Чарлз Ингрид
Небесният списък на жертвите (18)

18.

В шкафа бе студено и тъмно. Фантом идваше на себе си бавно, опитвайки се да отклони вниманието си от обкръжаващата го действителност, като проследява електронните вериги на костюма. Очакваше Джек. Двамата с Джек се допълваха. Джек му даваше топлина, сол и вода… живот. Когато беше с Джек, фантом не се плашеше от нищо. Освен това получаваше от него кръв и други хранителни съставки. Но засега се въздържаше от повечето от тях, защото осъзнаваше, че по някакъв начин може да навреди на Джек.

За един кратък миг той се срещна с друг живот. Чуден и смъртоносен. Растящ бързо. Неочаквано фантом се озова върху безкрайна равнина, толкова миниатюрна, че би могла да бъде заселена само с микроживот. И там, върху тази плоскост, той бе вкопчен в истинска борба за оцеляване. Почувства, че някой го тегли надолу и се опитва да го притисне. Непознатият полагаше отчаяни усилия да го погълне, да го превърне в част от себе си и фантом продължи да се съпротивлява упорито, като не спираше да се пита къде е Джек и какво ще стане, ако изгуби тази битка.

 

 

— Исусе! — възкликна сержант Ласадей, втренчил поглед в панорамния екран. Корабът се спускаше в стръмна орбита към повърхността на Бития и сега планетата се разкриваше пред тях в целия си блясък. Те се снижиха под облаците и веднага щом навлязоха в плътните слоеве на атмосферата корпусът започна да вибрира.

Ласадей беше новоназначеният сержант в отряда на Джек. Имаше гола, излъскана като яйце глава, мургаво лице и насмешливи очи. С телосложение на гранитен блок, сержантът стоеше леко разкрачен, подпрян на стената, за да избегне резките движения. Той извърна поглед към екрана и изруга отново.

— Какво има? — попита Джек.

— Излъгали са ни, приятелче. Ето какво има. — Вдигна ръка и всмукна от цигарата, а сетне изпусна гъст облак син дим.

Джек също погледна към екрана. При тази скорост не можеше да се различи кой знае колко от пейзажа под тях. Виждаше само размазани кафяви и зелени петна.

— Говори де.

Сержантът го измери с поглед.

— Хълмовете, приятелче. Погледни към хълмовете. Дори и високите планини.

— Не разбирам… — намръщи се Джек.

— Заоблени — продължи Ласадей. — Нито един от тях не е остър. Вятърът и водата са ги обработвали твърде дълго. Това е стар свят, много стар… иди после ми разправяй, че цивилизацията долу била млада.

Джек затвори очи, помисли за миг и отново втренчи поглед в сержанта.

— Ще си правиш изводите, след като кацнем, сержант. Макар че може и да си прав. — Обърна гръб на сержанта и се отдалечи, изпроводен от тихия му смях.

— Да, сър — подвикна отзад сержантът.

Без да му обръща внимание, Джек се отправи към склада със снаряжението. Напоследък се бе вманиачил непрестанно да проверява какво е състоянието на костюма. Не можеше да си обясни защо го прави, но пропуснеше ли някоя възможност, изгубваше способност да се концентрира. Пристъпи в помещението и се приближи към шкафчето.

Премигваше тъничка червена светлинка, която показваше, че ключът е бил счупен. Джек отстъпи назад и изруга.

Някой бе отварял шкафчето.

Пристъпи отново напред и дръпна вратата. На пръв поглед не се забелязваше нищо необичайно. Не липсваше нито един костюм, въпреки че Джек не би се изненадал — костюмите вървяха добре на черния пазар.

Може би точно това най-много го притесняваше. За да бъде успешен, саботажът трябва да остане незабелязан. Във всеки случай на този етап Джек не можеше да предприеме нищо.

