Чарлз Ингрид
Небесният списък на жертвите (7)

7.

Свети Колин от Синьото колело излезе от кулата за медитация и се отпусна уморено поради напредналата си възраст върху твърде меката кушетка. Секретарят забърза към него, но спря, като видя, че Колин му маха с ръка да си върви. Понякога Бигъл беше прекалено усърден.

— Остави ме сам — добави. — Искам да помисля.

А после, докато стъпките на секретаря се отдалечаваха и накрая вратата се затръшна, той се усмихна иронично. Какво доживя — да напусне кулата за медитация, за да може да помисли!

Колин вдигна крака и ги подпря на масата — антична масичка, за която се твърдеше, че била донесена чак от Земята. Веднага щом я докосна, тя се заклати. Колин почувства сътресенията. Не за първи път ги усещаше. Бе от хората, които умееха да се синхронизират с вибрациите на обкръжаващия свят, и никога не се учудваше на уменията си, сякаш бе дълбоко уверен, че това е нещо естествено за всеки човек.

Плъзна поглед към масичката и едва сега забеляза, че краищата на расото му са захабени и износени. За миг се зачуди дали той също вече не е твърде износен.

Сигурно е така. Налагаше му се да обмисли някои особено важни събития, а почти не можеше да се концентрира върху тях. И напоследък това му се случваше все по-често. От известно време Пепус отказваше да се вижда с него насаме и което бе по-лошо, държеше се резервирано спрямо Джек Сторм.

Това не беше нито правилно, нито предвидливо. Пепус сигурно искаше да узнае какво точно се бе случило на Лазертаун, и то от прекия участник в събитията, но Колин бе научил от шпионите си в двореца, че не е повикал Сторм на разговор, нито му е позволил лична среща. Що се отнася до Скиталците, те нямаха право да искат аудиенция, докато императорът не ги повика сам. Положението не беше никак розово. Джек бе един от последните очевидци на разрушаването на археологическото находище. Какво ли бе видял там?

Колин разтърка чело и се облегна назад. Той беше Скиталец, име, което означаваше призвание — да търси навсякъде, където е възможно, доказателства, че техният Спасител е бил действителна личност, посетил е множество светове и ги е подготвил за появата на Човека и за евентуалното му приемане в Небесното царство. Колин живееше с надеждата, че някой ден ще може да открие подобно доказателство. Не признаваше митологията за Месията, в която се твърдеше, че всяка цивилизация се развива по свой уникален начин. Не. Той търсеше нещо повече.

Колин вдигна поглед към тавана, но не го виждаше, вместо него пред очите му изплува Рицарят и неговата дама в двора вчера. Дали Пепус си даваше сметка с какво се е сдобил в лицето на Джек Сторм? Колин се съмняваше. По-скоро го смяташе за обикновена пешка в играта за власт.

Голяма грешка.

Сторм. Колин премигна. Шпионите му така и не бяха успели да открият каквито и да било сведения за Джек Сторм. Въздъхна тежко. Сторм. Звучеше по-скоро като предзнаменование, отколкото като обикновено име.

 

 

Горен не откъсваше поглед от залата. Четирима от постоянните му пациенти се наслаждаваха на солариума или се отпускаха в минералния басейн, заграден от гъста зеленина. Само един стоеше настрана и разговаряше, вероятно със себе си, но и на неговото лице бе изписано умиротворение.

Рехабилитаторът се подсмихна доволно. Обичаше да работи в залата. Задълженията му се изчерпваха само с това да следи пациентите и обикновено можеше да се забавлява с компютъра. Дежурството не беше от натоварените. Дори не се намръщи, когато неговият колега го потупа по рамото.

— Ще ида до тоалетната. Нали ще следиш и коридорите, докато ме няма?

Горен кимна замислено. Пазачът се надигна от пулта, протегна се и излезе, а Горен само хвърли небрежен поглед на мониторите. Залата за разходки и отдих на болните бе затворена от всички страни. Не очакваше да види някой там.

Отново насочи вниманието си към човека, който разговаряше със себе си. Какво ли ще стане, ако изведнъж той осъзнае, че говори с въздуха? Горен се засмя. Обичаше да си представя подобни внезапни промени и последствията от тях. Протегна ръце и затропа върху облегалката на креслото.

