Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Архивите на НАМПД: Приключенията на Кърт Остин (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Devil’s Gate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Клайв Къслър, Греъм Браун. Портата на дявола

Американска. Първо издание

ИК „Pro book“, София, 2013

Редактор: Албена Раленкова

Коректор: Марко Кънчев

ISBN: 978-954-2928-49-2

История

  1. — Добавяне

39.

Вашингтон, окръг Колумбия, 27 юни

Кърт Остин излезе от асансьора на единайсетия етаж в сградата на НАМПД на брега на река Потомак във Вашингтон. Вървеше бавно, целият беше натъртен, егото му бе пострадало от измамата, която ги бе отвела до онази скала.

Личеше, че го боли. Лицето и ръцете му се белеха от раните от солената вода и осемчасовото чакане под изгарящото слънце, докато дойде спасителният екип. Ребрата го боляха от удара с тръбата, боляха го скулата и носа, устните му бяха покрити със струпеи на местата, където Андрас и хората му го бяха удряли.

Към това трябваше да се добави и обидата, която изпита, докато седеше с часове в малката конферентна зала на „Арго“ и заедно с Джо и капитан Хейнс отговаряше на въпросите на испанските и португалските власти. А след това последва четиринайсетчасово пътуване със самолет от Санта Мария до Лисабон, а от там до Вашингтон.

Поне можеха да ги настанят в бизнес класа.

Сега, докато се бореше с умората от пътуването, с изтощението и с наранената си гордост, Кърт вървеше към друга конферентна зала, където той и Джо щяха да обсъдят с Дърк Пит и членове на Американския флот и Агенцията за национална сигурност всичко онова, което вече бяха обяснили поне десетина пъти. Междувременно следите на Андрас, ако изобщо бе оставил такива, избледняваха все повече.

Кърт наближи края на коридора и въпреки болката и умората намери причина да се усмихне и да продължи да върви. Защото до вратата на залата стоеше Гамей Траут. Обезпокои го обаче фактът, че е сама.

Прегърнаха се и той усети, че голяма доза от увереността й е изчезнала.

— Не ми изглеждаш добре, Кърт. Как си?

— Не съм бил по-добре.

Тя се усмихна.

— Как е Пол? — попита той.

— Още е в безсъзнание — успя да промълви тя.

— Съжалявам!

— Мозъчната му активност се подобрява, скенерът не показа никакви увреждания, но аз се страхувам, Кърт…

— Ще се върне! — каза той убедено. — Все пак виж кой го очаква.

Тя се опита да се усмихне, после хвана дръжката на вратата и я натисна.

Кърт я последва и седна до нея. Джо дойде след миг и се настани от другата й страна. Дърк Пит, Хирам Яйгър и няколко висши офицери от флота също заеха местата си. На челото на масата седеше костюмар от Агенцията за национална сигурност.

Дърк Пит стана и започна да обяснява:

— Знам, че вече преживяхте доста, но сте тук, защото ситуацията се влошава все повече. — Той махна към мъжа с костюма. — Това е Камерън Бринкс от АНС. Той и контраадмирал Франсуърт са част от екипа, който трябва да отговори на онова, което смятаме за най-голямата заплаха за международния мир.

Камерън Бринкс се изправи.

— Трябва да благодарим на хората ви, задето откриха и насочиха вниманието ни към тази опасност. Също като вас, и ние вярваме, че добре финансирана или дори подкрепяна от държава групировка е създала оръжие с невъобразима мощност, което използва насочена енергия. Ако анализите на данните са правилни, това оръжие може да наруши социо-военния баланс в съвременния свят.

Кърт не беше съвсем сигурен какво означава „социо-военен баланс“, но му звучеше като измислен от политиците термин, а предположи, че Бринкс е повече политик, отколкото човек на действието. Това означаваше, че ги чака дълга реч. Страхотно.

Бринкс продължи:

— След консултация с господин Яйгър и след нашето проучване заключихме, че това оръжие използва система, ускоряваща частици, подобно на предложения преди години антиракетен щит за Стратегическа защитна инициатива.

Кърт обмисли казаното от Бринкс и позволи на част от раздразнението му да се поразсее. Изглежда поне осъзнаваха опасността.

