Клайв Къслър, Греъм Браун
Портата на дявола (44)

43.

Мъжът, който се наричаше Йон, отстъпи назад. Сега се намираше зад двамата охранители, които се сковаха и се втренчиха в Кърт.

Той видя, че са готови да се нахвърлят върху него и Джо и при най-малкото движение.

Почувствал се в безопасност, Йон заговори:

— Нивото явно е паднало, щом пускат тук човек като теб, Остин. Трябва да се оплача на управата.

— Няма нужда — каза Кърт. — Дай ми малко информация и ще изчезна на мига.

— Информацията не е безплатна — отвърна Йон. — При тази инфлация цената се качва с всеки ден. Но кажи ми какво търсиш и колко си готов да платиш.

— Длъжник си ми — каза Кърт. — Така ще сме квит.

— Нищо не ти дължа — заяви Йон.

Кърт не се изненада.

— В такъв случай ти предлагам правото да запазиш репутацията си. Ти сам ще решиш колко струва тя.

— Репутацията ми? — попита Йон. — За какво говориш Остин? И казвай по-бързо, защото имам резервация.

Гърдите на Кърт се издуха, но той не помръдна.

— Говоря за последствията за теб, след като помета пода с твоите охранители и избия информацията от грамадната ти глава.

Той махна с ръка към залата.

— Представям си как ще се появиш после сред тези достопочтени люде.

Лицето на Йон изрази точно онова, на което Кърт се надяваше: гняв, но примесен със страх и пресметливост. Може би щеше да размисли. А после Йон си пое бързо дъх и нареди на охранителите:

— Този мъж е заплаха, заемете се с него!

Стената от самоански мускули пое към Кърт. Единият мъж удари юмрук в отворената си длан, а другият изви врат настрани и го изпука силно, ухилен до уши. Очевидно бяха готови за битка.

Кърт осъзна, че единственото му предимство засега е, че и двамата тръгнаха към него, само към него. Йон бе казал: „Този мъж е заплаха“, а не „Тези мъже…“ Не беше разбрал, че Джо, издокаран така, има нещо общо с Кърт.

Кърт напипа чашата с кафе зад гърба си. Изчака двете горили да приближат на метър и нещо и я хвърли към тях.

Димящата гореща течност се разля по лицата им. Кафето не беше достатъчно горещо, за да нанесе поражения, но изненадата и болката ги накараха да извъртят глави и да затворят очи.

В този миг Кърт нападна, като снижи рамо и го заби в торса на единия, точно под гръдната кост. Имаше чувството, че се е ударил в дърво, само че мъжът политна назад, когато го връхлетя. Това беше страхотен номер, с който би се гордял всеки полузащитник от футболната лига. И двамата се стовариха върху една маса, строшиха я и паднаха на пода.

Джо вече се беше задействал. Скочи от мястото си, грабна столчето и удари с него другия бодигард по раменете. Мъжът се сви и замаяно заотстъпва. Джо го остави и се обърна да види дали Кърт има нужда от помощ.

Кърт беше върху бодигарда, който обаче не се предаваше. С полуотворени очи, той замахна и удари Кърт под брадичката. Ударът беше разтърсващ, но Кърт се съвзе и силно заби лакът между врата и рамото на мъжа.

Мъжът изви назад глава от болка и така разкри челюстта си за удар. Кърт с всичка сила му заби един десен прав. Уцели го в брадичката, главата на мъжа се килна настрани и той изгуби съзнание.

Всичко това се случи толкова бързо, че гостите на ресторанта имаха време единствено несръчно да се отдръпнат и да изохкат веднъж-дваж от ужас. Една двойка бе станала от масата си, но все още държаха чашите. Това не беше клуб, в който имаше нужда от биячи и никой не бе в състояние да изхвърли Кърт и Джо навън, макар че барманът вече се бе въоръжил с бейзболна бухалка.

Кърт се изправи бавно и тълпата започна да се поуспокоява. Някои дори като че ли съжалиха, че са пропуснали представлението.

Кърт се обърна към Йон, сам беше учуден колко добре мина всичко.

Йон отмести очи от него към Джо, а после към пребитите си охранители. Първо изглеждаше ужасен, после разочарован, накрая пак погледна Кърт, сви рамене и каза:

— Опала!

После, точно когато Кърт си мислеше, че Йон ще се предаде и ще започне да говори, той се изви като котка и хукна към вратата.

— По дяволите! — извика Кърт.

Хванат неподготвен от бягството на Йон, той прескочи припадналия самоанец и хукна навън. Джо беше точно зад него.