Ако наистина е имало саботаж, значи трябва да има и заподозрян. Кого да избере? Все още никого — поне засега. Той стисна безсилно юмруци. Ще трябва да каже на Кевин. Дори нищо да не може да бъде направено, Пурпурния трябва да знае какво става. Нека всички бъдат подготвени.

Обърна се и на излизане в коридора се сблъска с друг Рицар. Младият мъж вдигна глава и го изгледа, очите му бяха сини като планински езера. Косата му беше руса, късо подстригана. Беше същият младеж, който бе направил онзи последен, отчаян опит да го спре.

— Капитане — кимна той и застана мирно.

— Свободно — промърмори Сторм. Миг по-късно се сети за името му. — Роулинс, нали?

— Да, сър.

— Какво мога да направя за теб?

— Командир Кевин ви търси.

— Добре. Той къде е?

— В офицерската каюткомпания, сър.

Сторм се намръщи. Офицерската каюткомпания не бе нищо повече от тясна и задушна стаичка, натъпкана с няколко кресла и маса. Единственото предимство бе добре зареденият с напитки бар. Той кимна.

— Благодаря ти, Роулинс. Тръгвам веднага.

— Сър! — младият Рицар тракна с токове.

Сторм понечи да продължи, но нещо в изражението на младежа го спря.

— Какво има?

— Зная, че е още рано, сър. Но Пурпурния… искам да кажа, командир Кевин, ме информира, че ще подберете хората си, след като се приземим. Въпросът е, че аз… бих искал да бъда ваш заместник. — Лицето на младия мъж светна.

Кога за последен път се бе изправял срещу подобен идеализъм и чистосърдечно вълнение? Сторм имаше чувството, че вижда самия себе си, но преди двайсет и пет години. Разтърси глава, осъзнал, че Роулинс очаква с нетърпение отговора.

— Ще помисля върху това — обеща Джек.

— Добре, сър. Това е всичко, за което исках да ви помоля Роулинс отново отдаде чест.

Докато крачеше нататък по коридора, Сторм неусетно се унесе в спомени. За един кратък миг дори се зачуди кои от тях са истински и кои — имплантирани.

— По дяволите, Сторм, не стой там. Запречваш вратата — долетя гласът на Кевин, който му махаше откъм масата. — Радвам се, че дойде.

— Викал си ме?

Кевин се облегна назад в креслото и опря крака на масата. Сребристата му коса лъщеше на светлината на лампите. Беше изпил няколко бири, но не му личеше. Погледът му бе все така кристалночист.

— Откога се познаваме? — изгледа го Кевин.

— Достатъчно дълго, бих казал.

— Кодексът на наемниците. Ти пазиш моя гръб, аз — твоя.

— Нещо подобно — захили се Джек и надигна шишето с бира.

— Нито веднъж не попита какво е казал Скот на императора.

— Предположих, че ти ще ми кажеш, ако искаш.

Кевин се усмихна. Двамата надигнаха шишетата, чукнаха се и отпиха.

— За войниците.

— За войниците — повтори Джек. — Знаеш ли, само веднъж съм изпитвал колебание в теб.

— Така ли? И кога беше това?

— Къде беше, когато ме отвлякоха в Лазертаун?

— Последвах те — отвърна Кевин. — Успях да открия криогенната лаборатория на Нег и видях сметката на копелдака заради това, което ти бе направил.

— Какво? А ми казаха, че било работа на работодателя му.

— Може да е искал, но аз го изпреварих. Съжалявам, ако съм те разочаровал. Не можах обаче да накарам онзи мръсник да ми каже къде си.

— Все пак благодаря.

Те отново чукнаха шишета.

— Нищо работа. Ти щеше да направиш същото за мен. — Кевин остави бутилката и се ослуша.

— Какво има?

— Чуй.

И той чу. А после го почувства… вибрациите в корпуса на кораба. Спускаха се надолу и след около час щяха да се приземят. Но имаше нещо в движението и шума, което ги накара да застанат нащрек.

