Чарлз Ингрид
Небесният списък на жертвите (1)

1.

— Без костюм няма войник. Това вече, надявам се, ви го втълпихме. А сега ще се опитаме да ви покажем, че лъжем. Целта на това упражнение — обясняваше техният командир и гласът му ехтеше на парадния площад — е да докажем, че можете да бъдете Рицари дори след като ви отнемем костюма. — Той закрачи покрай предната редица, примижавайки срещу яркото малтенско слънце, докато по челото му се стичаха едри капки пот. — След като приключим с тази подготовка, не само костюмът, лазерните оръжия и ръкавиците ще ви правят това, което сте.

Войниците не сваляха от него разтревожени погледи. Някои си шепнеха, други поглеждаха крадешком към втория човек, който сновеше между редовете им, защото това бе техният герой.

Строен и мускулест, с все още младежко тяло, също като тях — защото имаше определени изисквания за това да станеш доминионски Рицар и едно от тях бе да имаш здраво тяло, — но очите, с които ги стрелкаше, издаваха зрелостта му. Той спря, отметна глава и погледна нагоре към небето. Намръщи се, сигурно защото осъзнаваше, че всички го гледат, а това го притесняваше. За един кратък миг очите му потъмняха, издавайки буйния му нрав.

След това погледна към техния командир — с посребрена коса, мургаво лице и жилесто тяло, облечен в безупречен сребърен костюм.

— Къде са закачалките с костюмите?

— Спокойно, Джек. Скоро ще ги докарат. Това е само репетиция.

Героят изсумтя недоволно и отново закрачи напред-назад, за ужас на късокракия мъж, който подтичваше зад него и се опитваше да му вземе мерките. Сторм насочи пръст към командира.

— Ако нещо се случи с моя костюм…

— Няма страшно. Наредих да ги охраняват. Да не мислиш, че не познавам номерата на журналистите. Няма да позволя да му пъхнат някое микрофонче или камера, обещавам ти. Утре преди церемонията ще ги прегледаме за последно.

Джек Сторм спря отново и погледите им се срещнаха. Нищо не бе по-скъпоценно за един Рицар от бойния костюм, от който зависеше животът му. Той обаче не го спомена пред своя командир, защото човекът срещу него също притежаваше костюм и дори му дължеше името си: Пурпурния. Почти нищо не се знаеше за него, освен че е получил този костюм в наследство от баща си.

Дори и подредените в редица войници да бяха доловили някакво напрежение, те не казаха нищо. Бяха възбудени от предстоящата церемония. Бяха се подготвяли дни и нощи неуморно и повечето от тях очакваха нетърпеливо да участват в бой. Малцина от тях обаче се радваха на идеята да участват в парад и да се превърнат в зрелище за цивилните. Повечето пристъпваха неспокойно от крак на крак, в очакване да пристигнат костюмите.

Джек спря отново, този път на няколко крачки от Пурпурния.

— Аз съм войник, а не герой. Всичко това е напълно излишно. — Понечи да каже още нещо, но в този миг шивачът го застигна и покри с оразмеряващата холограма. Джек потрепери и късокракият мъж изруга.

— Ако не стоиш мирно, ще станеш войник без крака! — отсече той, размахвайки лазерната ножица. Този път не срещна никаква съпротива, докато Джек и Пурпурния се измерваха с погледи.

— Императорът иска да направи оглед на гвардията — съобщи Пурпурния.

— По дяволите, той знае много добре как изглеждаме.

Шивачът използва краткото затишие да въведе някои данни в джобния си компютър.

— Напълнял си! Ще трябва да сменям мерките.

— Спокойно, Франко — скастри го командирът. — Имаше нужда от почивка след Лазертаун. Погрижи се униформата да му стои добре.

Джек изгледа шивача и в очите му затрептяха насмешливи пламъчета. Късокракият мъж отмести поглед встрани. Сетне се поклони, изключи холограмата и побърза да напусне парадния площад.

Пурпурния изправи рамене.

— Пепус иска утре да те види в целия ти блясък — съобщи той. — Колко често работник от мините става герой?

— И преди и след това си останах Рицар.

— Беше и наемник, за известно време.

Не, помисли си Джек. Винаги съм бил Рицар. Но не изрече гласно мислите си, тъй като наемниците следваха свой кодекс, според който нямаше нито утре, нито вчера, а само днес, и Пурпурния го бе приел по тези правила. Не знаеше нищо за миналото му. Джек се заслуша в думите на командира. Отдавна се досещаше за новата роля на Пурпурния — той бе нещо като буфер между новосформираната гвардия и императора на Триадите. Те всички се бяха заклели във вярност пред императора — с изключение на Джек. Неговата клетва бе да отмъсти. За да скрие мислите си, той се извърна и закрачи обратно към редицата от войници.

