Клайв Къслър, Греъм Браун
Портата на дявола (53)

52.

След трийсет минути полет с глайдъра Кърт приближаваше танкера. Малки зелени цифри на дисплея показваха, че скоростта му е 120 възела, и всичко изглеждаше наред. Той дори виждаше танкера в далечината, осветен като паметник от бял мрамор в черното море.

След още три километра Кърт освободи подобния на качулка капак, който Джо беше затворил. Капакът изхвърча зад него и плавният полет внезапно се превърна в доста по-диво изживяване — като да се носиш с бясна скорост по магистралата в открито порше.

Кърт забави до 90 възела и прелетя над кораба на километър височина. Тиха птица в черната нощ.

Продължи напред още осемстотин метра и превключи на елементарния автопилот, който щеше да държи носа насочен надолу, а крилете — изравнени. Когато реши, че се е отдалечил достатъчно, освободи автоматите на краката и едновременно с това пусна дръжките. Беше буквално изсмукан от глайдъра.

В мига, в който започна да пада, разпъна парашута.

Глайдърът щеше да прелети още около осем километра и да се разбие в океана. Дори с прибор за нощно виждане нямаше да успеят да го забележат, но ако някой гледаше нагоре, щеше да види как Кърт Остин се спуска от небесата.

За да ограничи тази възможност, той беше облечен в черно, черен беше и парашутът му. На шестстотин метра височина той зави в широка дъга и се насочи към кораба. Имаше една минута.

След трийсет секунди беше на четиристотин метра от носа на кораба и на двеста и седемдесет метра над него, но започна да осъзнава един огромен недостатък в плана си.

Сияещите светлини на кораба изглеждаха като благодат от голямо разстояние, защото улесняваха ориентацията, но Кърт внезапно разбра, че сега това може да се окаже катастрофално.

Сияещите кварцови лампи по боядисаната в бяло палуба бяха достатъчни да го ослепят. И нещо доста по-лошо — той щеше да бъде забелязан в мига, в който кацне като огромен прилеп, който се спуска в осветен двор насред оживено вечерно парти.

Щом осъзна грешката си, той дръпна силно въжетата на парашута, за да забави спускането. Понесе се надясно, към левия борд на кораба и продължи да пада.

Виждаше само един начин да кацне на кораба, без да го забележат. Последната секция от главната палуба зад надстройката не беше осветена. Трябваше да измине триста метра, да заобиколи зад кораба и да се надява, че ще запази достатъчно скорост, за да достигне до последните няколко метра от палубата.

Изглеждаше почти невъзможно, но другият вариант бе да падне в океана и да се носи наоколо с часове с надеждата, че няма да привлече вниманието на гладни акули.

Понесе се покрай кораба на сто и двайсет метра височина и зави към борда. Имаше двайсет секунди. Докато прелиташе над надстройката, видя някаква фигура на мостика, но не и вахтен моряк. Съмняваше се, че някой на осветения кораб може да го забележи. При това силно сияние едва ли бяха в състояние да видят нещо в мрака.

Започна да завива.

Турбуленция го подхвана и заплаши да свие парашута му. Той го изви и се спусна зад кораба.

Под себе си видя края на палубата и кипящата бяла вода на килватера. Под килватера две шестметрови витла се въртяха със стотина оборота в секунда като огромни блендери, които чакаха да го накълцат.

Той се насочи напред, набра малко скорост и започна бързо спускане. Дръпна силно въжетата, но беше твърде късно. Вятърът, който се завихряше около кораба, го издуха назад. Кърт пропусна палубата и продължи да се спуска, право към бялата вода и гадната смърт.

Опита да завие, но вятърът го обърна, засмука го напред като лист хартия, хванат от вихъра след преминаваща кола. Поривът на вятъра го понесе към края на кърмата. Кърт видя огромен бял надпис „Оникс“ и после бе запратен към откритото пространство между главната палуба и палубата под нея.

Ударът го разтърси и го изстреля напред, когато въжетата на парашута се закачиха за нещо около отвора. Кърт се приземи по гръб и почти веднага бе издърпан назад към перилата. Завихреният зад кораба въздух изпълни отново парашута, който се опитваше да го извлече от палубата.

Назад, напред, назад. На Кърт му писна.

Натисна механизма за освобождаване и парашутът полетя над водата. Изпърха и изчезна в мрака зад огромния кораб.

Вече беше на борда. Въпреки риска и въпреки логиката, той се беше добрал до „Оникс“. Помисли си за дългия списък от предупреждения на Джо и се засмя. Нищо подобно не се случи, а Джо дори не бе споменал осветените палуби, силния вятър и опасността да бъде накълцан от витлата.

Огледа се, за да види къде точно е кацнал. Тъмното открито пространство му напомни за кърмата на самолетоносач, огромно пространство между главната палуба и хангара.

Няколко стълби се спускаха към водата. Имаше два люка, които изглеждаха здраво затворени, а вляво забеляза няколко овехтели стола и кофа, пълна с фасове. За щастие никой не бе седнал там да изпуши цигара.

Беше почти сигурен, че не са го забелязали. Свали шлема и откачи кислородната бутилка. Замахна силно и ги запрати в нощта.

Не се чу плисък. Вятърът и килватерът бяха твърде шумни. След като се освободи от ненужното, той тръгна към най-тъмния ъгъл на неосветения отвор и приклекна. Извади деветмилиметрова барета от един страничен джоб и започна да завинтва заглушител на дулото. Сетивата му бяха напрегнати до крайност. Ослушваше се за движение.

Не чуваше нищо, освен бученето на двигателите и жуженето на машините. Но преди да помръдне, дръжката на една от вратите се завъртя. Люкът се отвори и Кърт се втурна към мрака като паяк, който опитва да се скрие в цепнатина в бетона.

От люка излязоха две фигури, осветени от светлината вътре, докато вратата не се затръшна след тях.

Тръгнаха към перилата.

— Бих казал, че си впечатлена — чу се мъжки глас, беше Андрас.

Кърт не вярваше на късмета си и стисна по-силно беретата. След това обаче се чу още един познат глас — женски глас. Гласът на Катерина.

— Не знам как твоите хора са създали подобно нещо, без светът да разбере — каза тя. — Но ще призная, че е невероятно. Предполагам, че трябва да ти благодаря за обиколката, за храната и за виното.

— Сега вече разбираш защо твоите началници ще са заинтригувани — каза Андрас.

— Да — отвърна тя. — Подозирам, че ще бъдат възхитени от това, което ще им кажа.

Мислите на Кърт препускаха. Определено не я обвиняваше, че използва всякакви методи, за да спечели доверието на похитителя си и да се спаси, но думите й намекваха за някаква по-голяма игра.

Преди да кажат още нещо, на вратата се появи човек от екипажа.

— Търсят те по радиото, Андрас. От Фрийтаун. Спешно е.

— Време е да тръгваме — каза Андрас.

Той поведе Катерина към вратата, пропусна я първа и я последва. Ивицата светлина се разшири, после се стесни и изчезна напълно, когато тежката стоманена врата се затръшна.

Ако досега Кърт бе хранил някакви съмнения, сега вече беше сигурен. Руснаците едва ли щяха да се заинтересуват от някакъв си супертанкер. Явно на кораба имаше нещо повече, което говореше, че странните структури и аномалии вероятно имаха някакво предназначение.

Той се изправи и тръгна към вратата, през която изчезнаха Андрас и Катерина. Завъртя тихо дръжката.

Открехна леко вратата и погледна по коридора. Не се виждаше никой, отвори вратата по-широко и се плъзна вътре.