— И за да станат нещата още по-лоши — каза Бринкс, — отвлечените учени са точно хората, от които някой би имал нужда, за да усъвършенства онова, с което тези терористи вече разполагат.

— Имаме ли някаква представа кои са те? — попита Кърт.

Бринкс кимна.

— В допълнение към индивида, когото вие идентифицирахте, имаме още две надеждни доказателства, които говорят, че базата, от която оперират, е в Африка.

— В Африка? — попита Гамей.

— Да, госпожо Траут — отвърна Бринкс. — Рано тази сутрин е открито тяло на три километра южно от мястото, където бяха спасени Кърт и Джо.

Бринкс кимна към свой помощник, който извади снимки и ги подаде на Кърт и Джо.

— Разпознавате ли го? — попита Бринкс.

Лицето на мъжа се беше подуло от водата, но чертите още се различаваха.

— Да, това е ключарят — прошепна Джо.

Кърт кимна.

— Този тип беше с Андрас — каза той. — Какво се е случило с него?

— Двайсет и втори калибър, като в Дивия запад — отговори Бринкс. — Точно между очите. Имате ли представа защо?

— Беше жив, когато потънахме — каза Кърт и остави снимката. — Кой е той?

— Идентифициран е като гражданин на Сиера Леоне — каза Бринкс. — Бивш майор от въоръжените сили, вероятно дори бодигард на президента Джема Гаранд.

— Сиера Леоне — повтори Кърт.

Тази държава се споменаваше вече за втори път.

Бринкс кимна:

— Колкото и странно да звучи, всички следи водят към тази страна. Знаем, че свръхпроводниковият материал е бил прехвърлен във Фрийтаун, но досега смятахме, че е работа на група наемници, които са се представяли за докери. Вашият приятел Андрас е бил сред тях.

На Кърт не му хареса да споменават Андрас като негов приятел, дори и на шега. А и в това изявление имаше нещо странно.

— Сиера Леоне е една от най-бедните страни в света. Жителите й едва свързват двата края, а вие твърдите, че имат необходимите средства да създадат ускорител на частици с помощта на високотехнологични свръхпроводници?

— Трупът на този мъж доказва връзката — каза Бринкс, но не изглеждаше особено щастлив, че му задават въпроси. — Други разузнавателни данни също подсказват, че може да има връзка: например, странни военни мобилизации през последните години.

— Добре, какво ще правим тогава? — попита Кърт, неспособен да изтърпи повече увертюри.

Бринкс се вгледа в него.

— Като начало тази страна става обект на специално наблюдение. Досега не сме имали причина да ги следим изкъсо, но вече го правим.

— Какво друго?

— Ако щете вярвайте, но все още смятаме, че първоначалното ви предположение е правилно. Тези хора без съмнение са действали от подводница. Португалски водолази проучиха скалната кула и откриха скрити тунели, предназначени да насочват течението през турбини, насипи с батерии и мощни електромагнитни бобини. Всичко това е създадено, за да се симулира магнитна аномалия. Конструирането му е изисквало доста усилена употреба на подводни апарати.

Кърт се почувства донякъде реабилитиран, но пък грешката му все още си беше налице, и то скъпо заплатена.

— И? — попита той.

— Вие тримата ще бъдете зачислени към групата от флота, която ще има за задача да открие тази подводница — каза Бринкс. — Госпожа Траут ще работи със сонарния екип, за да се опитат да изолират сигнатурата, отпечатана на записите на сонара при атаката над техния „Групър“.

— А ние какво ще правим? — попита Кърт, вече започваше да се вбесява, защото това му приличаше на страшно губене на време.

— Заради опита ви в спасителните операции и конструирането на подводни апарати, вие двамата ще бъдете зачислени към екипите, които ще търсят подводницата.

Кърт не беше сигурен, че е чул правилно.

— Ще я търсим, така ли? — попита той. — Искате да кажете, че ще бродим из океана, ще слушаме хидрофоните и ще се надяваме да уловим нещо различно от това, което издават китовете?

Нито Бринкс, нито адмирал Франсуърт реагираха.

— Вие майтапите ли се? — продължи Кърт. — Това са четирийсет милиона квадратни мили океан. И то само в случай, че онези идиоти още плават наоколо в очакване да бъдат заловени. По-вероятно е да са се паркирали някъде и да работят по следващата стъпка от плана си.