— Увеличил е трикратно числеността на охраната — подметна през рамо.

— По-скоро четирикратно, откакто те нямаше.

Сторм плъзна поглед по площада, но всъщност виждаше сивкавата лунна повърхност, на която едва не се бе простил с живота си. Премигна и прашният параден площад изплува пред очите му. Никога ли не валеше тук, за да измие този проклет прахоляк? Потрепери въпреки горещината.

Пепус изглежда бе твърдо решен да го превърне в герой и се бе постарал да прикрие фактите за разрушенията, предизвикани от самия Джек. И най-вече за унищожения дракски кораб — въпреки сключеното примирие.

Усмихна се мрачно при тази мисъл. Площадът бе изолиран със звукови завеси, за да не могат да ги наблюдават някои прекалено ентусиазирани журналисти. Но това, което възнамеряваше да каже, бе само за ушите на Пурпурния Пристъпи към него.

— Защо императорът не иска да ме види?

Среброкосият го погледна с неизменно засмените си очи. Помълча малко, преди на свой ред да попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Разговарял е за Лазертаун с всички други, освен с мен. За Бога, дори разпита и теб, макар че не си бил там.

— Не виждаш ли, че се опитва да те опази? Той е император, Джек, не някакъв си боклукчия.

— Това, което имам да му съобщя, не е боклук. Той трябва да знае какво се е случило — не само с мен, но и с всички останали в купола. Трябва да научи какво са направили драките. Искам да му разкажа за всичко, на което станах свидетел.

Двамата стояха един срещу друг, възрастният мъж с младежки очи и младият мъж с очи на мъдрец. Джек пристъпи от крак на крак и разтърси глава. Ядосваше се, че го принуждаваха да се изправя срещу своя другар.

— Той е император — повтори тихо Пурпурния. — Пясъчните войни свалиха Регис и Пепус е твърдо решен да не допуска същата грешка. Ще разговаря с теб, когато сметне, че е готов.

Джек понечи да каже още нещо, но думите му бяха заглушени от появата на носилката за костюми. Извърна се и втренчи развълнуван поглед в своя костюм, чиито флексобрънки сияеха ослепително.

Под ярките лъчи на слънцето Рицарите се заеха да обличат костюмите.

 

 

— Ще настояваме за отплата.

Посланикът на Дракската лига втренчи навъсен поглед в генерала, който крачеше нервно напред-назад.

— Нищо подобно няма да правите! Ако успея да ви уредя покана за церемонията, ще бъдете така добър да се държите благоприлично.

— Благоприличие! — генерал Злакт се закова на място. Фасетните му очи се втренчиха в посланика. — Онова същество унищожи нашия кораб, а заради такива като вас трябва да се държим, сякаш черупките ни са омекнали!

Посланикът размаха ръка.

— Позволете да ви припомня, генерале, че ние бяхме в процес на анексиране на онази колония, а тя се намира в пределите на Доминиона. Едва ли ще ни дадат възможност да обясним нашите мотиви. Опасно близо сме до прекъсване на примирието най-вече заради прибързаните ви заповеди.

— Само дето не сме по-близо до Лазертаун отпреди.

— Така е. Доколкото ми е известно, находището е пострадало доста сериозно и специалистите смятат, че е напълно неизползваемо. Няма да ви позволя да разрушите всичко, за което съм работил през последните двайсет години, само за да търсите някакво удовлетворение на накърнената си чест! — Посланикът скочи на задните си крака и се изправи срещу генерала.

Двамата се измериха с ядосани погледи.

Генералът издаде тихо, заплашително ръмжене.

— Същата тази чест, на която толкова много разчитахте по време на Пясъчните войни.

— Без никакво съмнение, Злакт. Но сега на трона на Триадите се е възкачил друг император и нещата не са такива, каквито бяха тогава. — Посланик Дурл отстъпи крачка назад. Заметна през рамо свободния край на туниката си. — Може да не го признавате, но ние, посланиците, също сме войници. И сега от моите действия зависи много повече.

— Не и ако императорът ви смята за мекушав.

Дурл изкриви лице от гняв. Докато го разглеждаше, Злакт не можа да не сдържи възхищението си. Дурл несъмнено ба изключително изтъкнат представител на тяхната управляваща класа.

— Император Пепус не ни подценява. Тъкмо в това се състои моята работа. Що се отнася до загубата на находището, този въпрос е приключен. Ще имаме и други възможности да премерим сили с нашия древен враг.

— Може би. В такъв случай няма да поискате никакво наказание за Джек Сторм?

— Не — отвърна Дурл. Гласът му стана твърд. — Поне засега. Ще предявя официален протест, но не очаквам нищо да последва. Видяхте ли бронята му?