— По дяволите! Корабът маневрира!

— Нещо такова. Какво ще кажеш да викнем на някои от момчетата да си сложат костюмите?

Този път корабът се разтърси осезаемо.

— Ще кажа, че си малко закъснял.

И двамата скочиха на крака. Кевин се пресегна към интеркома.

— Тези, които си чуят имената, незабавно при шкафчетата с костюмите. Абдул, Пикет, Хернандиес, Перес, Сакс…

— Роулинс — подсказа му Джек.

— И Роулинс — веднага след последното име откъм коридора отекна тревожният вой на алармата. Джек и Кевин вече бяха на половината път до шкафчетата. Двамата се хвърлиха едновременно през стесняващия се процеп на херметичната врата и се претърколиха отсреща. Ласадей вече беше там и отваряше сандъците със снаряжение.

Сторм погледна към шкафчетата и мигом осъзна, че каквито и улики да е имало там, сега са унищожени. Реши да остави този въпрос за друг път, посегна към своя костюм и разкопча умело закопчалките. Повиканите Рицари бяха тук и също навличаха своите костюми.

Абдул пристигна последен, със запотено от бързане чело. Той се ухили на Кевин и въздъхна:

— Божичко, шефе, ама те стрелят по нас.

— Това вече го знаем — изръмжа Ласадей. — Кажи ми нещо, което не знаем.

— Добре, сержант. Тези, които стрелят не са драки, а битианци. Хубаво е, че не ги бива да се целят.

— Битианци? — погледна го учудено Джек.

— Точно така. — Гласът на Абдул стана приглушен, след като се напъха в костюма. След миг главата му се показа отгоре. — Още не са достатъчно силни да ни победят, но със сигурност могат да ни причинят сериозни неприятности.

Ласадей погледна многозначително към Джек, в смисъл „нали ти казах“.

Примитивни варвари, умеещи да засичат космически кораби и познаващи технология за полети в открития космос. Джек прехапа озадачено устни, докато холограмата се задействаше.

До него стоеше Кевин. Имаше нов костюм, с най-модерните оръжия, но и този бе поръчан в бледоморав цвят. Джек не можеше да различи лицето зад непроницаемото стъкло, но го позна по гласа.

— Да опитаме ли през десантните капсули?

Джек почувства прилив на адреналин. Не беше участвал във война близо две десетилетия.

— Да, сър. Ще поискам да ни прехвърлят координатите. — Превключи на друга честота, докато Кевин остана на основната, за да продължи с инструктажа на бойците. Джек знаеше какво точно ги очаква. За новаците щеше да е за първи път, макар да се бяха упражнявали. Един или двама от наемниците вероятно също го бяха правили. Това беше, мислеше си Джек, като да правиш любов — никога не е по-хубаво и по-страшно от първия път. Докато чакаше да му съобщят координатите, наблюдаваше как другите си наместват раниците, в които освен парашути държаха цялото си снаряжение.

— Мостикът.

— Говори капитан Сторм. Командир Кевин каза, че няма да търпи да стрелят по нас. Дайте ни координатите и ни откарайте максимално близо. Ще използваме десантните капсули. След като скочим, продължете според предварителния план и пратете ховъркрафт да ни прибере.

— Да, сър! — отвърна пилотът и в гласа му се долови спотаена радост. Корабът се заклати.

Имаше десет десантни капсули и в девет от тях вече се бяха напъхали Рицари. Джек скочи в неговата, затвори капака и изчака, докато се изравни налягането. Докато беше вътре, не виждаше нищо. Външните камери предаваха само непрогледен мрак.

Но чувстваше. И можеше да чува. Някой шепнеше едва доловимо. Или пък се молеше.

— Млъквай, Абдул! — провикна се Ласадей.

Отново тишина. Някой подсмръкна. Джек усети, че се усмихва. Тялото му трепереше от напрежение и нетърпение, тревогата на тренирания спортист преди състезание. Почувства, че сърцето му блъска със силни, ритмични удари.

