да ръководи нещата, Кърт знаеше, че няма да е сам.

— Е, добре — каза той накрая. — Участвам!