Чарлз Ингрид
Небесният списък на жертвите (16)

16.

Колин лежеше в леглото, загледан в тавана на стаята и малко изнервен от възцарилата се потискаща тишина, особено сега, когато Бигъл го нямаше. Сграбчи инструмента за упражнения и отново се захвана да повтаря познатите процедури, опитвайки се да си възвърне изгубената сила. Въпреки че се упражняваше само с едната ръка, по челото му се стичаше пот и скоро не само пижамата, но и чаршафите се намокриха. Най-сетне настъпи моментът за заслужен отдих.

В този миг блесна екранът на стената отсреща.

— Добре се справихте, преподобни. Скоро мускулната функция ще бъде възстановена почти напълно. Приключихте ли?

— Да — отвърна запъхтяно Колин.

— Чудесно — екранът угасна и лицето на терапевта изчезна. Колин откачи датчиците от дясната си ръка. Беше твърде изморен, за да продължава с упражненията. Вместо това гледаше към потъмнелия екран.

— Свети Колин?

Пресегна се и включи отново екрана.

— Кой е? Ти ли си, Маргарет?

Преподобната Маргарет, негов първи заместник, му се усмихна от екрана. Имаше силно, волево лице, което излъчваше честност.

— Почти приключих събеседването с кандидатите за ваш секретар. Надявам се, че утре ще можете да присъствате на окончателния избор?

— Със сигурност ще съм по-добре — обеща Колин. — И без това съм изостанал с работата. Не мога да разбера обаче защо отпрати момичето. Амбър знаеше какво прави, макар да не беше Скиталец.

— Преподобни? — Маргарет стисна устни. — Тъкмо тя ви нападна.

— Глупости. Познавам я твърде добре.

— Може би. — Изображението трепна за миг. — Имате посетител, много настоятелен. Пуснах го преди минутка… всеки момент ще бъде при вас.

— Хубаво — изсумтя Колин. Прекъсна връзката и почти веднага дочу тихи стъпки в коридора. За миг сърцето му бе сковано от ужас — същия, какъвто бе изпитал в коридора на двореца, когато почувства, че тялото не му се подчинява. Пое си жадно въздух и направи опит да потисне надигащата се паника.

— Кой е там? — провикна се с малко по-силен от необходимото глас.

— Не се страхувай, стари приятелю. Аз съм.

Колин се закашля.

— Не се страхувам, Пепус, но приятелите ми не се спотайват в ъглите. Какво правиш тук? Малка почивка след неразбориите в двореца?

Пепус се засмя, но смехът му бе малко пресилен. Приближи и седна на стола до леглото.

— Все същият духовит проповедник, а?

— И още как — отвърна Колин. — Какво друго ми остава?

— Така де. Щях да дойда по-рано, но тази твоя Маргарет те пази по-добре и от моите Рицари.

Колин огледа императора. Тази вечер не изглеждаше никак добре. Луничките се открояваха още повече върху бледото му лице, а косата му бе щръкнала във всички посоки. Под очите му се виждаха тъмни торбички. Със сигурност Пепус не спеше добре напоследък.

— Отпусни се, де — скастри го Колин. — Няма съмнение, че атаката е била срещу мен, а не срещу теб.

— Нищо не съм казал… — Пепус го погледна учудено.

— Не се и налага. Но ако покушението бе насочено срещу теб, едва ли щяха да пратят някой толкова неумел. Не, приятелю… той се целеше в мен и ме улучи.

— Или тя.

Преподобният поклати глава.

— Не. Каквото и да си мислиш, момичето няма нищо общо. Възможно е дори да ми е помогнала. За подобно сериозно увреждане съм изгубил необичайно малко кръв.

— Смяташ ли, че тя притежава някаква лечителска дарба?

Колин изсумтя презрително.

— Съмнявам се. Но достатъчно бе, че държеше главата ми в хоризонтално положение и така кръвното ми остана стабилно, докато дойде лекарят. За Бога, Пепус, още ли си мислиш, че е намесен някой със свръхестествени способности?

— Не — изгледа го строго императорът. — Защото съм сигурен, че го открих. — Изправи се рязко. — Наредих да снемат обвиненията от Амбър. Съществуват противоречия в уликите, тъй че нямаме никакви основания да я обвиняваме. Виж, на теб ще са ти нужни всички твои способности, когато отидеш на Бития.

— Какво? Пускаш ли ни?

— Казах го на Бигъл точно преди да го убият. Но ще добавя сега онова, което не можах да кажа в двореца. Ако настояваш да идеш там и да се заемеш с разследване, ще ти е нужно цялото ти религиозно войнство. Не ме моли за разрешение, не мога да ти го дам. Просто вземи всички свои съратници и заминавай.

— Но защо…

— Защото това е единственият начин да спасим Бития от драките. Изпращам и малък военен отряд. Ще ти кажа нещо, което досега се стараех да запазя в тайна. Те са диваци и се избиват помежду си. В центъра на всичко това е митът за Месията. Ето нещо, което ще те направи щастлив.

— Какво? — Колин почувства, че го облива хладна пот. — Затова ли мястото е толкова важно за теб?

— Не. Важно е, защото представлява ключов навигационен пункт за промяна на курса при хиперпространствен полет. Всеки, който минава оттам, трябва да напусне хиперпространството, да извърши корекция в курса и да продължи. Казват, че пространството там се „сгъвало“ по особен начин. Някои се отбиват и на планетата.

— Значи затова и драките го искат.

Пепус прокара ръка през косата си.

— Един Господ знае защо го искат драките. Те са по-потайни и от мен. Проклетата планета е ужасно далеч от техните граници и просто не мога да разбера защо си пъхат муцуните там.

Колин сграбчи края на чаршафа и изтри с него потното си лице.

— Какво искаш от мен?

— Да ме убедиш, че няма да стигнем до положение да воюваме помежду си.

— Нямам свое царство, освен Небесното.

Пепус изруга невъздържано, сетне стисна устни. Когато заговори отново, гласът му беше сподавен.

— Съдя те с моите мерки, защото нямам друг избор, но ето какво ще ти кажа — ако се наложи да избирам между двама ни, няма да се поколебая да избера себе си. Нищо, че си светия.

— А аз вече избрах Господ Бог вместо теб — отвърна незабавно Колин.

Императорът го погледна, после се изправи и се насочи към вратата.

— Ще се видим на Бития — подхвърли през рамо.

— До скоро виждане, стари приятелю — кимна Колин. — И се опитай да поспиш.

Седнал пред пулта, Уинтън не се сдържа и изруга. Старата лисица отново го бе надхитрила. Поне бе успял да научи, че Рицарите ще бъдат пратени заедно със Скиталците. Все още не беше изключено Сторм да заиграе по неговата свирка. Набра един номер и зачака на екрана да се появи познато лице.

— Да, сър?

— Готови ли са образците?

— Да, сър.

— Добре. Искам да проникнеш в хангара. Рицарите се готвят за заминаване. Погрижи се за техните костюми.

— Ще бъде направено.

Уинтън прекъсна връзката. Едва сега мрачната му усмивка се разшири.

Едно забравено възмездие за Рицарите щеше отново да изправи глава.

Предишния път император бе станал не този, който трябваше.