— Нашите военноморски сили са най-добрите в света, господин Остин — отбеляза адмиралът.

— Знам това, адмирале, но колко от тях сте готов да отделите?

— Седем фрегати и двайсет самолета — каза той. — Ще използваме и системата за звуково наблюдение, както и други подобни станции в Южния Атлантически океан.

Това беше повече от очакваното, но все пак не съответстваше на нуждите. И освен ако Кърт не беше пропуснал нещо, те дори не знаеха какво точно търсят.

— Системата за звуково наблюдение регистрирала ли е нещо по време на инцидентите? — попита той.

— Не — призна адмиралът. — Нищо, освен звука от потъването на „Кинджара Мару“ и експлозиите на торпедата при атаката над групъра.

— Значи всичко, с което разполагаме, е записът от „Матадор“? — попита Кърт.

— Имате ли по-добра идея, господин Остин? — не му остана длъжен Бринкс.

— Да — отвърна Кърт. — Ще проследя Андрас. И когато го открия, той ще ни отведе до онзи, за когото работи.

— ЦРУ го търси от години — отвърна пренебрежително Бринкс. — Той никога не остава достатъчно дълго на едно място, за да може да бъде засечен. Какво ви кара да мислите, че ще успеете там, където те са се провалили?

— Защото има някои камъни, които те не обичат да обръщат — каза Кърт дръзко. — А аз нямам такива скрупули.

Бринкс сви устни, изглеждаше ядосан. Обърна се към директора на НАМПД.

— Господин Пит, бихте ли направили нещо, моля?

Дърк се облегна на стола си, изглеждаше извънредно безразличен.

— Разбира се — каза той на Бринкс и се обърна към Кърт. — Сериозно ли предлагаш този план?

— Да, сър — отвърна Кърт. — Познавам човек, когото Андрас използваше като свръзка преди години. Вярвам, че все още е активен.

— Тогава защо си губиш времето с нас? Размърдай си задника! И то веднага!

Кърт се ухили и стана.

— Тъй вярно, сър!

— И вземи Джо със себе си — добави Пит, — ако има желание.

— Надявах се да го предложите — обади се Джо.

Бринкс стисна зъби и се наведе над масата към Дърк Пит.

— Едно обаждане и ще осуетя всичко това — каза той.

— Не, няма — отвърна Пит уверено. — Първо, защото Кърт е прав. Ще е пълна загуба на ресурси, ако ги затворим в някой разрушител. И второ, така слагаме всички яйца в една кошница: във вашата кошница. А след като напоследък прекарах доста време във Вашингтон, смятам, че това няма да е много умно. Ако успеем, вие ще оберете овациите, а ако се провалим, ще обвините военните и НАМПД. Проста математика. Но вие забравяте един много важен факт, а той е, че не работя за вас, нито за тези хора тук. И проклет да съм, ако ви позволя да изложите страната или мореплавателната общност на риск заради вашите политически интереси.

Бринкс изглеждаше като матадор, намушкан от бик на корида. Дори адмирал Фарнсуърд като че ли изпитваше задоволство от този изход на ситуацията, защото без съмнение се бе чудил за какво са му притрябвали двама цивилни от НАМПД на борда на негов кораб.

Той се подсмихна и погледна към Гамей.

— Но все още можем да използваме вашите услуги, госпожо Траут. Нашите сонарни екипи са много дружелюбни.

— Ще направя всичко по силите си — отвърна тя.

Кърт тръгна към вратата.

— Още нещо — обади се Дърк.

Кърт погледна назад.

— Не се увличай, това е мисия, не отмъщение — напомни му Пит.

Кърт разбираше притесненията му. Усещаше конфликта в собствената си душа и без съмнение човек като Дърк Пит лесно можеше да го долови.

Кърт кимна, погледна към Бринкс и тръгна към вратата. Отвори я и налетя право на един от административните помощници в НАМПД — млада жена, която не познаваше добре.

— Добре ли сте? — попита я Кърт.

Тя кимна и каза:

— Имам новини за госпожа Траут.

Кърт отвори вратата по-широко, за да я пусне в залата.

— Пол се събуди — обяви жената. — Пита за вас.