А след това усети и фантом.

„Господарю?“

Първият път бе едва доловимо, като слаб вътрешен ветрец.

„Тук съм, фантом“ — отвърна мислено Джек.

Нищо. Гласът бе изчезнал. Слабата искра бе загаснала в мрака.

Джек не бе имал време да се съблече и ризата под костюма бе подгизнала от пот. Ако можеше, щеше да измъкне ръце от ръкавите и да я разкъса…

— Изстрелване след двайсет секунди, господа — обадиха си от мостика. — Успех.

Десантните капсули се наклониха, насочвайки се към целта. Джек усети, че напряга мускули, като пред борба. Имаше чувството, че стените на капсулата го притискат.

— Десет… девет…

— Божичко! — промърмори някой уплашено.

— Седем… шест… пет…

— Ще си дам топките на първия, който види сметката на някой от тези негодници! — провикна се Ласадей.

— Че на кого са му притрябвали твоите топки? — отвърна някой и в същия миг капсулите се разтресоха и ги изстреляха.

Небето беше тъмновиолетово. То се мярна за миг, като ослепителна панорама зад лицевото стъкло, сетне течението ги понесе и Джек зърна под краката си земята. Улови въжетата на парашута и се изравни с Кевин, който вече бе поел командването:

— Целта е в обсег, поемете управлението и ме следвайте към нея. Готови за отваряне на три… две… едно… ОТВОРИ!

Раницата зад гърба му се разтресе, изведнъж го дръпна рязко нагоре и Джек увисна на презрамките на парашута. Около него разцъфнаха куполите и на останалите парашути. Костюмите сияеха ярко на слънчевите лъчи. Понесоха се заедно, като ято птици.

Джек имаше четири ракети на ръкавиците си.

— Виждам ги на мерника, но все още са извън обсега ми.

— Хайде да ги поздравим — отвърна Кевин.

Той изстреля две ракети, за да прикрие спускащия се отряд, тъй като новобранците бяха твърде стреснати, за да открият огън.

— Джек, имаме проблем — обади се Кевин. — Те са твърде неопитни, за да се оправят сами.

— Разбрано — кимна Джек и се озърна. Двама от Рицарите бяха изостанали нагоре и встрани. Забеляза Роулинс под тях — младият Рицар се бе спуснал твърде стремително и смело. Джек придърпа въженцата и събра малко купола, увеличавайки скоростта си.

Миг по-късно Ласадей се изравни с него, под плющящия купол на парашута. Небето над тях се озари от нови взривове — битианците ги посрещаха.

— Някой да му види сметката на този кучи син — промърмори Ласадей.

— Аз изстрелях две от ракетите си. Ти нямаш ли самонасочващи се?

— Имам само една, синко, но и тя ще ни стигне. — Ласадей се отдалечи от него.

В слушалките се чу пукот, после гласът на Кевин:

— Дявол го взел, какво правите там тримата?

— Целим се във врага — отвърна мрачно Джек. Повика Роулинс, който продължаваше да е малко под тях и навярно виждаше по-добре вражеските линии: — Приготви се да събереш парашута. Открий огън веднага щом се приземиш. Не забравяй — след всеки изстрел гледай да смениш положението.

Бития беше красива. Имаше време само за тази мисъл, защото в следния мит самонасочващата се ракета на Ласадей полетя към вражеската батарея и хоризонтът изригна в пламъци, дим и метални късове. „Земя, въздух, огън и вода — помисли си Джек. — Елементите, от които е съставен животът — и смъртта.“ Разгъна дясната си ръкавица и пусна един лазерен откос срещу пехотата, която тичаше към тях. Презрамките на парашута се откачиха само на метър от земята, той скочи леко и веднага се претърколи.