— Ето го там! — посочи той.

Йон беше вдясно от тях и тичаше по улицата. Двамата се втурнаха след него по пустия тротоар.

Кърт предполагаше, че Йон има кола, но най-вероятно не бе шофирал лично, а самоанците го бяха докарали. И дори да имаше ключове, човек като Йон не би паркирал сам, щеше да използва пиколо. А не искаше да го хванат и напердашат, докато хлапето търси мазератито или мерцедеса му. Йон нямаше избор, освен да търчи, накъдето и да отиваше.

Това напълно устройваше Кърт. Нямаше да му е трудно да го настигне. Поне докато не заваля.

От една страна, дъждът изчисти тротоарите и от малкото минувачи, но от друга, рязко намали видимостта. А когато Йон сви вдясно и се шмугна в една алея, Кърт за малко да го изпусне.

Сви зад ъгъла и го видя на петдесет метра пред себе си, тъкмо минаваше под една улична лампа. С Джо хукнаха под проливния дъжд.

— Не мога да повярвам, че този дребосък бяга толкова бързо! — извика Кърт.

— Сигурно знае кой го преследва — отвърна Джо.

Кърт предположи, че адреналинът също има голяма роля за това, но се съмняваше, че Йон ще поддържа тази скорост дълго време. Сега всички тренировки у дома и в залата, всички обиколки на „Арго“ щяха да си кажат думата.

Йон се озърна назад и бързо зави в друга алея. Кърт и Джо го следваха. Когато Кърт зави, Джо се подхлъзна на мокрия паваж и падна на земята. Плъзна се по тротоара и се заби право в една бетонна саксия за цветя. Стана веднага, но за малко да се препъне отново.

Ризата му беше разкъсана и лакътят му кървеше, панталоните се бяха сцепили на коляното, но той продължи да тича.

— Помни какво ти казах за следващото ни приключение — искам да е някъде на сухо — извика той. — Наистина!

Кърт се опита да сдържи смеха си, трябваше да си пази дъха. В края на алеята имаше ограда, по която Йон се покатери като акробат и се прехвърли от другата страна. Кърт я прескочи след него, а Джо — секунда-две по-късно.

Сега се намираха в нещо като паркинг и видимостта беше още по-малка. Тук Йон можеше да се скрие, но той продължаваше да търчи, макар че вече забавяше темпо.

След като прекоси мократа трева и мина покрай някакви подрязани дръвчета, Йон прескочи друга ограда и излезе на тясна уличка, пълна с магазини.

Той се препъна и зави вдясно.

Кърт се затича още по-бързо, като напрегна тялото си до крайност. Това беше техният шанс. Но когато наближи улицата, Йон не се виждаше никъде.

Кърт спря рязко и се огледа.

— Къде се дяна?

— Определено е влязъл някъде — каза Джо. — Видях го да завива.

Кърт примигна на дъжда и се огледа. Точно в тази част на града имаше много портали и ниши в редицата магазини. Имаше и няколко паркирани коли, които стоически чакаха дъждът да ги измие. Въпреки че в двата края на редицата магазини имаше улични лампи, мокрият асфалт като че ли абсорбираше светлината.

— Малкият плъх се е скрил някъде — каза Кърт. — Ти мини от онази страна на улицата, а аз по тази. Върви бавно, той е някъде тук.

Джо кимна, пресече улицата и тръгна от дясната й страна, Кърт вървеше от лявата. Проверяваше под колите и вътре в тях, но не видя нищо на задните седалки или под шаситата.

Вратите на магазините бяха в ниши, Кърт надзърна във всяка от тях, готов за изненадваща атака, но не откри нищо.

От другата страна на улицата Джо поклати глава.

Една кола мина покрай тях в дъжда. Фаровете й осветиха улицата за миг с ослепяващ блясък. Кърт видя жена зад волана, но беше сама. Колата идваше толкова отдалеч, че Йон трябва де бе ползвал реактивна раница, за да успее да се скрие в нея.

Отново блесна мълния и този път се чу лек тътен. Дъждът се засилваше и Кърт се скри в нишата зад него. Почти бе готов да признае, че Йон е избягал, когато отново блесна мълния.

Той погледна надолу и видя следи от стъпки по сухия бетон под нишата. Неговите собствени, но и други — по места, където не беше стъпвал.

Без да помръдва, той посегна зад себе си. Пръстите му напипаха дръжка и се сключиха около нея, но нямаше нужда да я завърта.

Само лекият допир бе достатъчен. Вратата се отвори.