Чарлз Ингрид
Небесният списък на жертвите (27)

27.

Двете изминали седмици бяха заседнали в гърлото на Джек като сух залък. Той се облегна назад, втренчил поглед в изображението на екрана.

— Виж този запис. Това отново е коритото на Черната пикоч. Погледни колко е многобройна армията им и всеки от тези войници жадува да стреля по нас.

Кевин се бе подпрял на ръба на масата. За екран използваха една от най-гладките стени във вилата, но дори тя бе неравна и изображението бе изкривено.

— Три сражения за четири дни. Противникът търпи тежки загуби. Веднъж вече успяхме да изтеглим навреме групата на Денаро… — Джек свъси вежди при спомена. Водачът на военизираното крило бе започнал да се меси в работата им, след като Колин бе заел поста посланик. В началото прекомерният му плам бе възнаграден с едноседмично лежане в лазарета. Но дори това не успя да го откаже от настойчивостта му. Ласадей се наведе към Джек и му предложи от любимата си стимулираща дъвка, но той отказа. В отговор Ласадей изпусна облак задушлив дим. Слънцето тъкмо бе изгряло над индиговото небе. — Веднъж дори се натъкнахме на драки. Така за едни сме добри хора, а за други — врагове.

— Питам се откъде се вземат тези съскащи негодници? — намеси се Ласадей. — Или всички в южната полусфера постъпват в армията при първия зов на тръбата?

— Действията им не ми изглеждат особено координирани — подметна Роулинс.

— Това е гражданска война. Каква координация очакваш? — подсмихна се Ласадей. — Пък и ние сме тук, за да защитаваме задниците на преподобните — нищо повече.

Кадетът се изчерви до уши от забележката.

— Не това имах предвид. Говорех, че армиите действат така, сякаш войниците в тях са независими. — Младежът се изправи и за миг закри изображението. — Погледнете тази скица. Аз я направих. От тази страна съм обозначил едно тяхно артилерийско подразделение. Когато нападнахме щаба на подразделението, би трябвало да им се притекат на помощ, нали? Но нищо подобно. Никой не ни се изпречи на пътя.

— Страхливци — подметна Травелини, млясна с дъвката и изпусна облак дим. На устните му трептеше презрителна усмивка.

Джек гледаше към екрана.

— Не — възрази той. — Мисля, че Роулинс е прав. Никога не съм виждал някой битианец да се притичва на помощ или да прикрива друг.

— Всяка змия за себе си?

— Нещо такова.

Кевин разклати дългите си крака, приседнал върху масата.

— Може да е някакво религиозно табу — предположи Ласадей.

— Не е изключено. Най-добре да помолим Куадах за коментар.

В стаята се възцари тишина. Нито един Рицар не знаеше какво може да е мнението на цивилен за тази кланица. Но нямаха друг избор. Кевин се пресегна и изключи проектора.

— И без това си имаме и други проблеми. Двама от нашите не отговарят от Квадрант 42, а ми омръзна да губя хора.

— Аз ще ида — предложи Джек.

Погледите им се срещнаха.

— Ти вече ходи там.

— И не открих нищо, което не значи, че трябва да се отказвам.

— Този път може да си имаш неприятности.

— Въпреки това.

— Аз ще ида, сър — намеси се Роулинс.

— Не е необходимо. Скутерът побира само един човек с боен костюм. Добре, капитане, заминавай. Като откриеш нещо, искам да ми докладваш.

Джек кимна. И двамата с Кевин знаеха, че възнамерява да огледа района, в който бе изчезнала Амбър. Още нямаше никаква вест от нея… сякаш земята се бе разтворила и я бе погълнала. Не го успокояваше и мисълта, че е под опеката на Върховния жрец. Джек искаше да си я върне.

— И, Джек…

Той спря при вратата.

— Куадах ни прати съобщение, че армиите зачестявали атаките си, тъй като наближавала поредната пясъчна буря. Може да те завари там някъде, тъй че бъди предпазлив.

Джек козирува и излезе.

 

 

Скутерът не бе най-подходящото средство за издирвателни операции. Джек би предпочел ховъркрафта, който имаше далеч по-голям обсег и освен това можеше да лети във всякакво време, но не му оставаше друго, освен да се примири. Спусна се долу в хангара и провери акумулаторите на машината, която изглеждаше сякаш бе на Бития още от осъществяването на първия контакт.

Дракско пясъчно убежище. Дали бе истинско, или построено от някого, за да се превърне в удобен повод да бъде изпепелена и Бития?

