Чарлз Ингрид
Небесният списък на жертвите (15)

15.

Джек разтърка възпалените си от безсъние очи. Образите на екрана продължаваха да се менят. Премигна, протегна се към дистанционното и ги върна назад, до мястото, което бе пропуснал. Тъкмо на тези записи видя онова, което търсеше.

Мъжът, с когото се бяха разминали в коридора. Същият, който го бе посетил в ролята на пратеник. На записа се виждаше как при разминаването със Свети Колин и Амбър той протяга ръка и докосва за миг преподобния по рамото — всъщност на пръв поглед нищо заплашително, нищо напомнящо за убийство.

И въпреки това тъкмо в този момент бе вкарал в кръвта на преподобния въздушно мехурче, изпълнило миг по-късно ужасната си роля. Джек облиза пресъхналите си устни. Сигурно така бе станало. Нямаше друг начин. Преглеждаше за трети път тази част от записа. Не се съмняваше, че това бе човекът, с когото малко по-късно се бяха сблъскали в коридора.

Истински късмет. Пет коридора водеха от мястото на престъплението, а Джек се бе озовал точно в този, който и мъжът бе избрал за своя път за бягство.

Записът не беше достатъчен, за да свали подозрението от Амбър, но можеше да помогне. Поиска да бъдат копирани записите и ги прибави към тези на сблъсъка с мъжа в коридора.

Датчиците вече го бяха информирали, че също като него, този човек не носи имплантиран микрочип.

Светът, изглежда, гъмжеше от неидентифицирани престъпници.

Джек се питаше дали убиецът има някаква връзка с Уинтън.

Протегна се и огледа операторната на полицията. Размърда плещи, за да прогони вцепенеността между плешките си. Навсякъде из помещението се въргаляха празни чаши от кафе, но нямаше и следа от документи. Всички важни материали се изнасяха и съхраняваха другаде. Всички записи също. Въпреки това Джек се зачуди дали тук не могат да се крият отговорите на някои от въпросите, които го терзаеха. Надигна се и доближи шкафчетата в ъгъла.

От известно време не беше сигурен, че императорът е в състояние да контролира действията на Планетната полиция. На пръв поглед полицейското управление действаше като добре смазана машина, но без никакво съмнение бе действало по същия начин и по време на предишния император.

— Капитан Сторм? Не, не се обръщайте. Ако го сторите, ще бъда принуден да ви убия, а това няма да е от полза и за двама ни.

Джек замръзна.

— Какво искате? — попита, загледан в стената пред него, където се виждаше само неясно очертаната сянка на говорещия.

— Да ви предам едно предупреждение. Зелените ризи ви напомнят, че отдавна би трябвало да сте мъртъв и че сте се заклели да служите на Пепус. Ако мислите, че знаете всичко, ето ви един въпрос: помните ли човек на име Сташ?

— Дали го помня? — Джек се засмя горчиво. — Той едва не ме уби в Лазертаун. — Същият този Сташ бе разрушил находището близо до Лазертаун, на което искаха да сложат ръце Скиталците и драките.

— Ако имахте пълен достъп до досиетата на Планетната полиция, щяхте да узнаете, че Сташ е бил полицейски офицер.

Джек едва се сдържа да не се обърне.

— Кой го е пратил в Лазертаун? Или е действал на своя глава?

— О, нищо подобно. Пепус не лъжеше, когато заяви, че е имал агент в Лазертаун. Само че нямаше предвид вас.

— За което мога да вярвам само на вашите думи.

— Зелените ризи установиха, че са ги манипулирали.

— Добре дошли в света на големите — подсмихна се Джек. — Защо смятате, че ще ви повярвам? Аз съм Рицар, заклел съм се да пазя и защитавам императора.

— На времето Рицарите се заклеваха във вярност пред Доминиона. Кое е по-справедливо според вас?

— Не се отдалечавайте от темата. Ако имате нещо друго да ми казвате, целият съм в слух. Дайте ми нещо, което да използвам и на което да се опра.

— Ето ви тогава още малко информация. Кларон е бил изпепелен, защото така е наредил един човек на име Уинтън, след като узнал, че там се е притаил един изгубен Рицар. Но има още една причина. На един от малките континенти растяло скрито дракско гнездо. Това му позволило да получи официално разрешение да действа по този драстичен начин.

Джек стисна зъби.

— Дайте ми доказателства! — просъска разгневено той.

— Ще ги откриете на Бития, ако получите разрешение да идете там. Ние не ви дължим нищо повече. Връщаме се в началото на играта, където вие сте само войник, застанал между нас и нашата цел. Пазете се добре.

— Кои сте вие?

Мълчание зад гърба му. Джек почака още няколко секунди, сетне се извъртя рязко.

Стаята беше празна.

Вдигна поглед. На тавана имаше монтирана камера и Джек знаеше, че разговорът им е бил записан. Не можеше да направи нищо, най-малкото да се опита да я демонтира.

И други щяха да узнаят какво му бяха казали. Щяха да докладват и на императора. Какви ли щяха да са последствията от това?

Амбър седеше неподвижно. Избягваше да помръдва, тъй като движението обикновено бе свързано с неприятни усещания в скованите й мускули. Беше насочила вниманието си навътре към себе си, опитвайки се да открие и най-малката следа, която да й подскаже, че убийството е било нейно дело.

Белият боен костюм висеше на закачалката в ъгъла, подобно на застинало разумно същество. Джек отсъстваше — бе отишъл да преглежда документите и записите в Планетната полиция. Докато го нямаше, струваше й се, че костюмът я следи непрестанно.

От постоянното напрежение, докато се взираше в себе си, я болеше главата. Но не можа да открие нищо, различно от житейския й опит. Нищо, което да намеква за намесата на Ролф. Въпреки това знаеше, че е там. Сигурна бе в това. Тя бе програмирана да убива!

„Да убиваме, господарю! Ще се бием ли днес?“

Амбър повдигна рязко брадичка. Очите й се навлажниха и тя вдигна юмручета да ги изтрие. Едва сега забеляза, че бойният костюм сияе с неестествен блясък. Тръпки пробягаха по гърба й. Костюмът бе толкова близо, че би могла да го докосне. Амбър се замисли за духа на непознатия войн, който обитаваше вътрешността, за невидимия призрак, който жадуваше да убива, за да живее, и живееше, за да убива.

Потрепери и наведе глава. Фантом бе мъртъв. А дори и да не беше мъртъв, беше заспал дълбоко. Въздъхна и отново се съсредоточи върху медитиращото си съзнание, в търсене на истината.

Дясната ръкавица потрепери. Повдигна се, извъртя се и се протегна към нея, сякаш в мълчалива благословия.

Фантом се протягаше към лъчистата топлина на съществото, което седеше пред него. Харесваше Амбър, макар да признаваше Джек за свой господар. Къпеше се във физическата енергия, която сияеше около него, колкото и мъчителна да бе честотата й.

Отново се бе пробудил.

Уинтън крачеше забързано по коридорите и използваше скрити врати, за които знаеха малцина, с твърдото намерение да се озове колкото се може по-далеч от операторната. Изтри полепналите по горната му устна капчици пот. Би могъл да убие човека, с когото бе разговарял, и да се отърве веднъж завинаги от него… но така щеше да е още по-добре. Сега можеше да се отърве едновременно от Джек и Пепус. Достатъчно бе Джек да последва инстинктите си и той щеше да направи записите обществено достояние.

Усмихна се злобно и се отправи към вътрешността на двореца, който един ден можеше да бъде негов. Беше дал на Джек тласък, който Пепус не би съумял да неутрализира.