— Не.

— Казаха ми, че била подсилена с норцит. Интересна комбинация, не смятате ли?

Генерал Злакт се изправи в цял ръст.

— Повече от интересна — отвърна. — Ако тези нещастни създания знаеха с какво си имат работа. — Той отдаде чест. — С ваше разрешение.

Дурл въздъхна.

— Но разбира се, генерале. — Когато генералът доближи вратата, посланикът го повика. — И, Злакт…

— Да?

— Не правете глупости. Няма да го допусна.

Злакт стисна издължените си челюсти, но не отговори. Без да чака разрешение, той затръшна вратата след себе си.

Подът под краката на посланика се разтресе. Известно време остана втренчен във вратата, след това лицето му придоби замислено изражение и той се отправи към покоите си.

 

 

Просторните помещения в крилото на императора тънеха в сумрак, както и беше редно, тъй като наближаваше полунощ. Неканените гости, били те шпиони или убийци, би трябвало да бъдат засечени от охранителните камери и датчиците, а също и от неколцината медиуми, които работеха за Планетната полиция. Но днес императорът не си беше у дома. Точно тази вечер бе решил да остане в един от дворците извън Малтен.

Една самотна фигура се прокрадваше из коридорите с увереност, която говореше, че познава достатъчно добре обстановката. Облечен в черно, нарушителят на императорските покои спираше от време на време, за да се огледа за камери или пазачи, после продължаваше да се промъква все по-навътре. Без да издава никакъв звук, той достигна кабинета на императора и спря пред вратите. Не го интересуваше спалнята, а входа за компютърната зала.

Тропот и шум в съседния коридор накараха нарушителя да се притаи в близката сянка.

— Не ме интересува кого трябва да подкупиш, искам да получа този запис. Държа да откриеш и негодника, който го е направил, и да ми го доведеш, нищо че цялата журналистическа гилдия ще викне в негова защита. Този път вече прекали. Смятам да дам хубавичък пример на останалите.

Нарушителят познаваше твърде добре този нисък, малко дрезгав глас.

— Ще направим каквото ни е по силите, Рандолф, но все пак ми се ще да проявиш благоразумие…

— Ако проявявах благоразумие, никога нямаше да стигна дотук! Да видим дали няма да успеем да открием този техен прословут герой, преди да го направят обществено достояние. Искам да се уверя, че наистина няма никакви недостатъци.

Другият изломоти нещо недоволно под носа си, сетне попита по-високо:

— Не ти ли омръзна да се ровиш в тази история?

— Защо не? Пепус подготвя истинско представление за медиите… очаква от нас да го предаваме на живо, но се съмнявам, че резултатът ще е такъв, какъвто разчита. Всички знаем за тайното му намерение да заеме поста председател на Конгреса.

— По дяволите, Рандолф, можем да се оправим и без спорове, нали? Все някога смятаме да се махнем от тази проклета планета.

— Това е моя работа — произнесе ниският глас и направи кратка пауза. — Още утре посланикът на Дракската лига ще ни засипе с обвинения за последните събития. Пепус смята да се измъкне, като предостави цялата информация, но няма да стане.

Непознатият в сянката облегна глава на хладната стена. Амбър, защото това бе тя, полагаше усилие да си поема колкото се може по-безшумно дъх. Познаваше не само нахалния журналист, но и човека, за когото говореше. Познаваше го съвсем отблизо. И не се съмняваше, че ако го открие, Скот Рандолф може да му причини само неприятности — нищо друго.

Сега вече компютърната зала изгуби привлекателната си сила за нея. Беше стигнала веднъж дотук, щеше да стигне и втори път. Отдели се от стената и се приближи към двойните врати, зад които разговаряха журналистът и неговият сподвижник.

Рандолф отново заговори:

— Трябва на всяка цена да открия този техен „герой“ преди представлението.

— Не ми дрънкай врели-некипели, Скот. Истината е, че продължаваш да събираш данни за онази твоя история за изгубения Рицар. Веднъж вече те измамиха — кога най-сетне ще си го признаеш? От години преследваме този призрак.

— Не е призрак! Сигурен съм в това! Източникът ми е съвсем надежден!

— Твоят източник смърди от километри. Достатъчно дълго съм твой технически директор, за да знам, че слуховете се появяват винаги когато има възможност някой да плати добре за тях.

— Може би. Но ако съществува наистина такъв човек, не мога да не го търся.

— Разбирам те, но ще се наложи да престанеш. Защо не си признаеш, че са те изпързаляли.

— Виж, Дикстра, ако имаш Рицар, когото не искаш да открият, къде щеше да го скриеш?

— В космоса със скафандър.

— Или сред новосформиран отряд от Рицари.