Ако беше истинско, Джек не би могъл да го остави, защото то щеше да бъде първото зрънце, преди да започне постепенното завладяване на цялата планета и превръщането й в пустиня. Нито би желал да остави Амбър на милостта на драките.

Отвори вратата на хангара и изтика скутера отвън. Двигателят му се закашля мъчително и запали едва от втория опит. Джек се настани на седалката. Докато се издигаше плавно нагоре, прибра колелата с едно натискане на ръчката и премина в полетен режим. След това се понесе над градските стени. Под него тъмнееха издължени сенки. Сурфите, които се опитваха да тичат успоредно с машината.

Скоро обаче изостанаха, изплезили черните си влажни езици. Очите им лъщяха, сякаш знаеха, че той ще се върне.

По пътищата под него битианците управляваха своите сухоземни платноходки, както го бяха правили от векове насам. Колелата им трополяха по издълбаните в прашната повърхност коловози. Дори високите стени на тези возила не осигуряваха достатъчна защита срещу дивите животни, та се налагаше да се придвижват на кервани. Платното на всяка от каруците бе боядисано в цвета на татуировките на нейния притежател. Джек описа широк кръг над Сасинал и района около него, после се отправи към Квадрант 42.

 

 

Амбър се поклони ниско и докосна земята с чело. Остана със спуснати клепачи, макар да знаеше, че за разлика от своя учител не може да вижда през тях. Ала въпреки това не смееше да не му се подчинява.

— Сега ще нанеса удар — предупреди я Хусиах. — Почувствай го.

Тя се напрегна. Миризмата на тялото му нахлу в ноздрите й, предупреждавайки я за близостта и намеренията му. В началото спокоен и отдаден на медитация. После, излъчващ нарастваща топлина, докато мускулите му се подготвяха. А след това я блъсна острата миризма на напрегнати мускули.

Тя отскочи надясно, отвори очи, подложи ръка под неговата и я изви. Жрецът я погледна с изкривено от болка лице и се усмихна.

— Сега — продължи — вече може да се каже, че си истински войн. Умът ти е чист. Никога няма да убиваш, без да си го пожелала.

Амбър му отвърна с усмивка. После го освободи от захвата си.

Докато си поемаше въздух, той й подаде жакет със странна плетка.

— Това е твоят враг сега — рече, после я улови за ръката и я накара да погали дрехата. — Запомни го. Това е неговата миризма.

 

 

Джек програмираше скутера. Замисли се за миг. Дракското пясъчно убежище, което Колин бе разкрил при въздушното разузнаване, не се оказа много по на север от Черната пикоч. Почеса се замислено по белега от отрязаното кутре. Дали ще открие пясък, или само изсушено речно корито насред зеления пояс?

Беше окачил костюма на задната стена на тясната кабина. Флексобрънките сияеха на утринното слънце. Бронята подскачаше, сякаш бе изпълнена със собствен живот, и Джек изруга, когато тежките ръкавици го блъснаха по гърба.

„Помня пясъка…“ — произнесе един глас в главата му и той знаеше кому принадлежи. Джек посегна към таблото и намали скоростта. Скутерът започна да описва широки кръгове, докато той оглеждаше терена под него.

— Амбър. Къде си, Амбър?

 

 

Пясъчната буря го удари челно. Предното стъкло на скутера за миг стана непрозрачно, около машината се събра гъст облак, вятърът я блъсна и повлече на една страна и Джек трябваше да положи усилия, за да я изправи.

При люлеенето костюмът се откачи от куката и падна върху него. Наложи се да пусне кормилото, за да се освободи от тежестта му. Докато се бореше с неподатливите флексобрънки, изгуби контрол и скутерът се понесе встрани. Под него изникнаха върхове на дървета и когато Джек най-сетне овладя машината, беше изгубил представа къде се намира.

Намали скоростта и изведнъж пред него изникнаха тъмните води на Черната пикоч. На монитора не премигнаха никакви светлинки, изглежда наоколо нямаше никой. Битианците нямаха навика да се връщат за мъртвите си. Джек зави на север.

Зад него един голям прашен облак се придвижваше със заплашителна скорост на юг. Точно отпред се издигаше странна постройка с на пръв поглед хаотично разхвърляни прозорци. Огледа я за миг, сетне снижи още скутера и го насочи към нея.

Ако ще се приближава към пясъчното убежище, най-добре да го стори пешком. Прелети ли със скутера над него, със сигурност ще предупреди драките вътре.

Когато напусна машината, си беше сложил костюма, но шлемът се поклащаше на колана му. Бронираната дреха бръмчеше едва доловимо, изпълнена с енергия. Подухна вятър и Джек почувства пясък между зъбите си. От допира с песъчинките настръхна целият.