Един по един и останалите тупнаха със сумтене на земята и се претъркулваха, за да намалят силата на сблъсъка. Абдул забрави, че костюмът усилва движенията му и се преметна твърде силно, а после тупна по гръб. Ласадей изтича при него и му помогна да стане. Кевин се спусна грациозно до Джек, но когато се обърнаха, двамата установиха, че са заобиколени от неколкостотин души пехота.

Така и не им дадоха възможност да се зарадват на превъзходството си. Без да си кажат дума, те опряха гърбове и вдигнаха напред ръкавици.

— Те не знаят с кого си имат работа — прошепна Джек.

— Оръжията им са огнестрелни, но едва ли са бронебойни.

— Избери си цел!

Джек усети, че челото му е мокро от пот. Наведе глава и го избърса от стъклото. Мерникът се замъгли, но пък поне можеше да вижда. Пехотата продължаваше да се приближава.

— Май са решили да ни пленяват — подметна Джек.

— Включи на пълна мощност! — нареди Кевин.

— СЕГА! — и двамата извикаха едновременно и откриха стрелба. Ослепителни лазерни лъчи разцепиха въздуха, докато двамата се въртяха леко настрани, в прецизен танц на смъртта. Битианците рухваха един след друг, превръщаха се в окървавена и димяща купчина. Двамата Рицари прекрачиха първата редица избити и се събраха с разпилените си спътници.

— Така — обяви мрачно Кевин. — Стига сме си играли. Включете реактивните двигатели. Искам да ги погнете, преди да са осъзнали какво става.

Джек задейства своите двигатели. Всички се затичаха, преодолявайки равнината с огромни подскоци, и лагерът на битианците, който бе зад хълмовете, изведнъж започна да се приближава към тях. Джек забеляза там дребни, подскачащи фигурки. Малко след това край тях започнаха да избухват снаряди.

Ласадей се разсмя.

— Не могат да засекат разстоянието.

Още докато произнасяше тези думи, една черна точка се изви в небето, носейки се право към него.

Роулинс стреля и взриви снаряда във въздуха. Тримата продължиха да тичат през дъжд от метал и пламък. От пушеците срещу тях изникна бронирана машина. Джек се извиси над нея, завъртя се във въздуха и я взриви с предпоследната си ракета.

— Какво беше това?

— Танк, предполагам. Или нещо подобно. Опитват се да ни обкръжат. — Джек не можа да довърши изречението, тъй като пътят им беше препречен от редица огромни машини, с височина на жилищни блокове. Прах и пепел закриваше виолетовото небе, докато металните чудовища настъпваха неумолимо напред. Кевин, Роулинс, Перес и Джек се издигнаха право нагоре. Джек се приземи върху една от машините, изтръгна оръдейната кула и обля вътрешността с достатъчно лазерен огън, да изпепели онези, които я обитаваха — хора или роботи. Машината под него замря и докато се оглеждаше, той забеляза, че съседната вече рухва в прахоляка, а третата се е килнала безпомощно на една страна. Скоро и четвъртата последва злощастната съдба на другите три.

Джек се спусна плавно на земята, като си мислеше, че до момента вероятно бе избил над стотина битианци, а не бе зърнал нито едно лице. Не че изпитваше някакво желание.

Облиза устни и се озърна. На близкия хълм се виждаше редица от войници. Кевин и останалите се подготвяха да ги нападнат във фланг.

Джек извърна поглед встрани и изведнъж забеляза масивна батарея от машини, вероятно артилерийски установки. Прицели се и пусна в тази посока последната си ракета. Взривовете бяха толкова оглушителни, че поне няколко минути не можеше да чува нищо.

Когато пушекът и прахта най-сетне се разсеяха, оцелелите битианци лежаха по очи на земята, в недвусмислен жест на покорство.

Кевин пристъпи към тях. Свали шлема си и пое с пълни гърди чуждоземния въздух.

— Господа — обяви. — Добре дошли на Бития.