Точно в този момент забеляза с крайчеца на окото някакво движение на един от мониторите. Изправи се в креслото, погледна натам и облещи очи.

Някой крачеше с гъвкава и уверена походка по главния коридор, като спираше от време на време, за да прочете надписите на стените. Когато стигна до информационното табло, спря и втренчи поглед в него.

Пръстите на Горен застинаха върху клавиатурата. Би трябвало да задейства алармата, но не помръдваше. Не можеше да разгледа добре нарушителя, ако беше такъв наистина. Би могъл да е някой колега от друг сектор, който се е заблудил по коридорите.

Въпреки това рехабилитаторът усети, че устните му изсъхват.

Непознатият се обърна и тръгна по коридора. Горен продължаваше да го следи подозрително. Ако беше колега, щеше да се свърже с него. Приемните бяха встрани и достъпът до тях бе закрит.

Горен най-сетне се пресегна към копчето на алармата. Ставата на лакътя му изпука мъчително. Цялото му тяло се бе вцепенило. Това е кататонен ступор, рече си! Имам пристъп!

Но още докато си го помисляше, знаеше, че не отговаря на истината. Отново отмести поглед към монитора. Сега вече си даде сметка, че всъщност нарушителят се приближава към него.

По дяволите! Познаваше този човек.

Изведнъж странното вцепенение го напусна. Пресегна се, програмира солариумната зала на автоматично наблюдение и се надигна от креслото. След това закрачи по коридора с енергичност, каквато не го бе изпълвала от години.

Трябва да намери този човек и да го спре!

Напусна кабината за наблюдение и се затича по сервизния коридор към свързочната стая. Влезе вътре и включи пулта с треперещи пръсти. В същия миг тежката врата се затръшна зад него.

Екранът блесна и Горен извърна поглед към него.

— Какво има?

— Той е тук. Върна се. Сега е при информационното табло и рови в компютъра.

— За кого говориш? — жената отсреща смръщи озадачено вежди. Видът й подсказваше, че принадлежи към висшето общество.

Горен си пое дъх и направи опит да се успокои.

— Онзи, когото измъкнахте от разрушения кораб. Замразеният! Той е тук!

— Боже мили! — тя го изгледа с вледеняващ поглед. — Линията, по която ме търсиш, обезопасена ли е?

— Не. Дайте ми разрешение. — Горен почувства, че страните му горят.

— Хубаво. — Жената се облегна назад. Горен оглеждаше обстановката около нея, но по нищо не можеше да определи къде се намира. — Не се безпокой, той няма да намери нищо. Погрижихме се за това.

— Сигурна ли сте?

Сега вече погледът й стана строг. Горен не издържа и извърна глава. Тя продължи:

— Ще трябва да го махнеш оттам, но без да прибягваш до пазачите. Може би са го проследили, ако някой подозира какво представлява в действителност. Повикай фелдшерите. Нека те се справят. Направете каквото е необходимо, за да напусне планетата.

— Това ли е всичко? — попита сухо Горен, сякаш бе поискала от него да сътвори някое чудо.

— Да, засега — екранът угасна, но Горен протегна ръка и го докосна, сякаш искаше да погали очертанията на лицето й. След това се надигна. Нямаше време за губене. Трябваше да действа бързо. Намери лекарството, което смяташе, че ще му свърши работа, и се отправи към приемната, уверен, че жертвата все още се навърта там.

 

 

Джек не знаеше кое задейства сетивата му. Може би бе дочул шум или нечие задъхано дишане, нарушили жуженето на климатика и приятната музика, която се лееше по коридорите. Но докато се ровеше из файловете в компютъра, които се оказаха празни, изтрити, лишени от каквато и да било информация за него, почувства, че някой го наблюдава.

Сигурно беше охраната. Но не, ако бяха те, досега да са се нахвърлили върху него. Следователно този, който го следеше, все още не бе решил как да постъпи с него.

Джек не бързаше да предприеме каквито и да било действия. Стараеше се да се държи привидно спокойно, въпреки че сърцето думкаше в гърдите му. Все още бе потресен, че според официалните записи не съществуваше. Че никога не е постъпвал в този център. След като ги прегледа за трети път, поиска да види списъка на персонала. Джек можеше да не съществува, но някои сестри и лекари трябваше да са тук.