Устата му беше изсъхнала. Колкото по-малко боклук вкарва в костюма, толкова по-добре. Холограмата го къпеше в розовото си сияние. Беше си свалил ризата и бе закрепил датчиците върху голите си гърди. Едва доловими убождания в китките му съобщаваха, че акумулаторите са заредени догоре.

— Компютърно проследяване. Засечи изкуствената структура — нареди Джек. Екранът премигна и на него се появи карта на района и стрелка, сочеща посоката. Джек закрачи натам, като се придвижваше с големи подскоци, тъй като не искаше да оставя скутера за дълго без надзор.

Засега от фантом нямаше и помен. Джек се запита отново, както го бе правил неведнъж през няколкото седмици, дали разсъдъкът на фантом не бе пострадал от загубата на Амбър. Подплатата, която бе поставил преди много години, за да му е по-удобно вътре, бе прилепнала от пот към гърба му.

Храстите по тези места бяха с височината на дървета и снабдени с остри шипове, които дращеха костюма, сякаш се опитваха да го спрат. Джек се ориентира за посоката и отново продължи към целта. Не разполагаше с много време.

Спря, изведнъж осъзнал защо битианците ги бяха атакували така масирано недалеч от Черната пикоч. Пясъчните руини бяха врата към огромен и добре запазен храм.

Храмът беше стар. Толкова стар, че беше обветрен и заоблен като скалите, които го заобикаляха. Толкова стар, че основите му бяха скрити в дебел слой пясък.

Но не толкова стар, че да се изгубят барелефите по стените му.

— По дяволите! — изруга Джек и гласът му отекна глухо в шлема. Докато се оглеждаше, помисли си, че може би тази находка най-сетне ще направи Колин щастлив. „Внимавай какво си пожелаваш, че може да го получиш“, предупреждаваше поговорката.

Джек закрачи право към храма. Преди това провери дали камерите записват всичко, на което щеше да стане свидетел след малко. Премина покрай първия ред от колони, пристъпи върху мраморния под и тогава пред него се показа олтарът.

Беше толкова изумен от онова, което видя, че се спъна и падна през ръба на пясъчното убежище, което заобикаляше храма, заплашвайки да го погълне. Джек изпъшка и се претърколи настрани. По лицевото му стъкло бе полепнал пясък. Той разтърси глава и се огледа. След това една смразяваща мисъл го накара да скочи на крака.

„Скалистите образувания“ на Колин, древният храм и пясъчното убежище бяха едно и също.

Най-сетне Джек знаеше защо битианците бяха нападали с такова настървение доминионския лагер. Драките вече се бяха настанили тук, осквернявайки древната светиня.

Джек изрита намръщено една дракска ларва, която си проправяше път през мекия пясък около храма. Догади му се. Малко по-нататък се виждаше заровеният до средата дракски кошер със спираловиден връх. Нямаше и помен от пазачите… ако не се брояха шестте бойни костюма, подредени от едната страна.

Абдул. И петимата, които бяха изчезнали преди седмици, при битката край Черната пикоч.

Кожата на Джек настръхна. Той включи предавателя.

— Говори капитан Сторм. Ставайте, момчета. Ще ви откарам оттук.

Ниско, едва доловимо пращене и никакъв отговор. Дали костюмите не бяха празни? Кой тогава ги бе подредил тук и защо? Дар за боговете? Или битианците ги събираха като скалпове?

А може би се бяха надявали, че скритите вътре Рицари ще превземат пясъчното убежище?

Вероятно, защото Джек не виждаше никакви възрастни драки наоколо. Заобиколи външния край на потъмнелия от времето пясъчник. Намери парче хитин и го подхвърли върху ръкавицата си. Краищата му бяха обгорени от лазерен огън.

Значи тук наистина е имало битка. И Рицарите се бяха сражавали до последния човек. Но убежището бе устояло. Джек си даваше сметка за опасността, която се крие в недрата му. Пясъкът щеше да се увеличава, а вътре малките щяха бързо да съзряват.

Въпросът бе защо Абдул не се бе свързал с щаба. Защо не бе поискал да ги евакуират или не бе помолил за подкрепление?

И защо нямаше никакви признаци за живот в костюмите?

Стисна устни, за да прогони страха си, давайки си сметка, че ще трябва да се приближи до костюмите и да повдигне визьорите, за да разбере има ли някой вътре. Пясък и ситни камъчета стържеха под краката му. Надигаха се неприятни спомени, подсилвани от равномерното потракване по бронята на вдигнати от вятъра песъчинки.

А после нещо изръмжа.