— Може би. — Последва пауза. Сетне Дикстра продължи: — Може би Пепус не желае да бъде открит. Не си ли помислял за това?

— Ах, приятелю. Спомни си, че перото е по-силно от меча и че езикът е по-бърз и от двете. Старият император беше свален от Пясъчните войни, сега идва ред и на Пепус.

— Доколкото си спомням, Регис го свали хладно острие между ребрата.

— Но нямаше да го получи без външна помощ. Доминионът си затвори очите и ето че стана. Ако Пепус крие изгубения Рицар, това само ще направи моята история още по-интересна. Ако е там, аз ще го намеря.

Момичето в черно си позволи една лека усмивка. Не че тя самата нямаше нещо общо с всичко това! Напротив, тъкмо благодарение на нея Джек се бе измъквал неведнъж от любопитните очи на журналистите. Шмугна се в един страничен коридор и се отправи към изхода на двореца на императора със същото безгрижие, с което бе проникнала чак дотук.

 

 

Преди да отиде в офицерските помещения, се преоблече, тъй като не желаеше тъмните й дрехи да предизвикат подозренията на Джек. Докато пресичаше площадчето, тя вдигна глава към огромната сграда на двореца, която се извисяваше като планинска верига. Беше прекарала почти целия си живот в сянката й… макар и твърде далеч от нея, там, където дворецът бе само символ за един по-добър живот. Дори сега, докато крачеше по алеите, Амбър по навик избягваше камерите и сензорите. Джек понякога я наричаше параноичка. Отвръщаше му, че това е обикновена предпазливост. Тя нямаше имплантиран идентификационен чип, така че дори системата да я засече, не би могла да я разпознае. Ала все пак…

Подуши миризмата му още щом отвори вратата. Беше се върнал преди малко от подготовка и се къпеше — чу шума на пуснатия душ. Дрехите му бяха разхвърляни по пода. Вдъхна с пълни гърди от познатата миризма, щастлива, че отново е близо до него. Беше си дала сметка колко пуст ще е животът й, ако в него не присъства Джек.

Той излезе от банята, с усукана около кръста кърпа.

— Къде си ходила?

Усмихна му се в опит да прикрие обърканите си чувства, Джек й беше като по-голям брат, но от известно време копнееше да бъде нещо много повече и се боеше, че може би той не би пожелал да й го даде. Гласът й не я издаде, когато отвърна наперено:

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Не съм съвсем сигурен — разтърси той мократа си коса. — Нали все измисляш разни неща.

— Ами да, момичетата трябва да се забавляват. Ти приключи ли за днес?

— Надявам се. Ако питаш за костюма, омръзна ми да го лъскам. — Той се намръщи. — Императорът отново ми отказа аудиенция. Не желае да разговаря с мен нито за драките, нито за Лазертаун. По дяволите, Амбър, не мога да направя нищо за Дорман, но за Кларон все още има надежда. Там няма дракски пясъци и ако се започне тераформиране навреме…

Тя го погледна внимателно. Ръката му докосна тънката линия между веждите. В душата му се бяха пробудили спомени от изпепелената планета, на която бе живял.

— Да излезем.

— Не мога — отказа Джек.

— Какво? Да не смяташ, че драките ще предприемат нещо тук?

— Императорът и моят командир искат да си стоя тук и да не ходя никъде. Поне до утре.

Тя сбърчи нос.

— Въздухът е застоял. Ела да се поразходим.

Той я изгледа внимателно.

— Амбър, какво е станало?

Тя реагира почти веднага, доловила рязката промяна в тона му.

— Журналистите са надушили за теб и искат да те интервюират. Съмнявам се, че отношението им е добронамерено. Мисля си, че Пепус ще бъде далеч по-доволен, ако след церемонията двамата с теб изчезнем.

— Нали тук трябваше да съм в безопасност.

— Има те в списъка на Планетната полиция. Рано или късно някой журналист ще се добере до този списък, може да подкупи някого, за да го получи. И тогава пак ще цъфнат тук с техните досадни въпроси. Ще ги чакаш ли, за да го направят?

Той се замисли за миг. Сетне поклати глава.

— Не. Изчакай да се приготвя.

Изчезна в спалнята. Амбър въздъхна и се отпусна на креслото до вратата. Беше решила да му разкаже подробно за подслушания разговор, но на място, където те самите не мотат да бъдат подслушвани.

Чу го да си нахлузва ботушите. Когато погледна към вратата, очаквайки да се появи, за миг погледът й се спря на монитора, който предаваше образ от външната камера.

Някакво движение в ъгъла привлече вниманието й. Амбър замръзна. Нямаше никакви други признаци, че някой се приближава насам — и да имаше такъв човек, правеше го точно толкова умело, колкото и самата тя.