Още първото име, на което попадна, го накара да се ококори. Беше му познато, сигурен бе, но лицето от екрана бе различно. Прегледа набързо общата информация. Оказваше се, че неговият лекуващ лекар е приел самоличността на някой от обслужващия персонал. Но защо? Джек затвори очи и за миг забрави, че го наблюдават. Извика ново име. Погледна и видя сестра, която не бе виждал никога. Сега вече знаеше.

Знаеше, че целият му живот от момента, когато го бяха извадили от криогенната капсула, е бил една лъжа.

Замисли се за миг, после изключи компютъра. Едва сега съсредоточи вниманието си върху онзи, който го дебнеше отзад. Бутна креслото назад, изправи се и се обърна. Пое към вратата, усещайки как се напрягат мускулите на неговото здраво, младо тяло — съвсем различно на възраст от годините, които бе преживял с ума си.

Една сянка се раздвижи в близката ниша. Джек се подсмихна мрачно, пресегна се, сграбчи дебнещия го там човек и го захвърли на пода като парцалена торба, щастлив, че може да насочи в конкретна посока гнева си.

Мъжът със сиви дрехи остана да лежи на пода и да стене. Джек се наведе над него, изрита настрани пневматичната спринцовка и за миг се зачуди, дали вътре имаше приспивателно или отрова.

— Какво правиш тук? — попита тихо.

Непознатият се гърчеше под ръката, която приковаваше шията му към пода.

— Аз… казвам се Горен.

— Не — поклати глава Джек. — Попитах те какво правиш.

— Не те… разбирам.

— Ти ме познаваш — Джек смръщи вежди. — Дори ми се струва, че те помня. Да, разбира се. Ти ми направи последния преглед, преди да бъда изписан. — Припомни си онзи далечен момент. Тогава жадуваше час по-скоро да напусне болницата. Чувстваше се изоставен, отхвърлен от всички. Сякаш никой не се интересуваше, че има оцелял от Пясъчните войни. Но годината, прекарана на Кларон, му бе помогнала да прочисти душата си и да се справи със спомените, които по-скоро приличаха на кошмари. Той усили натиска. — Всъщност би трябвало да съм ти благодарен. Затова няма да те убия.

Мъжът изхърка. От ъгълчето на устата му потече слюнка.

— Аз… нищо не зная.

— Защо? Какво се е случило тук с мен? Къде са записите?

— Всичко е изчезнало.

— Все някой си спомня. Кажи ми кой!

— Не мога. Убий ме, щом искаш. Тъкмо ще приключи по-бързо.

Джек отпусна леко ръка. Мислеше трескаво. Нямаше съмнение, че са го докарали тук тайно. Спасили са го тайно. Тайно са го размразили дори. Това можеше да обясни защо нито един официален представител на доминионското правителство не го е признал за ветеран от Пясъчните войни. Не знаеше обаче защо са постъпили по този начин. Изглежда човекът, когото държеше в ръцете си, също не знаеше.

Джек стисна устни в заплашителна усмивка.

— Ако не заговориш, дори смъртта ти ще бъде бавна и мъчителна.

— Зная само едно — че няма да намериш това, което търсиш. Всичко е било изтрито. Дори името ти, спомените.

— За какво говориш?

— Извадиха те от криогенна капсула. Държаха те някъде в продължение на една година, преди да те доведат при мен. Някои неща… не могат да бъдат поправени. По-удобно бе да ги заменят. Всички Рицари трябваше да са мъртви.

— Името ми?

— Не го зная! Никога не са ми го казвали.

— Защо точно мен?

— Нямаше кой друг. Пусни ме… задушавам се…

Джек обаче не отпускаше хватка.

Дори името му беше лъжа.

Остави лежащия в безсъзнание мъж на стерилния под, окъпан в собствената си урина.

Отправи се по коридорите, като внимаваше да избягва обсега на охранителните камери, както го бе научила Амбър. Движеше се с точни, опасни движения, втълпени му от началното обучение за Рицар.

Поне това не му бяха отнели. Не биха могли да го надарят с фалшиви умения. Бяха си негови собствени, както и костюмът. С подплатата, заразена със смъртоносния чуждоземец.

Единственото, което му бяха оставили.

Така да бъде.